Години наред имах да давам на Габриел Дунка четири доларови двайсетачки, един ден тръгнах да го търся на старото му място с намерение да се издължа. Беше пролетен следобед, когато пристигнах в прохода Баба Ротунда с чисто новия си металнозелен джип "Сузуки",  с двойно предаване, и гръцки паспорт в джоба. След много години, както и първия път, видях басейна на Синистра в хилядите му цветове, напъстрен от сенки, с горделивите върхове на Добрин в дъното, около които вече се нажежаваха тюркизните оттенъци на северния небосклон.

Реших да оставя джипа пред кантонерската къща - в края на краищата няколко месеца и аз бях живял там като дервентджия - и да пообиколя билото, ала не намерих нито кантонерската къща, нито дома на Северин Спиридон, мястото им само можеше да се налучка по няколкото подгизнали от дъжд и сняг тъмносини купища въглени. Друго нищо не се беше променило в прохода Баба Ротунда; върху една близка скала блестеше метален стълб, над западния хоризонт потрепваше прилеп с парцаливи крила, на изток - огромен портокаловочервен облак. Даже старите следи от ските ми се виеха в посока към Колинда. На отразената светлина на облака, в зеленеещата се трева, огрявайки затулените кътчета на полянките и смолистите дънери, в полумрака се гънеше мраморна панделка.

В Добрин, както си му бе редът, веднага се представих на егерите, посочиха ми за пренощуване новопостроената странноприемница, където можех да прекарам разрешените ми двайсет и четири часа престой. Младата, почти дете, полковничка - лицето й в пудра, устните само червило - ме предупреди да заема стаята си час по-скоро и повече да не мърдам тоя ден, тъй като по залез, както е вече от години, влиза в сила полицейски час. Наистина се свечеряваше, статуята на Геза Кьокен залязваше с пурпурни отблясъци отвъд пролетната шума на дърветата.

На барчето на странноприемницата в консервна кутия, във вмирисана течна мазнина, плуваше пламъче на фитил, светлините му премигваха по небръснатото лице на кръчмаря - някогашния ми другар по шах, полковник Ян Томоиоага. Стоеше по потник, с лекясан и изпозакърпен войнишки панталон, от нахлузените на бос крак кожени сандали се извиваха нокти на грифон. Лъхна го изисканата ми миризма на кедър, чуждият блясък на сребристата ми коса - тогава я носех на опашка, привързана с тъмносиня копринена панделка - и оттук нататък ни лицето ми, ни гласа ми не го интересуваха. Дали ме беше познал изпод булото от пищни цветове и аромати - можех само да гадая.

Поинтересувах се за джудже на име Габриел Дунка, като изразих надежда, че ще го намеря на стария му адрес и в добро здраве. Макар че добре го познаваше, та нали някога и той беше сред партньорите му по шах, дори не трепна.

- Джудже ли? Не знам. - Кръчмарят Ян Томоиоага сви рамене и погледна през прозореца. - Джудже тук не търсете. И да е имало някога, сигурно си е отишло оттук.

- Да не би да се е преместил?

- И така може да се каже, господине. Ама стига толкоз. Ако искате да узнаете повече, и това е последната ми дума, най-добре лично да се поинтересувате в Синистра, в природонаучната сбирка.

Отмери ми евтин ром, на дъното на чашата плуваше парченце горчив корен от тинтява. Макар че ми дращеше малко на гърлото, обичах този аромат, с удоволствие бих гаврътнал още петдесет или даже сто грама, ала кръчмарят Ян Томоиоага ме отклони:

- Няма да е лошо и господинът да си се прибере, не знам дали сте забелязали, ама тукашните хора отдавна си легнаха.

Гледах от прозореца на стаята навън докато чезнещите в здрача начумерени планински върхове не потънаха окончателно в прииждащия от изток лилав мрак. Ала иззад Добрин се готвеше луната, тя заля с медна светлина небето около себе си. По един от хребетите напъпи пухкаво, рунтаво облаче. Цветът му бе същият, като на онова животинче, което някога изяде ухото на Геза Хутира.

Така се сетих за Геза Хутира, за когото казваха, че двайсет и три години не се е стригал. Покрай него се сетих и за прогонения добрински бръснар Вили Дунка, а покрай него за някогашната му приятелка Аранка Вестин. Аранка Вестин, от която точно преди седем години си тръгнах без да се сбогувам. Навярно още не бе късно и мога да се оправдая със закъснение.

Излязох през прозореца в обраслия с коприва и кислец двор на странноприемницата и обгърнат в шинела на мрака прекосих през познатите градини към къщата, където живееше старата ми приятелка Аранка Вестин. Мислех си да се присламча на четири крака, като смирено куче край леглото й, да легна на парцалената черга, ала тя ще да е била нащрек, защото ме изпревари и точно под носа ми отвори внезапно вратата. Не можеше да ме види в тъмното, нито да ме познае по сянката, най-много по нагарчащия аромат на тинтява, който тази вечер, както и в старо време, се стелеше пред мен, заедно с дъха ми. Позна ме и ми заговори на старото ми име:

- Знаех си, Андрей, че сте жив. И че ще се сетите един ден за мене.

- Затова дойдох - рекох трогнат, - за да ви се извиня.

Известно време от приличие говорихме за това-онова, ала в тъмнината, като разслабваха копчета и връзки, ръцете ни се срещаха на все по-оголели места, докато от телата ни не падна всяка дреха. Кожата й, като да струеше вода под нея, беше хладна, под корема й мъхът отдавна бе опадал, бутовете ни се удряха като корени на клек. Стана, каквото стана, не съжалявам за нищо.

Отпуснат, попипвайки артерията си, се излежавах в топлата й близост, когато изведнъж сред облаците изкрещяха диви гъски. Изглежда, окончателно бяха свикнали с тези места, сега се връщаха у дома си в Лапландия. Кълна се, няма по-тревожен вик от техния. В тишината на нощта ясно се чуваше как приближават  откъм Колинда и стигайки Добрин внезапно завиват на север, към Поп Иван. Гласовете им отекваха чак под лъжичката ми.

Така че, когато не след дълго егерите дойдоха и ме уведомиха, че тъй като съм напуснал определеното ми за нощуване място и, като чужденец, съм злоупотребил с народното гостоприемство, те ми отнемат разрешителното за пребиваване и ме екстрадират завинаги от района Синистра, аз дори не бях заспивал. Буден чаках утрото като часовой, за да се махна най-сетне оттук.

Джипът ми ме чакаше наблизо, в скрежните светлини на нощта, край него побит като статуя го пазеше самият Геза Кьокен.

Най-краткият път към Гърция водеше пак през прохода Баба Ротунда. Когато стигнах билото бе още нощ, в тишината на залязващата луна, сребристата лента на ските ми и сега криволичеше през поляните в посока към подпочвените потоци на Колинда. Най-сетне ме полази и една приятна топлинка: все пак не бях изчезнал оттук без следа.

<<<

© Адам Бодор
© Светла Кьосева, превод от унгарски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.04.2000
Адам Бодор. Районът Синистра. Варна: LiterNet, 2000

Други публикации:
Адам Бодор. Районът Синистра. София: Изд. ателие Аб, 2000.