ФОНОЛОГИЧНОСТТА НА ПРИЗНАКА МЕКОСТ В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

Куон Джин Чой

web

---

Gwon-Jin Choi (Seoul). The phonological value of the feature [palatalness] in contemporary Bulgarian language

In Bulgarian phonetics and phonology, it is a widely-accepted interpretation that the feature [palatalness] has a phonological value, that is to say, that it is a distinctive feature and there are 'weak (palatal)' phonems in the consonant system of contemporary Bulgarian language. Making use of theories of Generative Phonology, the author has made an attempt to prove that the feature [palatalness] is not any more a distinctive feature. He maintains that the traditionally-called 'weak (palatal)' consonants are combinations of /j/ + a non-palatal consonant, that the 'weak' consonants are in fact palatalized allophones of the non-palatal consonants and that the palatalizaion is the result of an assimilatory process at the surface representation.

(The author has presented this paper to the 12th International Congress of Slavic Scholars, Cracow, 27 Aug. - 2 Sept. 1998, Poland.)

---

I. Традиционно се приема, че консонантната система на съвременния книжовен български език се състои от 39 съгласни фонеми /п, п’, б, б’, ф, ф’, в, в’, т, т’, д, д’, с, с’, з, з’, ц, ц’, дз, дз’, ш, ж, ч, дж, к, к’, г, г’, х, х’, м, м’, н, н’, р, р’, л, л’, й/ (Граматика 1982; Тилков, Бояджиев 1977). Преобладаващото мнение е, че тя е организирана в две корелативни противопоставяния по признаците звучност - беззвучност и твърдост (непалателност) - мекост (палателност).

Приемам, че в консонантизма на съвременния книжовен български език признакът твърдост-мекост няма фонологична стойност, и че той се състои само от твърди съгласни фонеми /п, б, ф, в, т, д, с, з, ц, дз, ш, ж, ч, дж, к, г, х, м, н, р, л, й/.¹

Традиционното схващане е, че меките съгласни фонеми се различават само в позиция пред задни гласни /ъ, а, о, у/, като например конят /кон’ът/, обява /об’ава/, гьол /г’ол/, лют /л’ут/. Те не се срещат в краесловие и пред други съгласни.

Като погледнем това схващане чрез сричковата структура на нелинейната генеративна фонология, тези думи имат следните дълбинни структури:²

(1) система с меки съгласни фонеми

Но според изложената в тази доклад интерпретация, че меките съгласни в съвременния книжовен български език не са самостоятелни фонеми, горепосочените примери имат следните дълбинни структури:

(2) система без меки съгласни фонеми

Двете схеми ясно показват разликите в двете интерпретации: значението на думите в първия случай се диференцира от съгласните, които се намират в начална позиция, а във втория случай - с наличето на палаталната полусъгласна /й/ в ядрото на сричката.

Според втората интерпретация наличието на мекост (палателност) в произношението на посочените думи е резултат от асимилация, т.е. пред палаталната полусъгласна /й/ съгласните се палатализират.

(3) Правило за палатализация на съгласните пред /й/:

³

(ДР=дълбинна репрезентация, ПР=повърхнинна репрезентация)

Като имаме предвид историческото развитие на българския език, очевидно е, че в българския език са съществували меки (палатални) съгласни като самостоятелни фонеми. И даже доста български диалекти досега запазват меки съгласни фонеми. Но можем да твърдим, че в съвременния книжовен български език меките съгласни фонеми са изгубили фонологичната си стойност и сега те се срещат само като алофони на съответните твърди съгласни фонеми.

Тук ще разгледаме как мекостта в българския език е изгубила функцията на диференциален признак.

Както е известно, един звук в езика е съвкупност от различни признаци. В миналото на българския език (или сега в някои диалекти), признакът [мекост] е релевантен фонологичен признак на всички меки съгласни фонеми:

мека съгласна
+мекост (палаталност)
и други признаци

Но с течение на времето именно признакът [мекост] се е декомпозирал (отделил) от меките съгласни фонеми, превръщайки меките в твърди съгласни фонеми. А самият признак се е преместил към следходната гласна, т.е. в ядрото на сричката и е създал самостоятелна фонема /й/.⁴

А при случаите, където няма следходна гласна, (т.е. в края на сричката или в натрупана от съгласни позиция), признакът [мекост], който е вече самостоятелен (т.е. автосегментен), е изчезнал от състава на думата, тъй като той няма накъде да се прилепи.

