"Днес в реалния свят се извършва бягство от градовете, наистина - все още само към провинцията. Времето на "самотните орли“ и на електронните села тепърва започва. Но редом с това от значение е и бягството или изселването в Cyberspace¹, в новото пространство, което тепърва предстои да бъде заселвано и обитавано.“ - писа Флориан Рьотцер на 30 май 1997 г. в седмичника "Freitag“ (“Петък"). От есето с гръмкото заглавие "Шляене в мрежите. По пътя към паралелния свят. Пред изменението на образа на безделника“ може да се узнае твърде малко за киберпространството, обаче много повече за медийно философския каталог на модните думи на отминаващите 90 години на века. За да може да вземе участие в разговора, човек трябва да назубри необходимите чуждици; който ги владее, може да изпълни с тях своите есета и да самохвалничи на най-високо ниво, без да има нещо за казване.

Рьотцер показва отлични достижения в тази дисциплина. Той описва "епохата на виртуалитета, на свързаните чрез мрежата компютри“, защото сигурно е впечатляващо да живееш в една такава епоха, вместо просто така в настоящето. Той заклева "огромния лабиринт на World Wide Web“, и кой тук не би си помислил за Минотавъра, за Пиранези, Ешер и Ековия библиотекар Хорхе ван Бургос, псевдоним на Хорхе Луис Борхес; достатъчен материал за три по-нататъшни дълбокомислени съчинения, пълни с размисъл за взаимната връзка между античната митология, съвременната история на изкуството и виртуалното скитане през електронния селски лабиринт в духа на Валтер Бенямин, който, естествено, не трябва да липсва в качеството на светец покровител: Рьотцер призовава "мистичната фигура на големите градове“, призовава описания от Бенямин и постепенно ставащ прекалено прочут безделник, който в последно време се появява като Интернет сърфист.

От четивото се натрапва впечатлението, че на Рьотцер съвсем не му е до това да сподели нещо основателно; той изглежда е натоварен със задачата да брои своите любимци - World Wide Web-а, киберпространството, виртуалитетът, Валтер Бенямин, глобалното село и добрия стар безделник, който странно безцелно се скита из Рьотцеровите изречения: “Безделникът на старите градове е образецът на модерния и мобилен индивидиум, който се носи през множеството, града и офертите на пазара, сам си конструира своите места, подгонен от страха да не изтърве нещо, от желанието постоянно да се сблъсква с новото и чуждото и от невъзможността да издържи сам себе си. Именно в това безделникът наподобява Zapper-а², който страда от офертите на медиите или онези ready-made хора на изкуството, които си създават своя собствен свят от наличното, независимо от какъв произход е то."

“Безделникът наподобява Zapper-a, докато Интернет сърфиращият и телевизионният зрител в никакъв случай не наподобяват средновековни монаси, които благоговейно потъват в божието слово: така се менят времената. Поетът Роберт Гернхард формулира преди 20 години доста по-убедително мисълта, че темпото на днешното време не е дреболия: "Деца, как времето лети! / И как земята бързо се върти! / Към река как изворът тече!/ А тя  в морето ще се отрече! / И ние не намираме спокойствие - / Шнабелдибабелдидойствие!“

Посредством връзка с Интернет днес всеки човек може да се превърне в същество, което стои във фокуса на възможно най-голямо академично внимание и е по-малко разгадано, отколкото окадено с тамян от есеисти като Флориан Рьотцер: "И, естествено, последният сън на информационния безделник, е да се превърне в киборг, например - да включи своя мозък директно в мрежата и да се слее с киберпространството или с неговото информационно тяло.“

