Седмици, месеци, а може би години вече живеех в района Синистра под името Андрей Бодор, когато на горската тееснолинейка се оваканти едно кантонерско място. С влакчето, в обковани с тенекия товарни вагони и бракувани миньорски вагонетки, караха плодове, конска мърша и друга храна за мечките в природния резерват. Там, зад оградата на резервата, далеч от света, живееше доведеният ми син Бела Бундашиан, заради който се бях преместил в северния планински район. Така че, щом разбрах, че една сутрин са намерили кантонера Аугустин Конер на парчета край релсите, веднага подадох молба да ме назначат на мястото му.

По делото, макар да предполагам, че кандидат бях не само аз, не след дълго ме привикаха на прослушване. Докато чаках, срещнах по коридорите на казармата добринския бръснар, когото тъкмо бяха отстранили от района. Същия ден започна дружбата ми с Аранка Вестин, за цял живот.

По онова време в Добрин затвориха събирателния пункт за горски плодове, чийто диспечер бях дотогава и макар че ме изхвърлиха от работа, продължих да живея в хранилището, прислонен в един от килерите сред качета и бъчви. Пунктът се намираше край един от ръкавите на Синистра в изоставена воденица; много отдавна, при едно пролетно наводнение, потокът бе отместил руслото си, каменната постройка стоеше сама сред полето, в съседството на няколко бора, калини, върби и зърнастец. Мястото бе отбелязано с висок, жълто боядисан стълб, който в мрачно време светлееше отдалече, та да могат събирачките, дето се спускаха по околните склонове да го намерят лесно и сред блуждаещите мъгли.

Сутринта на паметния ден, на стърчащия вече излишно жълт стълб се вееше откъсната от амбалажна торба тясна хартийка, по нея тъмнееха няколко нахвърляни думи, надраскани с въглен несръчни заврангулки: "Бързай, Андрей, в управлението." Бележката беше за мене, полковник Кока Мавродин, новият командир на добринските егери беше я писала саморъчно, познах по обърнатите обратно диагонали на буквите N и S. Хартийката трябва да е била закачена още в зори от неизвестен куриер, около стълба, по заскрежената земя, обикаляха следи от гумени ботуши. Есента беше към края си.

По полската пътека скъсих пътя си край обримчилите потока върби, без да срещна никого, само бюстът на Геза Кьокен прозираше зад градините през тъканта от оголели клони. Отвъд водата се простираше Добрин, а оттатък селото, построени кажи-речи на самия скат, се издигаха казармите на егерите. Като огромни сгромолени каменни блокове сивееха в подножието на урвата. Зад тях, в някоя от долините, които стигаха до границата, живееше Бела Бундашиан, доведеният ми син.

Нашата история е обикновена, катадневна. Доведеният ми син Бела Бундашиан веднъж не се завърна от Молдова, където ходеше редовно при черноборсаджиите за нотна хартия, и оттогава повече не го видях. Няколко дни след изчезването му, да речем една или две седмици, все още си мислех, че се е запилял при сластната Корнелия Илафелд - любимата му живееше някъде в самото сърце на Карпатите, близо до един тунел - ала тъй като не се появи и седмици по-късно, беше съвсем сигурно, че се е забъркал в нещо.

И наистина, така беше станало, забъркал се беше. Близо година и половина по-късно се разбра, че Бела Бундашиан е изселен някъде до украинската граница и живее в природен резерват в района Синистра. Осведоми ме непознат благодетел, с издраскан върху монета двайсетачка надпис, която въпросният - не бе изключено да бе някой добронамерен служител - бе пъхнал в пощенската ми кутия.

Зная, че новина от този тип далеч не е особено ободряваща, ала мене направо ме хвърли в треска. Напуснах инспекторската служба на пазара, където работех като контрольор, а при повикване и като специалист по гъбите, и заминах на север, да хвана работа в някое от планинските селища покрай Синистра. Водеше ме непогрешимият ми усет и накрая - разбира се, междувременно изминаха години - се оказах точно тук, съвсем близо до въпросния резерват, във влажния и ветровит Добрин.

