Джеси беше готов да заплаче. Бе седнал в бараката и чакаше Том да се появи. Доволен от възможността да даде почивка на натъртеното си ходило, тихо и радостно предвкусваше мига, в който Том щеше да каже: “Но разбира се, Джеси, можеш да започнеш, когато пожелаеш!"

За две седмици бе извървял разстоянието от Канзас Сити, щата Мисури, до Тулса, Оклахома, през дъждовни нощи и дни на палещо слънце, две седмици без сън и прилична храна, крепен единствено от надеждата за този миг. И ето - Том влезе в офиса. Влезе бързо, с някакви документи в ръка, погледна Джеси бегло, но достатъчно дълго. Не го позна. После се извърна… А Том Бракет беше брат на съпругата му.

Дали причината бе в дрехите му? Джеси знаеше, че изглежда ужасно. На една чешма в парка опита да се приведе в приличен вид, но и в това не му провървя. От вълнение се поряза, докато се бръснеше - грозна рана в долната част на бузата. Микроскопичните частици червенопръстница, полепнали по костюма му, не можеха да се изчистят с нищо, въпреки че се изтупва, докато не го заболяха ръцете. Нима се бе променил толкова много?

Вярно, не бяха се виждали пет години, но Том изглеждаше само с пет години по-стар и толкоз. Той си бе същият Том. Господи, наистина ли се бе променил толкова много?

Бракет свърши телефонния си разговор. Облегна се назад във въртящия стол и погледна Джеси с малките си, яркосини очи, които издаваха подозрение и неприязън. Том Бракет беше едър мъж с шкембе, 45-годишен, с кестенява коса и някак мрачно изражение. Лицето му - месесто, с ясно изразени и волеви черти, а носът - почти крушовиден, леко зачервен на върха. Приличаше на заможен бизнесмен, способен и честен, командир на местния клон на Американския легион, какъвто всъщност беше. Огледа Джеси със студено безразличие, очевидно нямаше намерение да си губи времето с него. Дори начинът, по който въртеше клечката за зъби в устата си, се струваше унизителен на Джеси.

- Да? - каза Бракет. - Какво искаш?

Тонът му не е рязък, помисли си Джеси. Беше очаквал и по-лошо. Той пристъпи към дървения тезгях, разделящ бараката на две. Нервно прокара ръка по разчорлената си коса.

- Май не ме позна, Том - заекна той. - Аз съм Джеси Фултън.

- Хм? - рече Бракет. И това бе всичко.

- Да, аз съм, а Ела ти праща много поздрави.

Бракет се изправи и отиде до тезгяха, съвсем близо до Джеси. Оглеждаше го с недоумение, като се опитваше да разбере доколко мъжът до него прилича на зет му такъв, какъвто го помнеше. Този човек беше висок, около 30-годишен. Това съвпадаше. Имаше правилни черти на лицето и възслабо, източено тяло. Зет му също. Но лицето бе прекалено изпито, а тялото - доста кльощаво под увисналите дрехи, за да може правилно да прецени. Помнеше го като едър, здрав мъж, с изпъкнали мускули. Сега гледаше сякаш избледняла, лошо направена снимка, като се опитваше да разпознае кой е на нея: прилика имаше, но разликата бе много повече. Вгледа се в очите срещу него. Те поне изглеждаха определено познати - сиви, с искрица на необичайна срамежливост и скромност. Тогава бе харесал това у Фултън.

Джеси стоеше безмълвен. Вътре в себе си кипеше. Бракет го изучаваше, сякаш бе някакво болно животно, а в погледа му се четеше истинско съжаление. Това вбеси Джеси. Знаеше, че не изглежда чак толкова зле.

- Да, вярвам, че това си ти - най-накрая каза Бракет, - но доста си се променил.

- За бога, минаха цели пет години! - обидено възкликна Джеси. - Нали само два пъти сме се виждали? - после, като че на себе си, с присвити устни и смесица от внезапна жар и неудобство, рече: - Като съм се променил, какво? С всички е така. Жив съм още!

