|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СПОМЕН
web
Je n`ai pas oublie, viosin de la ville
Notre blanche maison, petite mais tranquille.
Charles Baudelaire
Бе домът геометрия, скочила в зеленината
глухоняма на парк, чийто статуи - хора без ключ - се
шляеха по алеи, лишени от кривина; та
прозорците светваха, неясно кой на кого е.
Листният шум, явно сумирал вариантите
на зависимост от съдбата (често, щом се стъмни),
ползваше криволиците - в гледната точка на лампите
това беше достатъчно волфрама им да нажежи.
Но бяха спуснати щори. Прохрусквайки монотонно,
чакълът свидетелстваше не толкоз за някой гост,
колкото за тържеството на мъховата бездомност,
доставяна чрез него от околността. След полунощ
облаци, възпитаници на най-висшите школи
за неясност или просто за повдигнати глави,
със пухен дюшек бащински прикриваха голия
космос от дивия сбор на правите ъгли.
1995
© Йосиф Бродски
© Димитър Калев, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2001, № 2 (9)
|