В гладни години събирането на горски плодове се счита са сигурна прехрана, редом с държавния кош, човек пълни и собствената си торба. Боровинките, къпините, рижиките и без това могат да доставят много радост на човека. Ала - да няма недоразумение - ние доставяхме не за някакъв прочут консервен комбинат, а за съседния резерват, където в полуразрушения параклис и в изоставените и порутени мини държаха мечките. От недомлъвки и със заобиколни подпитвания разбрах, че Бела Бундашиан живее в къщата на метеоролога Геза Хутира, над гористия пояс, в планината. Нищо не прави, само ако е на кеф понякога отива да провери ветропоказателите по скалите, да снеме данните от пръснатите по платото измерителни уреди. В селото не слизаше, ето защо чаках случая да ни срещне по някакъв начин.

Полковник Пуиу Боркан, предишният горски пълномощник на района, като да прозираше намеренията ми, дърпаше се да подпише пропуска, с който да ходя на беритба в резервата. Ала Пуиу Боркан внезапно си отиде, не се завърна от един от огледите. Чакаха го известно време, дано се прибере като след някое по-дългичко приключение, ала когато един ден над Добрин сити, като огромен прилеп прелетя носен от вятъра самотен черен чадър - единствен той, командирът на егерите, използваше при преходите си такъв - всеки разбра, че полковникът го няма вече.

На мястото на полковник Пуиу Боркан при добринските егери дойде една жена, Изолда Мавродин, галено Кока. Беше тънка, тиха и прозрачна като водно конче. Искаше ли да те види, пращаше една-две думи на такива откъснати от амбалажна торба парчета, лесно ги разпознавах, защото буквите N и S винаги ги пишеше наопъки.Край пътеката, която водеше към казармата, набучени по колове и голи вейки и сега се вееха такива надраскани с въглен кафяви хартиени лентички. "Чакат ви, Андрей, работата е много много важна."

Кока Мавродин бе повикала този ден в управлението и други, антрето бе пълно с миришещи на смола дървари, горски пазачи, та така се случи, че докато си чаках реда, се срещнах с Вили Дунка, добринския бръснар. Като да не познаваше повече никого, надут от гняв, със забързани стъпки изскочи от управлението, ала аз се спуснах след него. Чат-пат си бяхме правили компания на чашка.

Не ми се зарадва, каза, че много бързал, с първия влак трябва да напусне селището, целия район на Синистра. Още сутринта така го повикали да дойде - с пътната торба, с бельо за смяна, с личните си вещи, така че оттук отива право на гарата. Нямаше вече бръснарница в Добрин сити, закриха и кръчмата; бяха затворили всички места, където хората можеха да се поразговорят, докато чакат. В уверение, Вили Дунка ми показа открития си влаков билет, с който можеше да пътува безплатно до уреченото място на новото си местожителство.

- А какво казва по въпроса Аранка Вестин? - поинтересувах се.

- Нищо, това не се отнася за нея; ще продължава да кърпи шинелите на офицерите. Естествено, остава тук.

Въпросната личност шиеше за казармата и до този ден живееше с Вили Дунка.

- Защото си помислих, сигурно си наясно, - продължих, - че много години няма да те има. Може и никога повече да не се върнеш тук.

- Ъхъ, така изглежда работата. За всичко съм се приготвил.

- И не зная, дали се досещаш, ама на мене винаги са ми потичали лигите по Аранка Вестин. Сега като си отиваш, ще направя всичко, за да те наследя.

- Аха, за това и аз съм си мислил. Ами просто няма да мисля за вас.

- Казвам ти ги тези неща, защото се имам за прям човек. Да не излезе, че правя нещо зад гърба ти. Не ми се ще да вземеш после да си мислиш разни лоши неща.

- Вече съм ви забравил. Много от нещата ми останаха при нея, можеш да използваш спокойно всичко, което ти хареса. Тениски, пантофи, бельо, размерът ни е горе-долу еднакъв. Аз съм си взел само ножиците, бръсначите, бръснарските четки и кремове, значи бръснарските  инструменти. Всичко останало е твое.