В подобни пасажи анализът преминава в поезия. Както мишката и дистанционното управление не правят от Sofakartoffeln³ и домоседите митични фигури, така и мнимото пространство на информационния безделник в процеса на сливане с информационното тяло е научно-фантастична лирика, една химера със скоро изтичащ срок на употреба. Засега всички тези думи, чийто парад Рьотцер приема с церемониална тържественост, звучат съвременно и шикарно: киборг, действително време, дигиталитет, виртуалитет, интерактивитет, Интернет, интерфейс и хиперспейс, и хипертекст, и информационно тяло, но почакайте малко, и целият блясък ще стане до такава степен понятие от вчера, каквито са днес издадените през 1968 г. от Suhrkamp⁴ сладникави социалистически шлагери. И още трудните за възприемане днес и премесени с цитати от Бенямин медийни теории на деветдесетте години тогава ще станат точно толкова смешни и антиквитетно отминали, както днешните пубертети ще гледат след двадесет години увековечените на видеолента тесни дъна на панталоните, пампулките на обувките и боядисаните опашки на косите си.

Богат на лишения е животът на медийния теоретик. Музиката свири някъде другаде - по фабричните етажи, подземията и техноклубовете, препълнени с информационни безделници с пробити уши и носове и съвсем млади хладнокръвни специалисти, ала със сигурност не в залата за семинари с лъснатия паркет. Така медийният теоретик предприема за сметка на интелектуалната субстанция безпомощния опит да остане във връзка и, ако не вече като аналитик, да се легитимира поне като поет, който се изказва от висотата на своето време. Това, което произлиза, е в голямата си част нередактирана и невъзможна за редактиране научна нонсенс-лирика: "Пленени във Feedback-клубовете и в художествените лабиринти на затворения свят на симулацията, чиито безкрайни възвратни завои се представят от видеофилмите и инсталациите, или в интерактивната електронна околна среда, дори и играещите в реалното време хора се заплитат със снимачната техника, поради което те управляват отвън своето тяло като чуждо и това отвън, както и значението на тялото, все повече се заличават.“

Така се изказва Флориан Рьотцер като издател на сборника "Дигитално сияние“⁵, но значението на тялото през последвалите години не е "нарастващо повече“ изчезнало, напук на всички Feedback клубове и художествени лабиринти. Също през 1998 съвсем невиртуалната "Закачка на бума?!“ (Екхард Хеншайд) не загуби всеобщата стойност на положението си - и сега, както преди, лентяите от мрежата биват измъквани от своите финални сънища, когато съдовете трябва да бъдат измити или боклукът трябва да се свали долу, и нищо не говори за това, че в бъдеще нещо в тази насока ще се промени.

Като издател Рьотцер беше поканил тогава многобройни други киберспейслирици да възпеят естетиката на електронните медии. Жан Баудрилард се одързости да даде следното обяснение в разговор с Рьотцер: "Целта на моето писане се състои може би в следното - да създам едно празно пространство. Физиците твърдят днес, че няма празно пространство само по себе си, а празно пространство с всякакви виртуалитети вътре. Това би отишло в същата посока. Да създам едно подобно пространство, натежало от виртуалитети подобно на черна дупка, това е моят опит.“

Потискащо тежко и съвсем празно е наистина едно създадено по такъв начин пространство. В chat-пространството на Рьотцер се яви и Дитмар Кампер, професор, който владее областта на лиричното слово с майсторска елегантност: "Ако естетизирането на действителността се окаже наистина негодувание на сетивата, и ако това се извършва чрез преместване във времето, което протича чрез един многократно нагънат парадокс, тогава темпоралното съотношение, от което днес изплува янусовата глава на медиите, е причина да надминем и теоретично голата алтернатива. Така става възможно да започнем една нова антропология, която носи в себе си времевия момент като метонимия.“

Размишленията и гмурканията на доверчивия, жаден за смисъл и разбиране дух го отвеждат в лудостта: тонът сам прави музиката. Тук не става дума за някакъв философски текст с понятен ход на мислите, а за херметична лирика от работилница Кампер. Заглавието също е стихотворение: "Янусовата глава на медиите. Естетизиране на действителността, негодувание на сетивата. Една метатеоретична скица“ - тя търкаля сфери в пространства, които пръчката на ясновидеца не познава. Във всеки случай, никой от папараците не е сполучил още да фотографира един многократно нагънат парадокс, който бива преминаван от едно преместване във времето и напълно стои под въпрос дали преместване, което преминава през един парадокс, прави възможно началото на една антропология.

