ПОЛ ОСТЪР
Ню Йорк - това е светът!

Франсоа Буснел

web

Писател, поет, преводач и творец в областта на киното, Пол Остър е здраво свързан с Бруклин, където се намират корените на неговото творчество и където се развива действието в повечето от романите му. В книгите му, в които се откриват темите за самотата, съмнението и творчеството, описват противоречията в американското общество, намиращо се в период на мутация.

Пол Остър е роден през 1947 г. в Ню Джърси. В началото на 70-те години живее във Франция и по това време превежда на английски език любимите си френски автори - Стефан Маларме, Жан-Пол Сартр, Жорж Сименон и други. На 32-годишна възраст, след смъртта на баща си, пише своята автобиография, с която става известен. Първият му роман - “Стъклен град", е отхвърлен в началото от 17 американски издателства. Днес неговата “Нюйоркска трилогия" е известна по целия свят, превеждана е и на български език. Поводът за интервюто с Пол Остър, публикувано във френското списание L’Express-livres, е новият роман на автора, вече издаден във Франция със заглавие Le livre des illusions (“Книга на илюзиите"). “Книга на илюзиите", е блестящо разсъждение върху изкуството и тъгата и доказва за пореден път, че неговият автор е един от най-големите американски писатели в момента. На българския читател Пол Остър е известен и с романа си “Лунен дворец".

- Вие сте писател емблема за Ню Йорк. Осем месеца след трагедията от 11 септември, как ви се вижда градът?

- Мисля, че Ню Йорк си възвръща духа. Но ние още сме дълбоко наранени. Да оставим настрана политиката, причините за това нападение и войната, която последва. За нас, които живеем в Ню Йорк, 11 септември бе семейна трагедия. Последвалите дни след тази трагедия бяха ужасни. По улиците в моя квартал в Бруклин имаше облаци прах и чарокве, ужасна миризма, хората се разхождаха с маски и кърпи на лицето. Това създаваше сюрреалистична атмосфера. Всеки тук имаше по един познат, загинал в сградите или приятел, чиито близки хора са загинали там. Много мои приятели загубиха свои роднини. 12 от 30-те пожарникари в моя малък квартал в Бруклин - Park Slope, загубиха живота си в двете кули. Погребенията продължиха дълго. Ние бяхме няколко месеца в депресия. Но живите искат да живеят! И трябва да се живее. И жителите на Ню Йорк пподължават да живеят, но смятам, че никога няма да забравят тази огромна човешка катастрофа.

- Имате ли желание да пишате за тази трагедия?

- Не съвсем. Първите дни написах няколко съвсем малки текста, но това бе под влияние на шока, набързо и защото шефът на немския вестник Die Zeit, който ми е приятел, ме бе помолил да ги напиша. Но бързо разбрах, че не мога да пиша по поръчка. Това, което направих за Die Zeit, не бе нищо повече от репортаж. А аз не съм репортер, аз пиша романи. За един писател е невъзможно да предвиди каква книга ще напише. Тези събития са много скорошни за мен и все още не мога да ги преосмисля като роман. Много добре знам, че в края на тази година ще има астрономическо количество филми и романи за 11 септември, но това не ме засяга. Един роман не се пише по опортюнистични причини или набързо, той се развива с годините. Не сядаш просто така една сутрин на масата, за да опишеш това, което си преживял предната вечер. Трябват 10 или 20 години разсъждения, за да разкажеш една подобна история. Не мога да кажа, че някога ще пиша за събитията от 11 септември.

- Все пак Ню Йорк е истински персонаж във всяка от вашите книги. Този персонаж бе наранен по безпрецедентен начин...

- Вярно е. Мисля, че Ню Йорк е уникален град в света. Може би защото Ню Йорк е светът!  Вижте как е композирано населението на Ню Йорк - 40% от нас сме родени в чужди страни. Тези, които загинаха в атентатите от 11 септември, бяха от 80 различни страни! Това не бе атака срещу американците, а срещу жителите на целия свят... Ако обичам Ню Йорк, то е, защото този град излъчва огромна енергия, която не съществува никъде другаде. А също и голяма лудост. Вярно е, че тук заедно съжителстват красиво и грозно. Признавам, че през седмиците и месеците след 11 септември, изпитах огромна носталгия по миналото на Ню Йорк, по този свят, пълен с нощни барове, гангстери, художнци, актьори, спектакли... Нещо като носталгия по невинността. Днес това вече го няма и ми е тъжно.