- Много си свестен.

- Какво по дяволите да направя?

- Макар че още не знам, какво ще стане с мене. Както виждаш и мене ме повикаха.

- Да, ама не с пътната торба. Ти ще останеш. Поне още известно време.

- Много се надявам. Затова така се осмелявам да подпитвам, дали не би ми дал някой полезен съвет. Как все пак да се държа с нея? Какви са й навиците, женските й капризи?

- По дяволите. Ти имай грижа за широките й бели кълки, а не за капризите й. Ама, да кажем, когато шие, хич не се опитвай. При нея дългът е бил винаги на първо място. А сега ще си вървя вече, ако нямаш нищо против. Сбогом.

- Мерси. И се пази.

С това Вили Дунка, бившият добрински бръснар, си тръгна. Гледах след него от прозореца в коридора, следях го с поглед, докато прекосяваше блесналия от локви двор, докато чакаше пред портала да го пусне дежурния офицер, след това вече само излитналите врабчета бележеха пътя му зад оградата. Запиля се по пътя към гарата и никога повече не се чу за него.

Редът ми дойде чак късно следобед. На стола на горския пълномощник седеше полковник Титус Томоиоага, агент по смъртните случаи, каза, че се наложило да смени Кока Мавродин, която в момента няма време, ала иначе се занимава с молбата ми, подадена по повод кантонерското място. Има обаче една малка спънка, документите ми са се загубили на път за регистрацията. Докато се намерят, ще поискат личното мнение на неколцина доверени хора. И ако не за кантонер, но, кой знае, може да ме вземе за нещо като куриер; ще има нужда от човек, който да ходи до резервата да носи съобщения.

Изглеждаше, че иска да ме прати точно там, където досега ми забраняваха. След толкоз години чакане навярно скоро ще се срещна с Бела Бундашиан. Демонстрирайки безразличие, по лицето ми се изписа досада, все едно че хич не ми се е поревнала цялата тая работа. Пък и след толкова време вече и не можех да се радвам чак толкова много на новината. Наред с това, все Вили Дунка ми беше в главата, който оттогава вече чакаше на гарата с валиден открит билет в джоба си. Чуе ли се късо локомотивно изсвирване, значи е заминал. Добре ще е, и още как, още същата вечер да му премеря пантофите.

Беше края на есента, вече се смрачаваше, когато излизайки от казармата, прекосих безлюдното и омотано в кучешки лай и скитащи мъгли село. Бяха минали години, откак прерязаха електрическите жици, вечер къщите дремеха в ням мрак, само тук-таме просветваше пламък на фенер или лоено кандило. Един жълт и блед прозорец се мержелееше в дъното на градината, прозорецът на Аранка Вестин.

Доста време я дебнах само през дупките и процепите на пердето що прави, що струва вътре, има-няма овдовяла, докато кърпи тежките шаячни униформи на трептящата светлина на кандилото. На гърба й беше метнат, сгънат на две дебел вълнен шал, едното му връхче стигаше до задника й, а другите две галеха бедрата й, които Вили Дунка бе нарекъл кълки. Изглежда й беше студено, не бе имала през деня време да накладе огъня.

Обиколих къщата, награбих с две ръце няколко чукана от дървените въглища, взех и малко съчки за подпалки, и без да чукам ей-така с коляно натиснах бравата. Аранка Вестин веднага вдигна глава, ала след това бързо я отпусна, стрелна ме още еднъж-дваж, докато несръчно затварях вратата с крак. Ако имаше остър поглед, а те шивачките имат, можеше да забележи как потреперва панталона около краката ми, навярно от течението, можеше си помисли. Ама тогава аз поне от пет години не бях оставал с жена.

Чаках първия окуражителен знак, да се отпуснат, например, бръчките по брадичката й или пръстите й в пантофите подканващо да отмалеят, ала най-вече да остави настрани офицерския шинел, на който тъкмо пришиваше джобове от сив шаяк. Знаех, че работата ми е в кърпа вързана, а освен това знаех още, че не бива, дори случайно, да я задявам по време на шев.

<<< || >>>