- Беше по-едър - меко продължи Бракет, но със същия недоумяващ тон. - Отслабнал си май?

Джеси мълчеше. Твърде много се нуждаеше от Бракет, за да рискува, като му противоречи. Но сам си знаеше какви усилия му костваше да не избухне. Настъпилата пауза се удължи, стана болезнена. Бракет се изчерви.

- Боже Господи, … извинявай - каза гузно той.

Вдигна вратичката на тезгяха.

- Влизай. Седни. Мили боже, момче - сграбчи ръката на Джеси и я раздруса, - радвам се да те видя! Да не си помислиш нещо? Толкова си отслабнал, че…

- Няма нищо - промърмори Джеси.

Седна, като прокара пак ръка през къдравата си, разчорлена коса.

- Защо куцаш?

- Стъпих на остър камък, проби ми обувката.

Джеси дръпна краката си под стола. Срамуваше се от обувките си. Взел ги бе от безвъзмездните помощи за бедни, но двуседмичното ходене почти ги бе свършило. Цяла сутрин се бе клел пред себе си с някаква сладострастно-глупава тържественост, че най-напред, дори преди нов кат дрехи, ще си купи чисто нови обувки.

Бракет се стремеше да не го гледа в краката. Знаеше какво притеснява младия мъж и сърцето му се изпълни със съчувствие. Гледката бе ужасяваща. Никога не бе виждал човек в такова окаяно състояние. Всяка седмица сестра му пишеше писма, но дори не бе загатнала, че живеят толкова зле.

- Е, добре - започна Бракет, - разправяй. Как е Ела?

- Ами добре е - разсеяно отвърна Джеси.

Имаше мек, приятен, почти срамежлив глас, който подхождаше на топлите му сиви очи. Чудеше се откъде да започне.

- А децата?

- О, чувстват се чудесно… Е, нали знаеш - добави Джеси с растящо напрежение, - малкият трябва да носи протеза. Не може да тича с другите деца. Но е умен. Рисува хубаво и помага вкъщи, нали разбираш.

- Да - каза Бракет. - Това е добре - колебаеше се.

За миг настъпи тишина. Джеси се размърда в стола си. Сега, когато бе настъпил моментът, се чувстваше неудобно. Бракет се пресегна и постави ръка върху коляното му.

- Ела не ми писа, че нещата са толкова зле, Джеси. Можех да помогна.

- За бога - отвърна младият мъж, - ти си имаш твои проблеми. Не е ли така?

- Да - Бракет се облегна отново.

Червендалестото му лице се покри с печал и мрачна горчивина.

- Знаеш ли, че загубих железарския си магазин?

- Ами да, разбира се - изненадано отвърна Джеси. - Ти ни писа, това имах предвид.

- Забравих - рече Бракет. - Продължавам да се чудя сам на себе си. Не че струваше кой знае колко - добави горчиво той. - От няколко години започна да запада. Не исках да го губя, защото бе станал част от мен - вяло, нерадостно се засмя. - Е, разкажи ми за себе си. Какво стана с работата, която имаше?

Изведнъж, силно развълнуван, Джеси започна:

- Остави това, Том, става въпрос за нещо друго.

- Да не би нещо между вас с Ела? - прекъсна го разтревожено Бракет.

- О, не! - Джеси седна отново. - О, как можа да помислиш подобно нещо! Откъде накъде Ела и аз … - смехът му секна. - Как така, Том, та аз съм направо луд по нея. Тя е прекрасна! Тя е животът ми, Том!

- Извинявай, забрави за това - Бракет се засмя притеснено и се извърна.

Откритата пламенност, с която младият мъж говореше за чувствата си, го обърка. Изпита неистово желание да стори нещо за тях. И двамата не заслужаваха подобна тежка съдба. Ела беше като мъжа си: срамежлива и добродушна.

- Том, чуй ме - каза Джеси. - По работа идвам при теб - прокара ръка по косата си. - Искам да ми помогнеш.

- По дяволите, момче - изстена Бракет. Беше очаквал това. - Не мога да помогна с много. Едва изкарвам 35 на седмица, за което съм адски благодарен.