- Значи Ню Йорк е “илюзия", достойна да фигурира в новия ви роман “Книга на илюзиите"...

- Да, може би (смее се). “Книга на илюзиите" е много сложен роман и ми е трудно да го резюмирам. Всичко започва с една трагедия. Разказвачът Дейвид Зимер, преподавател по сравнително литературознание във Върмонт, изгубва жена си и двете си деца в самолетна катастрофа. Изпада в меланхолия и отчаяние. Една вечер, докато гледа вкъщи телевизия, попада на ням филм, направен от човек, за когото никога не е чувал - някой си Хектор Ман, умрял неизвестно как през 1929 г.  Изведнъж, за първи път от 6 месеца, Дейвид Зимер се разсмива и решава да намери всички филми на този Хектор Ман и дори да напише книга за мистериозно изчезналия комик. Малко след излизането на книгата му, той получава писмо от жена, която твърди, че е госпожа Хектор Ман: “Хектор прочете книгата ви и би искал да се срещнете. Възможно ли ви е да дойдете?". Повече за интригата не мога да кажа.

- Как се ражда един роман при вас?

- Не знам. Това е нещо, което така и не разбрах. В един момент в главата ми няма нищо, на на следващия ден вече има. Но никога не съм следил процеса на зараждане на идеи при мен. Това е голяма мистерия.

- В един минал период от живота си сте писали сценарии за нямото кино. Какво ви вълнува в немите филми?

- За съжаление всички ръкописи са изгубени. Бях на 20 години, когато пишех сценарии за актьори от нямото кино.  Това е трудно упражнение, което изисква голяма концентрация, защото трябва да можеш да опишеш някои от движенията на актьорите. Обичам много нямото кино, то е език на очите. Тези филми приличат на сънища. Нямото кино, според мен, е начин да разкажеш това, което е абсолютно откъснато от реалността и което не иска да я имитира. Устните се движат, но от тях не излиза нито една дума. Това е като визуална халюцинация, като илюзия. Моят роман е и разсъждение върху изкуството, в частност върху киното, което не е реалността, но илюзия за реалността, както погрешно смятат днес някои. Киното не е истината.

- А литературата?

- В живота рядко се опитваме да проникнем в съзнанието на другите. Само литературата предоставя възможността да живееш в съзнането на хора, които не сме самите ние. Затова обичаме да четем. Затова четенето е толкова хубаво, провокиращо, хуманно, защото ни позволява да споделим с другите нещо интимно. Една книга е единственото място на света, където двама непознати могат да се срещнат по интимен начин.

- Всичко във вашия роман се върти около идеята за унищожаването на произведенията на изкуството с огън...

- Не знам защо тази идея ме е погълнала толкова. В романа се преплитат три теми: морал, вина и желание за съзидание и творчество. Изкуството, рабира се, е нещо, което правим за другите, подарък, който артистът прави на публиката, която му е непозната. Но за самия артист животът е процес на създаване, което обяснява факта, че някои артисти се интересуват само от акта на създаване и изобщо не се вълнуват от това как е приета творбата им от публиката. Това се случва с Хектор Ман в моята книга - той твори и моли произведенията му да бъдат унищожени след смъртта му.

- Какво може да накара един артист да стигне до такова радикално решение?

- Това е същото, каквото е искал Франц Кафка. По какви причини е трудно да се каже. Може би не е вярвал в това, което е създал, може би е смятал че е пропилян писател. Той е помолил прителя си Макс Брод да изгори всичко, което е написал. За наше щастие, Брод не го е направил. Аз лично смятам, че само отчаянието може да тласне един артист да направи това. Не виждам как един творец може да унищожи работата си от радост. Но тук може да се разсъждава много за същността и смисъла на творчеството, нали? Помислете за скулптора Тингели, който е правил такива скултури, които да се саморазрушават с времето. В този случай това е по-скоро игра на съзнанието, защото зрителите са присъствали на процеса на унищожение. Това вече не са били скулптури, а спектакъл. А какво да кажем за Емили Дикинсън, може би най-голямата американска поетеса? Тя не е публикувала нищо приживе, но е оставила повече от 2000 стихотворения, които са издадени чак след смъртта й. Ако случайността не бе позволила на някой да ги намери и издаде, Емили Дикинсън нямаше да съществува. Невероятно е, нали? И после, в хода на историята са изчезнали толкова артисти! Понякога са правени и открития. В това отношение случаят с Херман Мелвил е много интересен. Мелвил има голям успех съвсем в началото на кариерата си. После изпада в забвение. И когато умира през 1891 г., всички започват да мислят, че той е умрял. Никой не е знаел за “Моби дик" - този шедьовър на литературата. 30 години по-късно един критик, който ровел из антикварен магазин, попаднал на старо издание на “Моби Дик" и написал статия. Така е открито произведението на Мелвил.

