АБСТРАКТНО КИНО - ХРОМАТИЧНА МУЗИКА

Бруно Кора

web

Да кажем, че единствената проява на изкуството на цветовете понастоящем е живописта. Тя е смес на цветове, положени във взаимни отношения с цел да представят идея. (Ще забележите, че дефинирам живописта като изкуство на цвета. Накратко, няма да се занимавам с линията, елемент взет от друго изкуство.) Нова, още неразвивана форма изобразително изкуство може да бъде създадена чрез полагане на маси цвят, хармонично подредени в отношение един спрямо друг по повърхността, даряващи радост на окото, без да представят образ. Това отговаря в музиката на хармония, така че бихме могли да го наречем хроматична хармония. Тези две форми на изкуство, хроматичната хармония и живописта, са пространствени; музиката ни говори за съществуването на нещо съществено различно, смесване на хроматични тонове, представени последователно пред окото, мотив от цветове, хроматична тема. Аз няма, доколкото не е необходимо, да продължа разговора към четвъртата форма на изкуство - музикалната драма, която би породила хроматичната драма.

И така, преди две години, когато цялата теория беше щателно установена, решихме да направим сериозен опит за създаване музика на цветовете. Незабавно се замислихме върху инструментите, които вероятно не съществуваха, и които вероятно трябваше да поръчаме, за да осъществим тези теории. Пропътувахме непрехождани пътища, оставяйки се на интуицията да ни води през повечето време, но винаги напредвайки съгласувано, за да не се заблудим в нашите изследвания върху физиката на светлината и звука, работите на Тиндал и много други.

Естествено ние прилагахме и използвахме законите за съответствията между изкуствата, които вече бяха определени. Два месеца всеки изучаваше сам, без да съобщава резултатите си - след това представяхме, обсъждахме и смесвахме нашите наблюдения. Това затвърди идеята ни, която предшестваше и без друго изследванията ни от физиката, да се придържаме към музиката и да пренесем темперираната стълбица от музиката в полето на цвета. Знаехме, обаче, че хроматичната скала се състои само от една октава и това че, от друга страна, окото, за разлика от ухото, не притежава силата да разлага (макар че, преосмисляйки тази точка, оставихме някои уговорки). Все пак изпитвахме очевидна нужда от разлагане на слънчевия спектър, дори от изкуствен и условен такъв (въпреки че именно ефектът от отношенията между цветовете впечатлява окото). Затова подбрахме четири равноотдалечени степени от всеки цвят. Имахме четири червени, избрани на равни разстояния по спектъра, четири зелени, четири виолетови и пр. Така успяхме да разтеглим седемте цвята в четири октави. След виолетово от първа октава дойде червено от втора и т.н. За да преведем всичко това в действие, естествено, използвахме серия от двадесет и осем цветни електрически крушки, отговарящи на двадесет и осем клавиша. Всяка крушка беше снабдена с продълговат отражател: първите опити бяха направени с директна светлина, а в следващите сложихме матово стъкло пред всяка крушка. Клавиатурата беше като на пиано (но не толкова голяма). Когато изсвирвахме октава, например, двата цвята се смесваха, както биха се смесили двата тона на пианото. След като беше изпитано, това хроматично пиано даде съвсем задоволителни резултати, особено в началото, когато останахме с илюзията, че сме решили проблема изцяло. Забавлявахме се да изнамираме всякакви видове хроматични смеси, композирахме няколко цветови сонатини - ноктурни във виолет и матинета в зелено. Преведохме с някои необходими изменения една Венецианска баркарола от Менделсон, едно рондо от Шопен и една соната на Моцарт. Но накрая, след три месеца опити, трябваше да признаем, че с този способ нищо повече не можехме да постигнем.