- Зная - разпален, Джеси отвърна натъртено.

Още веднъж усети дивата, сладостна възбуда, която го владееше от ранните утринни часове.

- Зная, че не можеш да ми помогнеш с пари. Запознахме се с един човек, който работи за теб! Дошъл беше в нашия град. Той ми каза, че можеш да ми дадеш работа!

- Кой ти го каза?

- Защо си крил това от нас? - избухна Джеси, с укор в гласа. - Тръгнах веднага, щом разбрах. Цели две седмици бъхтя пеш като луд.

Бракет изпъшка силно.

- И си бил път чак от Канзас Сити само за да ти дам работа?

- Ама разбира се, Том! Какво друго да правя?

- Всемогъщи боже, няма нито едно вакантно място, Джеси. Мъртъв сезон е. А и ти не познаваш петролния бизнес. Нужна е специална подготовка. Доведох момчетата от легиона, но и те нямат работа сега. Нима мислиш, че няма да те повикам веднага, щом възникне възможност?

На Джеси му се зави свят. Надеждата, която го бе поддържала тези две седмици, се превърна в мъчителна буца вътре в стомаха му. После, като обезумял, той извика:

- Но чуй ме, този човек каза, че ти можеш да наемаш хора! Чух го със собствените си уши! Той е шофьор на камион при теб. Според него ти постоянно се нуждаеш от хора.

- Ох!… Имаш предвид моя отдел? - тихо попита Бракет.

- Да, Том. Точно така!

- О, не, не можеш да искаш да работиш в моя отдел - продължи Бракет все така тихо. - Нямаш представа за какво става въпрос.

- Напротив, имам - настоя Джеси. - Той ми разказа всичко, Том. Ти си диспечерът, нали? Ти разпращаш камионите с динамит?

- Кой беше този човек, Джеси?

- Евърет… Евърет, мисля.

- Егберт? Висок колкото мен? - бавно попита Бракет.

- Да, Егберт. Има такъв, нали?

Бракет се засмя. За втори път смехът му прозвуча необичайно тъжно.

- Да, има - после, с променен глас продължи: - Джеси, момчето ми, трябваше да ме попиташ преди да биеш целия път до тук.

- О, не исках - обясни Джеси с наивна прямота. - Знаех, че ще ми откажеш. Той ми каза, че работата е рискована, Том. Все ми е едно.

Бракет сключи пръсти. Пълното му, месесто лице стана напрегнато.

- Въпреки това, отговорът ми е “не", Джеси.

Джеси нададе вик. Дори не бе помислил, че Бракет няма да се съгласи. Опасяваше се, че единственият проблем, с който можеше да се сблъска, е да се добере до Тулса.

- О, не - замоли той. - Не можеш да ми откажеш! Няма ли никаква работа, Том?

- Разбира се, че има. Дори мястото на Егберт е свободно, ако си мераклия.

- Той напусна ли?

- Той загина.

- Не!

- Казвай “не" на работата, за която молиш. Егберт загина снощи, ако те интересува.

- Не!… - последва пауза. - Все ми е едно.

- Чуй ме сега - рече Бракет. - Ще ти кажа някои неща, за които трябваше да попиташ, преди да тръгнеш насам. Камионите не превозват динамит. Не се използва динамит при сондиране на петролни кладенци. Де да можеха, но технически е невъзможно. Затова си служат с нитроглицерин. Течен като супа.

- Зная - самонадеяно каза Джеси. - Той ми обясни всичко, Том. Не си мисли, че не съм запознат.

- Млъкни малко - ядосано заповяда Бракет. - Слушай! Трябва само да я видиш тая супа. Изкашляш се по-високо и тя гърми! Знаеш ли как я транспортират? В метални кутии с ей такава форма, виждаш ли, като ветрило. Тоест, да има място за различните отделения, защото всяко едно от тях трябва да е изолирано с гума. Това е единственият начин, по който въобще може да се мисли за работа с нитроглицерина.