Скромността не е отличителна черта на Кампер. Той вижда да се случват огромни и пълни с последици, макар и донякъде непрозрачни неща, и започва битка с могъщи противници: "Скопският режим на новото време, който иска да притежава пространството посредством контролиращ господарски поглед, не успя да се наложи. Той използва сега - като компенсация за разочарованието - покриващи повърхността картини, които се сгъстяват в една универсална въображаема орбита.“ Това сподели Кампер през 1994 г. под заглавието: "Медиалното - Виртуалното - Телематичното“ в книгата "Киберпространството“⁶, но скопският режим реагира невъзмутимо на провокативната лирика на критика на режима Кампер. Със залеза на ГДР надлъж и нашир няма повече режим, който се страхува от лирици на ужаса, дори когато те рисуват бъдещето в черни краски.

Все пак за апокалиптично огласения словата за универсалната имагинерна орбита ще да са били прекомерен деликатес. Извънредно мрачно се възприемат също и визиите на медийния теоретик Артур Крокер: "Раздробяването на човешкото тяло посредством изкуствената интелигентност, процесорите на виртуалната реалност и доста въздействащото силово поле на електронните медии са сигурни средства, с чиято помощ виртуалитетът моментално получава човешкото тяло. В края на столетието тялото на човека ще се състои от дигитална кожа, силиконово месо, седемсекунден мозък, изкуствени очи и андроидни уши.“⁷. Това са лоши новини за индустрията, произвеждаща хигиенни артикули. Какво обаче ще се случи с човешките тела, които, без да се съобразяват с прогнозите на Крокер, продължат също и в бъдеще да произвеждат пърхут, ушна кал и пот от крака? Крокер махва с ръка: "Безкабелното тяло? То се скита в развалините на Технотопия, шифрирано месо в едно информационно море.“

"Този отговор на кандидата Йобсес предизвика общо клатене на главата“ - се казва в илюстрираната от Вилхелм Буш "Йобсиада“. Крокер не отговаря на второстепенни въпроси; той има лица. Той сънува, той се опиянява от едно информационно море, в което се носи шифрирано месо и с това се изявява като средновисоковеликолепно надарен лирик. Той се занимава с научно-приложни изкуства: "Може би безкабелното тяло не е нищо повече от празен силоз за данни, блюдо на свети Петър, върху чиято хранителна среда блестящите развалини на Технотопия се свързват с нови форми на изкуството. В него то би било един безкрайно програмируем чип: майкрософт-месо, в което стандартната експлоатационна система на новата електронна епоха израства извън рамките на телевизора, навлиза в органичното тяло и се свързва с останалите части на тялото чрез мрежата.“

Какво иска да ни каже поетът с това? Навярно не, че нашите безкабелни тела са носещи се в морето от данни блюда на свети Петър, в чиято хранителна среда съответно се намират посадени чипове от майкрософт-месо, защото това би било само глупост. Той иска да ни каже, че рекламира място върху тенджерката за месо. Ако други, които имат също толкова малко да споделят, са чествани като попзвезди на медийната теория, би трябвало и на Артур Крокер да се падне нещо, защото той е удивително сведущ в жаргона на киберспейслириците: "Тялото на хипертекста е следователно предшественикът на един нов свят, който е съставен от мултимедийна политика, силно разчленена икономика, асимилирани личности и свързани (кибернетично) чрез мрежата отношения.“

За кариера на консултант по имотното състояние по правило това не стига, но с разнообразно разчленената икономика са добре запознати нашите киберспейслирици, които действително не са единни върху това дали новият свят, за чието раждане те непрекъснато ни осведомяват, е свят на дявола или трябва да бъде възторжено честван. Кампер и Крокер принадлежат към фракцията на предупредителите и назидателите, но освен нея, се образува още една изтъкната ликуваща персийска фракция. Към нея принадлежеше Тимоти Лиъри, един неспокоен през целия си живот и със завидна танцьорска сигурност винаги свръхнов и свръхшумно напиращ и щурмуващ познатите брегове фантазьор. Една книга, издадена от Бернд Вафендер, документира късните екстази на Лиъри пред компютъра⁸. Мониторът, стихоплетстваше Лиъри, "стана решаващото бойно поле в революционното освобождаване на човешкия интелект, което идва тържествено с революцията в развитието на програмите.“