- Когато си представяте артист, който иска след смъртта му произведенията му да бъдат изгорени, мислите ли и за вас?

- Не. Романът ми “Книга на илюзиите" е пълна измислица и е лишен от всякъв автобиографизъм. За мое щастие книгите ми са публикувани. Времето ще реши дали 50 години след смъртта ми те няма да се четат. Тогава те ще изчезнат от само себе си, без да има нужда някой да ги гори.

- Когато пишете, мислите ли за това, което ще бъде след смъртта ви?

- Човек трябва да живее само във времети си. Ние не живеем в бъдещето и аз никога не се опитвам да си го представя. Да мислиш за това не води до нищо, освен до огромна тъга.

- В тази книга е отделено голямо място на Шатобриан. Защо толкова ви харесва тази фраза: “Моментите на криза увеличават двойно у човека желанието за живот"?

- След като написва книгата за изчезналия артист Хектор Ман, моят персонаж Дейвид Зимер започва да превежда книга на Шатобриан. И сянката на писателя кръжи наистина над цялата ми книга. Но това е вариация на темата за творчеството по отношение на публиката, защото Шатобриан не е искал книгата му да бъде публикувана приживе, тоест, да кажеш истината, но да не си тук, когато истината ще бъде разкрита пред света. Обичам цитираната от вас фраза, защото тя с други думи означава, че човек започва да живее пълноценно само когато е изправен пред стената. В моменти на криза или насилие проявяваме огромна жизненост. Именно затова хората толкова много обичат да убиват и да правят войни. Но именно в моменти на криза ние наистина се самооткриваме и разбираме кои сме. Човек не може да знае дали е с голямо или малко сърце, когато всичко върви добре. Илюзия е да вярваш на това. Величината и стойността се проявяват в кризите. Човек не се ражда герой, а става такъв. Не се ражда и мръсник, а става такъв. Именно кризите разкриват личността на човека. Разбира се, ние винаги мислим за изключителни примери, но това е валидно дори и в най-баналните моменти от ежедневието. Човек трябва да знае как да се изправи пред кризите.

- Защо темата за самотата присъства толкова силно във вашето творчество?

- Не знам. Знам само, че ние винаги сме сами, дори и когато сме заобиколени от други хора. Това е факт. Парадоксът обаче е, че никой никога не е сам и че във всяка минута всеки е сам. В английския език съществуват две думи за самота - loneliness, която съдържа смисъла за изоставеност и solitude. Аз изследвам и двете състояния.

- Често отговаряте с “Не знам"! Това от фалшива скромност ли е?

- Не, наистина е така. Уверявам ви, че нямам тотална теория за всичко - нито за живота, нито за литературата. Считам, че не мога да пиша за неща, които не разбирам добре. Това не ме интересува. Ето защо не пиша за политика, защото не разбирам твърде от нея... Пиша за неща, които ме вълнуват и които ми убягват, именно за да ги разбера... Когато човек пише, не знае откъде му идва вдъхновението, нито защо го прави. Несъзнателното те кара да продължаваш напред. Това е и причината, поради която писателите отговарят лошо на много от въпросите, които засягат това, което пишат.

- Считате ли, че пишете идейни романи?

- Не. Моите истории не са отражение на моите идеи. Точно обратното. Историята ми идва наум и аз я доразвивам. Когато пишеш, в процеса на работа откриваш същността на това, което правиш. Но сюжетът винаги предхожда смисъла.

- И все пак във вашите книги има отпратки към автори като Кафка, Сартр или Достоевски, тоест писатели, които натоварват сюжета и историята, която разказват, с дълбоки разсъждения...

- Кафка е добър пример. Може да се каже, че неговите разкази са много символични. Но това е само на пръв поглед. Защото накрая те стават невъзстановими от началото. Не могат да се интерпретират. Така и не съм прочел добра интерпретация на разказ на Кафка. Това може да се направи само с помощта на няколко философски формули.

- Вие можете ли да интерпретирате книгите си?

- Сигурно. Но моята работа е да пиша книги, а не да ги коментирам.

© Франсоа Буснел
© Елена Владова, превод
===========================
© Електронно списание LiterNet, 27.05.2002, № 5 (30)

Други публикации:
L’Express-Livres, 2002.