(5) Автосегментност на признака [мекост] в диахронно развитие на българския език:

(5.1) Механизмът

(5.2) Примери

На синхронно равнище палаталността в "коня [кон’йъ]" се полувава чрез правилото (3).

Фонетичното изследване на артикулацията ни дава дъпълнителна информация, която подкрепя превръщането на признака [палаталност] в палатален сегмент /й/; при изговаряне на палаталните (меките) съгласни гласовият канал образува и-конфигурация и по този начин се създава глайдовия характер на /й/ (Граматика 1982).

Обобщено казано, палаталността, която се среща на фонетично равнище в съвременния български език, се поражда чрез правило (3). Вследствие на това в инвентара на съвеменния книжовен български език се срещат следните съгласни фонеми /п, б, ф, в, т, д, с, з, ц, дз, ш, ж, ч, дж, к, г, х, м, н, р, л, й, (ў)/.⁵

Без меките съгласни българският консонантизъм е много опростен (два пъти по-малък на брой от системата с меките съгласни фонеми) и затова е по-икономичен (по критериите на генеративната фонология). Освен това предложената тук консонантна система показва по-стабилено уравновесяване на системата (pattern congruity) (пак по критериите на генеративната фонология) отколкото системата с меките съгласни, където има две меки потенциални фонеми /х’, дз’/ и няма корелат на /й/.

Известно е, че в някои български диалекти меки съгласни се срещат и в краесловието (например, кон’, сол’). При тези говори е очевидно, че меките съгласни се държат като самостоятелни фонеми. Този факт ни води до следното заключение: в българския език съществуват два вида консонантизъм, единият е с инвентар без меки съгласни фонеми (например инвентара на съвременния книжовен български език), а другият с инвентар от меки съгласни фонеми (например някои диалекти).

От това следва, че българските диалекти се разделят не само от ятовата граница, но и въз основа на наличието (или липсата) на меки съгласни фонеми в своята консонантна система. На фона на ятовата граница второто явление може да се нарича "мека-твърда" съгласна фонемна граница или консонантна изоглоса по палаталност.

II. Повечето български езиковеди, макар че познават споровете за наличето (или липсата) на меките съгласни като самостоятелни фонеми, традиционно приемат становището, че меките съгласни са самостоятелни фонеми.

Струва ми се, че те са разчитали главно на данни, добити чрез експериментален анализ, който са направени само на фонетично ниво, без да се отчита фонологичността на дадения звук, или те са се стремили да обяснят с единен инвентар консонантизма на книжовния език и диалектите на българския език. Възможно е да са стремили българския език да има еднакъв инвентар на консонантизъм с това на руския език или други славянски езици.

Ето един емпиричен пример, който доказва, че в съвременния книжовен български език меките съгласни не са фонеми.

Когато един кореец, чийто майчин език, корейският, не познава меки фонеми, учи руски език, той изпитва огромни затруднения заради меките съгласни. Но когато учи български език, той не изпитва затруднение заради меки съгласни и даже не съзнава, че в съвременния български книжовен език съществуват меки фонеми. Той приема думата като лято като /лйато/ и го реализира несъзнателно като [л’йато],⁶ а българите нормално го разбират поне в това отношение.

III. В този раздел ще разгледаме поведението на мекостта при словообразуването.

1) В българската фонетика традиционната фонемна интерпретация на думата изям е /из’ам/, т.е. в състава на тази дума има мека съгласна фонема. Очевидно е обаче, че думата се състои от две морфеми и че тя се раздели по морфемната граница като #из# + #ям#, не като #из’# + #ам#.⁷

Естествено тогава възниква въпросът, защо се приема, че думата, която се образува от #из# + #ям#, които са без мека съгласна фонема в себе си има мека съгласна фонема като /из’ам/. Освен това в едни случаи един и същ корен се интерпретира като /йам/ както при доям /дойам/, а при други случаи - по друг начин, при дадения случай като /’ам/ както при изям /из’ам/.

Ако към тези случаи приложим схващането, изложено в предишния раздел, тази непоследователност се отстранява. Иначе казано, думата изям се интерпритира като /изйам/ в дълбинната структура, а се реализира като [из’йам] на фонетично равнище чрез асимилация по палаталност;⁸

2) При членуване на съществително име в единствено число от мъжки род, когато крайният съгласен звук на съществителното е исторически твърд или впоследствие затвърдял, пише се пълен член -ът, а кратък член -а /-ъ/, напр.; двор - дворът - двора и пр. Когато крайният съгласен звук на съществително име е исторически мек, т.е. бил е мек в старобългарски, при членуване обикновено мекостта му се възстановява. В такива случаи се пише пълен член -ят и кратък член -я, напр.; ден - денят - деня и пр.