Лиъри беше жрец, на когото темпераментообусловено е отказано - след всички несполуки в областите освобождаване на човека чрез ЛСД, консумация на гъби, бездомност, зен-медитация, зърнена диета и влизане в контакт с извънземни - да поддържа като промяна един по-бавен ход. По подобен начин, опиянен от кибернетичното пространство и неговите възможности, се изказваше и ясновидецът Пиер Леви: Кибернетичното пространство би могло "да стане място на една нова форма на пряка демокрация в голям мащаб“ и то би могло "да подслони изразителни структури, които пораждат живи политически симфонии“, защото тъкмо живи политически симфонии очаква цялото общество на гласуващите. Леви говори за "архитектура на кибернетичното пространство“, която готви "своите флоти за пътуване към недокоснатите архипелази на паметта“ и изобщо е  грандиозно красива: "Тя се вслушва в колективния мозък, тя превежда безкрайното многообразие на мисленето и издига палати от звуци, градове от гласове  и песни, отдадена на мига, светеща и танцуваща като пламъци.“⁹

"Алелуя! - иска да извика човек заедно със смирения Йозеф Филзер. - Святий, святий, святий ест владиката Саваот! Благодаря ти, боже!“

Всъщност - какво обаче точно означава киберпространството? Думата има Пиер Леви: "Киберпространството: номадски градове, софтуер-дизайн, течащи мостове в пространството на знанието.“ Аха. И по какъв начин съществуват съвместно земята, територията, капиталът и виртуалното пространство? "На парчета, разкъсани, смачкани на топка, продупчени, безкрайно заплетени един в друг съществуват съвместно земята, територията, капиталът и виртуалното пространство навсякъде по различен начин.“

Киберспейслириците кукуригат неуморимо подобни лишени от смисъл формулировки - нали конкуренцията си е отспала и е изобретателна. Холандският теоретик заклинател Геерт Ловинк беше нащрек през 1994, когато припозна и окупира космоса като киберспейслирична пазарна ниша. В сборника "Компютърът като медиум“¹⁰ Ловинк писа: "Пътуването в космоса не се оказва измислица, която стои на разположение за консуматорите след една фаза на развитие. То остава експеримент, с който тестваме електронно реакциите на тялото при екстремални условия. Тук облеклото също не е само външно изнесено на показ, а същевременно е и дресура. Чрез медиите космонавтските костюми показаха на световното общество какво означава да зависиш от компютъра.“

В очите на Ловинк НАСА, Бил Гейт и полицията за борба с наркотиците са измътили някакъв комплот: "Класически средства от вида на успокоителните лекарства, потискащите апетита напитки и причиняващите задух мъгли от пушек са станали най-горещите теми на днешната политика на сухия режим. Тази телесна политика изисква стриктна упоителна диета, с цел да можем да се потапяме в халюцигенното информационно пространство. Без чисти синапси¹¹ човек произвежда опиати“. В голямото съзаклятие могат да бъдат назовани накрая и търговците на велосипеди: "Градският велосипед, като велосипед на модата, е интегрална съставна част на информационната политика и е използван  неслучайно от здравните адепти във флуорисциращи космически костюми.“ Ловинк се издига от падините на обърканите, но все пак някак си разбираеми аргументи, подчинявайки се на закона на жанра, между другото стръмно нагоре, към обгърнатите от ледена мъгла височини на абсолютната поезия : "Той притежава качествата на гумените изделия за плуване - да се гмурка в басейн с от симулакра...“