- Чуй ме, Том …

- Чакай малко, Джеси. За бога, изслушай ме внимателно! Зная, че гориш от нетърпение да започнеш каква да е работа, но трябва да разбереш. Това нещо се извозва със специални камиони! Нощем! Пътува се по специални маршрути! Не се минава през населени места! За камионите са необходими специални гаражи! Не разбираш ли какво означава това? Нима не осъзнаваш колко е рисковано?

- Ще карам внимателно - отвърна Джеси. - Мога да управлявам камион. Няма да бързам.

Бракет изпъшка.

- Мислиш ли, че Егберт не е карал внимателно?

- Том - настойчиво продължи Джеси, - не можеш да ме уплашиш. От главата ми не излиза едно единствено нещо: Егберт ми каза, че получава долар на миля. Изкарвал между пет и шестотин долара за петнадесет работни дни. Аз ще мога ли да получавам толкова?

- Да, толкова ще получаваш - яростно повтори Бракет. - Долар на миля! Фасулска работа! А защо според теб компанията плаща толкова много? Всичко е адски лесно до момента, в който минеш през камък, който фаровете ти не са осветили добре. Или ти влезе нещо в окото, при което врътваш леко кормилото и блъскаш камиона! Или каква ли не проклетия, която най-малко очакваш! И се взривиш!!! Не можем да попитаме Егберт какво се е случило. От камиона не остава нищо, по което да съдим за причините за експлозията. От шофьора също. Нищо не остава! Може би на следващия ден някой ще намери парче нагърчено желязо навътре в царевичната нива. Но от шофьора - ни следа! Ни копче дори. По това, че не е пристигнал по график, разбираме какво се е случило. После изчакваме да ни се обадят от полицията. Знаеш ли какво е станало снощи? Егберт е минавал по моста. Може да е бил изнервен. Може да е тръкнал парапета с калника. Факт е, че вече няма мост. Нито камион. Нито Егберт. Сега разбираш ли? Ето какво получаваш за проклетия ти долар на миля!

За миг настъпи тишина. Джеси седеше и кършеше дългите си, слаби ръце. Беше зяпнал, със страдалческо изражение на лицето. После затвори очи и заговори с мек глас:

- Това не ме интересува, Том. Аз те изслушах. Сега бъди така добър и ме назначи.

Бракет удари с длан по масата.

- Не!

- Чуй ме, Том - все така меко продължи Джеси, - ти просто не разбираш - и отвори отново очи. Бяха пълни със сълзи, което накара Бракет да се извърне. - Само ме погледни, Том. Не ти ли говори достатъчно това? Какво си помисли, когато ме видя днес? “Защо ли не се пръждоса този скитник, сега ще започне да проси милостиня!" Така беше, нали Том? Просто не мога да живея повече така!  Искам да вървя по улицата с изправена глава.

- Ти си луд - промърмори Бракет. - Всяка година от петима шофьори един умира. Средно. Има ли смисъл?

- А моят живот сега има ли смисъл? У дома буквално гладуваме, Том. Още не са ни зачислили за социалните помощи.

- Това трябваше да ми го кажеш по-рано! - грубо възкликна Бракет. - Грешката си е твоя. Мъжът няма право на фалшива гордост, когато семейството му гладува. Ще взема назаем малко пари и ще ги изпратим на Ела. После се връщаш вкъщи и се записваш на борсата.

- А след това какво?

- След това чакаш, по дяволите! Не си престарял. Нямаш никакво право да залагаш живота си на карта. Все някога ще си намериш работа.

- Не! - Джеси скочи. - Не! Доскоро и аз разсъждавах така. Но сега вече не - разпалено извика той. - Колкото ти ще си върнеш железарския магазин, толкова и аз ще си намеря работа. Освен това загубих умението си, Том. Линотипът иска прецизна работа, а аз вече не мога. Шеста година не го работя. През тези години съм хващал само лопата и кирка. Когато най-накрая започнах работа през пролетта, очаквах да бъда един от най-добрите. Не стана. Получиха нови машини. Настъпи мъртвия сезон и веднага ме освободиха.

- Е, и какво? - попита Бракет рязко. - Толкова ли няма друга работа?