Добихме най-изящни ефекти, вярно, но никога до степента, която си бяхме наумили. Имахме на разположение само 28 тона, сливанията не вървяха добре, източниците на светлина не бяха достатъчно силни, ако използвахме по-силни крушки, прекомерната топлина ги обезцветяваше и трябваше да ги пребоядисваме с точност, което водеше до значителна загуба на време. Много ясно усещахме, че, за да добием по-големи оркестрални ефекти, които сами да убеждават публиката, се нуждаехме от наистина притъпена светлина на разположение - само тогава можехме да излезем от ограниченото поле на научния експеримент и да вървим към прилагането му.

Обърнахме мисъл към кинематографията, и ни се струваше, че този посредник, незначително променен, би дал превъзходни резултати, доколкото светлината му беше най-силната, която можехме да желаем. Другият проблем, засягащ нуждата да имаме хиляди цветове на разположение, също се решаваше - можехме, използвайки феномена на запазването на образа върху ретината, да накараме хиляди цветове да се слеят за окото в единствен цвят. За да постигнем това, беше достатъчно да прекарваме всички съставни цветове пред лещите за по-малко от десета от секундата. По този начин с прост кинематографически инструмент, с машина малък размер добихме неизброимите и извънредно силни ефекти на големите музикални оркестри, истинската хроматична симфония. Така гласеше теорията. На практика, след като овладяхме камерата и се сдобихме със стотици метри филм, махнахме желатина и нанесохме цвета, резултатите бяха, както винаги, разнородни. За да постигнем хармонична, постепенна, еднородна последователност от хроматични теми, бяхме махнали малтийския ръст и успяхме да се освободим от действието на опторатора, но точно това беше причината за провала на експеримента, в смисъл че на мястото на очакваната прекрасна хармония през екрана експлодираше катаклизъм от неразбираеми цветове. Впоследствие чак разбрахме причината. Поставихме всички части отново на мястото им и решихме да приемем, че филмът ще бъде оцветен като го разделим на ивици, всяка с дължина четири перфорации, което отговаря, поне във филмите на Пате Гоге, на един кадър. Приготвихме друга дължина филм и опитахме отново. Сливането на цветовете беше перфектно и това беше важният фактор. Колкото до ефекта, не беше изцяло добре, но вече бяхме разбрали, че на това, от което зависеше, не можехме да разчитаме повече, освен ако не се приложеше способността на човек, добита след дълъг опит, мислено да проектира върху екрана развитието на мотива, както е равномерно нанесен с четка върху целулоида. Тази възможност означава мислено смесване на много цветове в един единствен и нарязването на цвета на всичките му компоненти.

И тук, виждайки че нашите опити ни водят положително по сигурен път, почувствахме нужда да спрем и да извършим всички възможни подобрения по машината, която използвахме. Прожекторът остана непроменен. Само заменихме лампата, която използвахме дотогава, с три пъти по-мощна. Извършихме продължителни опити с екрана, използвайки просто бяло платно, бяло платно, напоено с глицерин, станиолена повърхност, платно, напластено с боя, което при отразяване фосфоресцираше, приблизително кубична клетка от много тънък тензух, проницаема за светлинните лъчи, което даваше колебливия ефект на кълба бял дим. Накрая се върнахме на платно, опънато върху стена. Цялото обзавеждане беше изнесено, а стаята, стените, тавана, пода - боядисани в бяло. По време на репетициите носехме бели драпирани наметала (между другото: веднъж след като бъде установена хроматичната музика, било то благодарение на нашата работа, било на други, следва модата да насърчи добре облечения зрител да ходи в театъра в бяло. Шивачите могат да се захващат отсега). До момента не бяхме успели да постигнем по-добри резултати и продължавахме да работим в нашата бяла стая, която във всеки случай ни служеше съвсем адекватно.