В басейна на симулакрата на киберспейслириците Планчи е една сила. Конрад Бекер, по неговите описания - ръководител на един виенски институт за научни сензации, рискува една стъпка повече от Ловинк и заключава кратко в издадената от Вафендер киберспейс читанка “Квантова теория, геология и магия": "Странни пукнатини и пропасти определят все повече научната дискусия, от квантова пукнатина към пукнатина на развитието, от времева пукнатина до разнообразно разчленените пропасти на нашата земна повърхност, в една дълга традиция, която се намира вече в делфийските оракули или в оракулите по костенуркови черупки или черупки от кокосови орехи.“

От кокосовия оракул Бекер намира целеустремено царския път обратно в киберспейспространството: "Ако погледнем на материята като на четиридименсионален интерференционен модел или, респективно, като на "висящ модел“, който е последица от нехомогенността на една среда и напомнящ леки вълнички в морето от космична, полидименсионална енергия; или погледнем на светлинната вълна като на леко набраздяване на електромагнитни полета, тогава "празното“ пространство става плерома¹²“ на една холографска леярска форма и въпросът за междинното пространство (в междинното простанство) към нагънатата рекурсия¹³. "Крие ли се дяволът в детайла?“ - /на безкраен /и имагинерен/ комплекситет.“

Изобилието на нови стилове е поразяващо: "четиридименсионален интерференционен модел“, "полидименсионална енергия“, "плерома на една холографска леярска форма“ - до подобни деликатеси не е достигал дори исполинът на бранша Флориан Рьотцер.

Най-доброто от себе си дава и издателят Норберт Болц, но, в сравнение с филигранните мъдрости на оракулските кокосови орехи на Бекер, неговите бележки изглеждат почти недодялано: "Свободните мисли са церебрален софтуер, духът е същината на всички възможни комбинации от данни, а култура се нарича играта върху клавиатурата на мозъка.“ Това е също киберспейслирика, само че на несравнимо по-ниско ниво: "Откакто медийните инвайърънменти (околни среди) имъджират (се появяват) от самите себе си, вече няма история в специфичния смисъл на тази дума“ - пояснява Болц, защото между хора като него навикът да се възвестява краят на нещо старо и началото на нещо изцяло ново, краят на историята, изчезването на тялото, революционното освобождаване на човешкия интелект, един нов свят, една антропология от нов вид, смяната на парадигмите и квантовите пукнатини с нечувана важност, е въпрос на стил. Фактът, че предстои смяна на хилядолетието, сгорещява допълнително разгулното състояние. Поглеждайки календара, социалният изследовател Бернд Гугенбергер изпада направо в излияния: "Какво повече има да се съобщава в полето на политиката, в културата на историите и на историята, освен онова, което пулсът на времето сам съобщава, като нечуто дълбае с длетото монументалното число 2000?“¹⁴. Когато пулсът дълбае, човек би трябвало да му покаже къде виси чукът.

Дигиталната нирвана, в която Гугенберг мислено се опитва да проникне, е голяма и пълна с чудеса: "От другата страна на оптическата видимост израства един свят с положителности, законности и опасности, които нашето око не е виждало; с въздействия, факти и въздействия на последиците от дълбочините и ширините на една дименсия, при която ръката отдавна е загубила своята роля в съдбоносния акт на "понятното“: вирусът на СПИН се нанася три милиона пъти върху напречния разрез на един косъм; и всеки двадесет и пет секунди 30 000 бита създават една нова телевизионна картина.“ В същия стил през 1965 в "Пардон“ Ф. В. Бернщайн оповести неподвижната звезда Бириус: "Тя има, да кажем, 628 милиона милиарда километра. Това са 817 билиона милиона английски морски мили. 60 трилиона възрастни мъже едва биха могли да обхванат с протегнати ръце този колос.“

Наивното опиянение от числата и момчешкото желание да известяваме за гигантския прелом, размътват погледа върху реалността. "Ние не живеем вече в регион, а в една комуникационна система; ние не обитаваме повече села и градове, а програмни сегменти“ - установява категорично Гугенбергер. Странно, че въпреки това все още плащаме наем и трябва да мием стълбището. Като киберспейслирик, Гугенбергер всъщност не е задължен на реалността, а на своята вътрешна представа и на безцелната игра с думите: "Флуидната плетеница от линии, която електромагнитните вълни разпъват между фрагментираните малки светове на индивидиумите, е по-мимолетна от паяжина, която блести на разсъмване и не доживява до вечерта, защото вятърът я разкъсва.“