- Откъде да знам? - отвърна Джеси. - От шест години търся… Сега дори бих се страхувал да започна някъде. Твърде мъчително е, като съм чакал толкова месеци, да се върна и пак да се надявам на социалните помощи.

- Трябва да се въоръжиш с повече кураж! - извика Бракет. - Надеждата не трябва да те напуска.

- Кураж имам колкото искаш - пламенно отвърна Джеси, - но надежда нямам никаква. През шестте години чакане надеждата се стопи вътре в мен. Ти си ми единствената надежда.

- Ти си луд - промърмори Бракет. - Не мога да сторя това. За бога, помисли поне малко за Ела!

- Нима не разбираш, че точно за нея мисля? - тихо попита Джеси и хвана Бракет за ръкава. - Ето кое ме накара да дойда при теб, Том - гласът му се стопи в приглушен, болезнен шепот. - Вечерта, когато Егберт беше у дома, погледнах Ела и ми се стори, че я виждам за първи път. Тя вече не е хубава, Том!

Бракет тръсна глава и се отдръпна. Джеси го последва, като поемаше въздух с дълбок, хлипащ звук:

- Нима това не ти говори нищо, Том? Ела беше като кукличка, помниш красотата й. Всеки път, когато се разхождах с нея по улиците, мъжете се обръщаха след нея. А сега… Та тя няма още 29 години, Том, а вече не е хубава.

Бракет седна и раменете му уморено увиснаха. Подпря лакти на коленете си, сключи ръце и се приведе с поглед, забит в пода. Джеси стоеше над него. Изпитото му лице, пламнало от напиращите чувства, изглеждаше почти неприятно от умоляващото и горчиво смирение, което изразяваше.

- Само мъка причиних на Ела, Том. Тя заслужава повече. Това е единственият шанс в живота ми да сторя нещо за нея. Досега все не успявах.

- Не говори глупости - рече Бракет без злоба. - Напротив, направил си много. Поне повече от мен. Милиони хора са в същото положение като теб. Заради депресията или рецесията, заради проклетия Нов курс^* или … - той изруга и потъна в мълчание.

- Не - поправи го Джеси с убедителен, но тъжен тон, - за някои това може да бъде извинение. Не и за мен. Всичко зависи от мен самия. Грешката си е изцяло моя!

- Дрън-дрън! - избухна Бракет. - Твоя, друг път!

Лицето на Джеси се обля в нездрава червенина. Изглеждаше подуто.

- Добре, не ми пука - диво извика той, - не ми пука! Трябва да ми дадеш тази работа! Искам да ходя с изправена глава. Толкова много изстрадах, че повече не мога. Нима искаш да продължавам да гледам сакатите крачета на детето ми и да повтарям, че ако имах работа, то нямаше да е в това състояние? Винаги, когато се опитва да ходи, сякаш ми казва: “Костите ми са меки от рахита, а него имам, защото не си ме хранил добре." Господи, Том, нима мислиш, че ще скръстя ръце още цели шест години и ще го гледам как се мъчи?

Бракет скочи на крака.

- А какво ще направиш? - извика той. - Казваш, че мислиш за Ела. Какво ще стане с нея, ако загинеш?

- Може би няма да загина - продължи Джеси умолително. - Все някога трябва да имам малко късмет.

- Така мислят всички - презрително отговори Бракет. - В тази работа късметът е под въпрос. Единственото сигурно нещо е, че рано или късно загиваш.

- Добре тогава - на свой ред извика Джеси, - нека загина! Но междувременно ще съм спечелил някакви пари, нали? Поне обувки да си купя. Я ме виж! Ще мога да си позволя костюм, не като този, който само по начина, по който ми стои, сякаш казва: “помощи за бедни". Ще мога да пуша. Ще купя бонбонки на децата. Самият аз ще се храня. За бога, и на мен ми се ядат бонбони. Искам да пия халба бира веднъж на ден. Искам Ела да е облечена добре. Искам тя да готви месо три пъти седмично, дори четири. Искам редовно да водя семейството си на кино.

Бракет седна.