При вторите случаи традиционното тълкуване е, че в състава на членуваната от -ят или -я форма има мека съгласна фонема. Според това схващане ден - денят - деня имат съответно следните фонемни репрезентации; /ден/ - /ден’ът/ - /ден’ъ/.

Според изложеният тук подход те обаче имат съответно следните фонемни репрезентации; /ден/ - /денйът/ - /денйъ/. Тези репрезентации са без меки съгласни фонеми, защото, както беше изложено в предишния раздел, първо, в историческото развитие на българския език признакът мекостта (палаталността) е станал автосегментен и вследствие на това отпада в крайсловието или пред друга съгласна, а пред гласна се е превърнал в самостоятелен сегмент /й/. Така че мекостта, която се наблюдава в денят [ден’йът] и деня [ден’йъ] на повърхнинното равнище, е резултат от палатална асимилация.

Този исторически процес може да се покаже чрез следните схеми;

Горепосочените схеми показват диахронно развитие на българската звукова система, а на синхронно равнище междинното ниво си служи като фонемната репрезентация на съвремения книжовен български език. Последното ниво е фонетичната реализация на съответните примери. От тези схеми разбираме, че двойката от формите за членуване -а(т) и -я(т) са аломорфи, обусловени от историческото развитие на българския език.⁹

3) В случаи като сняг - снегът, голям - големи, се срещат редуване на я с е. При тези случаи традиционното обяснение е, че [’а] се редува с е /е/ и меката съгласна фонема пред гласната се замества с твърдата съгласна фонема. Този подход обаче изглежда приемлив, ако се взема предвид само повърхнинната репрезентация на тези примери. Освен това традиционният подход не дава ясна и категорична мотивация защо и как меката съгласна се замества с твърда съгласна фонема.

Според изложененото в доклада мнение, че меките съгласни са комбинация от /й + твърда съгласна/, тези редувания се осъществяват изцяло между /я=йа/ и /е/. Както беше изтъкнато по-рано, /я/ като кабинация от две самостоятелни фонеми /йа/ заема ядрото на сричковата структура.¹⁰

Иначе казано, тези редувания засягат само състава на сричковото ядро, както се вижда ясно в следните сричкови структури:

Както става ясно от горепосочените примери, /я/, която се намира в ядрото на сричковата структура, се заместват изцяло от /е/, което, от своя страна, пак заема сричковото ядро.

Правоговорните и правописните грешки като Подуяне - Подуене и Смолян - Смолен дъпълнително ни дават доказателство, че /я/ като цяло се редува с /е/.

Според този подход заместване на мека съгласна фонема с твърда съгласна фонема въобще няма. А мекостта, която се среща на фонетично (повърхнинното) равнище, е алофонна реализация на твърда съгласна фонема;

¹¹

4) При глаголното спрежение като правя - правиш, обиколя - обиколим и др., традиционното схващане е, че буквата я означава /’ъ/, т.е. мекостта на предната съгласна фонема и глаголното окончание /ъ/.

Според това мнение гореспоменатите глаголи имат следните вътрешни фонемни структури; /прав’+ъ/ - /прав+иш/, /обикол’+ъ/ - /обикол+им/. Тогава тук се появяват въпросът дали тези глаголи наистина имат различни основи; едната е с мека съгласна фонема, а дургата - с твърда съгласна.

Ако разгледаме този въпрос чрез изложената в доклада интерпретация, глаголните основи се състоят винаги само от твърди съгласни фонеми. А буквата я в глаголното спрежение представлява /йъ/, а не /’ъ/, и тя като цяло се замества (редува) с другите глаголни окончания според лице и число:

Глаголите като сияя - сияеш - сияй, влияя - влияем - влияй дъпълнително засилват изложения тук подход, че при глаголното спрежение окончанието я /йъ/ изцяло се заметва с и /и/, е /е/ или й /й/ при повелително наклонение.

БЕЛЕЖКИ:

1. К. Хоралек изразява интересната идея, че в българския книжовен език палаталността (мекостта) изчезва и то по пътя на декомпозиция чрез развиване на особен j (й) елемент, свързан със следващата гласна. Например, "тйало, бйах" вместо "т’ало, б’ах" и пр. (Първев, Радева 1980).