И вечно шумят горите. Една глътка домашна романтика също й идва добре на дигиталната нирвана. Но Гугенбергер може и другояче: "В кибернетичната нирвана съществуват съвместно флуиди на реалността с мултиплени личности и едно постоянно несътворимо множество от истини.“ С други думи: "Интернет безделникът се превръща в стъклен дигитален пътник.“

Наистина, човек има много да чуе, преди да му окапят ушите. Който консумира големи квантитети киберспейслирика, на него му отслабват сетивата. Навярно би било по-добре да оставим сами изпадналите в делириум киберспейслирици в техния мъчносмилаем паралелен свят, пълен с лентяи на данните, морета от данни, Feedback-клубове, художествени лабиринти, възвратни извивки, метатеоретични скици, силикони-плът, свързани чрез мрежата отношения,  политически симфонии, архипелази на паметтта, висящи модели, оракули на костенурковата черупка, холографски леярски форми, церебрални софтуери, имъджиращи сами от себе си медийни инвайърънменти, флуидни плетеници от линии, стъклени дигитални пътници, палати от звуци и течни мостове в халюциногенното пространство от данни, тъй като по същото време на все още палаво хитруващите и неоснователно теоретизиращи киберспейслирици неминуемо ще им се случи рано или късно онова, което стана с цитирания от Рор Волф (псевдоним на Раул Тренчирър), изследовател Шайзхофер: "Шайзхофер застъпи мнението, че Земята вече отдавна не съществува, че тя е всъщност една мисъл с кръгла форма, един мисловен мехур, както Шайзхофер се изразява. Този възглед обаче не може да се наложи и в последно време е обречен на забрава, както и самият Шайзхофер.“

БЕЛЕЖКИ

1. Кибернетично пространство -  бел. прев. [обратно]

2. С това име обикновено се наричат онези зрители, които непрекъснато прескачат от един телевизионен канал на друг, за да избегнат неприятните рекламни прекъсвания - бел. прев. [обратно]

3. Букв. "диванни картофи“ - така се наричат  телевизионните зрители, които само седят пред телевизора през свободното си време - бел. прев. [обратно]

4. Известно немско издателство - бел. прев. [обратно]

5. "Digitaler Schein. Aesthetik der elektronischen Medien. Frankfurt: Suhrkamp 1990“, Hrsg. Florian Roetzer - бел. а. [обратно]

6. Manfred Fassler/Wulf R.Halbach (Hrsg.), Cyberspace. Gemeinschaften, Virtuelle Kolonien, Oeffentlichkeiten. Muenchen: Fink 1994 - бел. а. [обратно]

7. Arthur Kroker, Der digitale Koerper. Zuerich: Benteli 1996 - бел. а. [обратно]

8. Bernd Waffender (Hrsg.), Cyberspace. Ausfluege in virtuelle Wirklichkeiten. Reinbek: Rowohlt 1991 - бел. а. [обратно]

9. Pierre Levy, Die kollektive Intelligenz. Fuer eine Anthropologie des Cyberspace. Mannheim: Bollmann 1997 - бел. а. [обратно]

10. Norbert Bolz, Friedrich A.Kittler, Christoph Tholen (Hrsg.), Computer als Medium. Muenchen: Fink 1994 - бел. а. [обратно]

11. Места на връзката между невроните или между нервите и мускулите - бел. прев. [обратно]

12. Централният цилиндър на корена, бот. - бел. прев. [обратно]

13. Дефиниране на един проблем или метод чрез самия себе си, информат. - бел. прев.[обратно]

14. Bernd Guggenberg, Das digitale Nirvana. Hamburg: Rotbuch 1996 - бел. а. [обратно]