- О, млъкни - каза той изморено.

- Няма - прекъсна го Джеси с жар, - не можеш да се отървеш от мен. Чуй ме, Том - умоляваше той, - всичко съм изчислил. При заплата шестстотин на месец ще мога да спестя доста! Ако работя три месеца, представи си само колко ще изкарам! Ако издържа поне три месеца, помисли колко пари са това… Хиляда долара… повече! А може и да издържа по-дълго. Две години, може би. Ще подсигуря Ела за цял живот!

- Ти го каза - обади си Бракет. - Вероятно си мислиш, че тя ще се радва на парите ти, докато си на подобна работа?

- Всичко съм изчислил - развълнувано отвърна Джеси. - Тя не знае, разбираш ли? Казах й, че ще изкарвам едва по четиридесет. Останалото ще внасяш в банката на нейно име, Том.

- О, млъкни - рече Бракет. - Мислиш, че ще си щастлив? Всяка минута, дори на сън, ще се питаш дали на следващия ден няма да си мъртъв. А най-кошмарните ти дни ще бъдат почивните, когато не си зад волана. Ще почиваш през ден, за да поуспокоиш нервите си. Но ти ще се щураш из стаята и ще ги опъваш до скъсване. И това ако е щастие!

Джеси се засмя.

- Ще съм щастлив! Не се тревожи. Ще съм толкова щастлив, че чак ще пея. Господи, Том, за пръв път от седем години насам ще се чувствам горд от себе си!

- Ох, млъкни най-после - каза Бракет.

Малката барака утихна. След миг Джеси прошепна:

- Трябва да ми помогнеш, Том. Трябва. Трябва.

Отново настъпи тишина. Бракет вдигна ръце към главата си и притисна с длани слепоочията си.

- Том… Том… - молеше Джеси.

Бракет въздъхна.

- По дяволите - накрая каза той, - добре, ще те взема. Бог да ми е на помощ - гласът му бе паднал, дрезгав, безкрайно уморен. - Ако си готов да шофираш довечера, можеш да започваш.

Джеси не отговори. Не можеше. Бракет вдигна очи. По лицето на Джеси Фултън се стичаха сълзи. Той преглъщаше и се опитваше да каже нещо, но това, което се чу, беше странен, давещ се звук.

- Ще изпратя телеграма на Ела - каза Бракет със същия дрезгав, уморен глас. - Ще пиша, че си намерил работа и ще й пратиш пари след два дни. Тогава ще ти платят… тоест, ако оживееш до края на седмицата, инат такъв!

Джеси само кимна. Той почувства, че сърцето му ще се пръсне и го притисна с двете си ръце, сякаш да го задържи заключено в гърдите си.

- Ще те чакам тук в шест - рече Бракет. - Ето ти малко пари. Нахрани се добре.

- Благодаря - прошепна Джеси.

- Чакай малко. Това е моят адрес - Бракет го написа на лист хартия. - Вземи кой да е трамвай. Питай кондуктора къде да слезеш. Вземи си душ и поспи.

- Благодаря - каза Джеси. - Благодаря, Том.

- Хайде, изчезвай! - отвърна Бракет.

- Том?

- Какво?

- Аз просто… - Джеси спря. Бракет видя лицето му. Очите все още блестяха от сълзите, но изпитото лице вече сияеше с някаква жестока лъчезарност.

Бракет се извърна.

- Зает съм - рече той.

Джеси излезе. Мократа пелена в очите му го заслепяваше, ала целият свят му се струваше като позлатен с магическа пръчка. Той закуцука бавно, с пулсиращи слепоочия и дива, неизразима радост в сърцето си. “Аз съм най-щастливият човек на земята!", шепнеше си той. “Аз съм най-щастливият човек в целия свят!"

Бракет седеше и гледаше след него, докато не зави по алеята и не изчезна зад ъгъла. После се наведе напред и хвана с две ръце главата си. Сърцето му туптеше болезнено, като нещо старо и немощно. Слушаше го как бие. Седеше сред отчайващата тишина на бараката, заровил лице в дланите си.