Б. Николов (1971) твърди, че непалаталните (твърдите) и палаталните съгласни са варианти на едни и същи фонеми: меките срички [тя, тьо, тю] се състоят от "непалатална съгласна + й (глайд) + задна гласна".

Покойният професор А, Данчев (1988, 1990) също смяташе, че книжовният български език разполага само с твърди съгласни фонеми. [обратно]

2. За начините за сричкообразуване по генеративна фонология, виж Бояджиев и Чой (1996), Чой (1994, 1997). [обратно]

3. При реализирането на палатализацията може да настъпи силна палатализация. Тогава горепосочените примери на фонетично равнище може да се реализират съответно [кон’ът], [об’ава], [г’ол], [л’ут]. Може да настъпи малка степен на палатализация, която може да се отбележи, като се запазва йотацията /й/ на фонетично равнище: [кон’йът], [об’йава], [г’йол], [л’йут].

Степента на палатализация в съвременния български език е въпрос на диалектна основа. Тук запазваме /й/ в повърхнинното равнище, за да покажем източника на дадено езиково явление. [обратно]

4. Според теорията на Автосегментна фонология (Autosegmental phonology), като се е отделил от мека съгласна фонема, признакът [мекост] е станал автосегмент, т.е. самостоятелен признак, който не принадлежи към дадената фонема, а който може да пътува на друго място или в друг сегмент. [обратно]

5. Поставяме в българския консонантизъм лабиална фонема /ў/ като потенциална фонема, тъй като, първо, тя реално често се среща в съвременния български език, например, аут[аўт], Уилям [ўил’йам], второ, наличието на /ў/ в инвентара на българската фонемна система засилва уравновесието на целия състав като корелат на /й/. [обратно]

6. И в корейския език се срещат меки (палатализирани) съгласни на фонетично ниво, т.е. чрез правилото за палатализация, което е подобно на българското правило за палатализация. (Чой 1995). [обратно]

7. Следните примери още по-силно подкрепят посоченото тук морфемно разделяне на "изям" като #из# + #ям#;

[обратно]

8. Като гледах телевизионната програма "Минута е много" на 23 март 1998 г., се срещнах един псиолигвистично доказателство, което подкрепя изложеното тук схващане. Зрител от Русенско изпрати един въпрос към участник; две животински имена образува едно хубаво питие. Какво е това питие? Участникът отговори, че е "коняк". Този отговор ясно показва, че въпрозадаващият и отговарящият схващат, че думата "коняк [кон’йак]" се състои от "кон /кон/ + як /йак/". [обратно]

9. Същото може да се каже за наставките за множествено число за съществителни имена от мъжки род -ове и -ьове, напр.; столове - зетьове:

[обратно]

10. Същото се отнася и за /ю=йу/, /йо/ и /ьо=йо/. [обратно]

11. Съгласните биват палатализирани само пред глайда /й/, но и пред предните гласни /и/ и /е/. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Бояджиев, Чой 1996: Бояджиев, Т., Чой, К. Сричката в българския език според нелинейната генеративна фонология. ACTA UNIVERSITATIS NICOLAI COPERNICI, Studia Slavica 1. Torus. 1996.

Граматика 1982: Граматика на съвременния български книжовен език. Том 1. Фонетика. София. 1982.

Данчев 1988: Danchev, A. Historical dialect split and later language contact: old Bulgarian JAT' and modern English /F/ in modern Bulgarian. Studia Anglica Posnansiensia, 1988, № 21.

Данчев 1990: Danchev, A. On the contrastive phonology of the stressed vowels in English and Bulgarian. Papers and Studies in Contrastive Linguistics, № 25. Ed. by J. Fisiak. Pozna: Adam Mickiewicz University, 1990.

Първев, Радева 1980: Първев, Хр., Радева, В. (съставители). Помагало по българска фонетика. София. 1980.

Тилков, Бояджиев 1977: Тилков, Д., Бояджиев, Т. Българска фонетика. София. 1977.

Чой 1994: Чой, К. Глайдовата система на българския и корейския език. Съпоставително езикознание, 1994, № 2.

Чой 1995: Чой, К. Фонология на корейски език. София. 1995.

Чой 1997: Чой, К. Опит за нов подход към българската сричка. Съпоставително езикознание, 1997, № 1.

© Куон Джин Чой
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 1999, № 2-3
© Електронно списание LiterNet, 10.05.2000, № 5 (6)

Други публикации:
Български език и литература, 1999, № 2-3.