Преди да опиша, защото няма как да постъпя по друг начин, най-новите успешни цветни симфонии, ще се опитам да дам на читателя някаква представа за тях, макар да е далеч от ефекта на сблъсък на цветовете, прострян във времето. Ще положа пред очите на читателя няколко скици (на ръка) за един отдавна планиран филм. Това ще предшества публичните представления, съпроводени от подходящи обяснения. (Състои се от около петнайсет прости хроматични мотива, всеки по минута дълъг и разделен от следващия. Това, за да споделяме с публиката законността на хроматичната музика, да й помогнем да схване механизмите й и да я сложи в правилна рамка на съзнанието и да се наслади на цветната симфония, която ще последва, опростена в началото, след това все по-сложна). В ръцете си имам три хроматични теми, скицирани върху целулоидни ленти. Първата е изобщо най-простата, която човек може да си представи. От два допълващи се цвята, червен и зелен. В началото целият екран е зелен, след това в центъра се появява малка шестовърха звезда. Тя се върти около себе си, върховете й трепкат като пипала и се уголемява, уголемява, докато запълни целия екран. Екранът е червен и - неочаквано нервозен обрив от зелени петна избухва по него. Те растат, докато погълнат цялото червено и платното стане зелено. Продължава минута. Втората тема е от три цвята - бледо синьо, бяло и жълто. Върху синьо поле две линии, жълта и бяла, се превиват една към друга, отделят се, накъдрят се. След това се полюляват една срещу друга и се сплитат. Това е пример както за линеарна, така и за хроматична музика. Третата е композирана от седем цвята, седемте цвята на слънчевия спектър във формата на малки кубчета подредени първо в хоризонтална линия в дъното на екрана върху черен фон. Те се движат на малки тласъци, групират се, сблъскват се всяко о всяко, трошейки се, преобразявайки се, смалявайки се, уголемявайки се, образувайки линии и колони, взаимнопроникващи, деформиращи и пр.

А сега ми остава само да уведомя читателя за нашите най-нови опити. Това са два филма, всеки по около двеста метра. Първият е озаглавен Дъгата. Цветовете на дъгата съставят преобладаващата тема, която се появява случайно в различни форми и постоянно нарастващо напрежение, докато накрая експлодира със заслепяваща сила. Екранът в началото е сив, след това по този сив фон бавно се появява много слабо вълнение от кръгови трептения, които сякаш извират от сивите дълбини като мехурчета в извор, а когато достигнат повърхността, експлодират и изчезват. Цялата симфония е основана върху контраста между облачното сиво на фона и дъгата, на борбата между тях. Борбата нараства, спектърът, задушаван от все по-черните вихри, които се въртят от задния към предния план, успява да се освободи, проблясва, след това изчезва отново, за да се появи още по-напрегнат близо до рамката. Накрая неочаквано сивото се натрошава на прах и спектърът триумфира във въртоп от розетки, които изчезват на свой ред, погребани под лавина от цветове.

Вторият се нарича Танцът, преобладаващите цветове са кармин, виолет и жълто, които продължително се съюзяват, разделят и хвърлят нагоре в чевръсти пируети като пумпали.

Аз приключих. Няма смисъл от повече писане, след като не мога да ви дам нещо повече от смътна идея за цвета. Всеки може да си представя сам.

Най-доброто, което може да се направи е да се отвори пътя и мисля, че аз го сторих, малко. Бих искал да добавя малко коментари върху хроматичната драма, върху която извършихме няколко интересни опита, но ще отида твърде далеч. Може би ще ви занимая с нея в отделна статия за музиката на цветовете, която, надявам се, заедно с тази, ще подготвят публиката да оценят спокойно сонатите, които скоро ще видят в театъра.

Има ли в Италия хора, които биха се наистина заинтригували от тези неща? Ако има, нека ми пишат, за мен би било удоволствие да си общувам с тях за всичко (а то е много), за което не успях да напиша и, което ще доотъпче пътеката.

1912

© Бруно Кора
© Тодор Карастоянов, превод
===========================
© Електронно списание LiterNet, 09. 04. 2001, № 4 (17).