Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МАЙКА
(Народна балада)
web
На кървава битка сина изпроводила с жалост,
за слука и щастие майката зърно засяла.
Дочака ли тя да покълне засятото зърно,
синът ще се върне,
със слава синът ще се върне.
Напразно тя плакала,
чакала
слука, късмет, но -
улучило зърното
камък нащърбен
в полето.
Напразно тя мъкнела
пълни ведра отдалеко
и камъка с мъка
поливала в страшния пек.
Попивала всяка
сълзица в проклетия камък;
в котел вряла сякаш,
кипяла водата й само.
Край камъка седнала
в немощ смирената майка,
на пътя започнала, бедната,
да се оплаква:
"Чуй моята болка,
разбий този камък, те моля,
над тебе в замяна
върба съм готова да стана.
Щом слънце прежуря,
твой пътник на сянка бих скрила,
а гръмне ли буря -
от бурята бих приютила;
и сили да нямам -
бих мела земята ти вечно.
Разбий този камък,
разбий го ти, полска пътечко."
А пътят й казал:
"Напразни
са твоите скърби,
пониква ли зърно,
улучило камък нащърбен?
Не първа присядаш до камъка с мъка бездънна,
на него са сяли, но никой до днес не е жънал.
Към нашите ниви
захвърлен е той от чужбина;
лежи мълчаливо
край главния път от години.
Влетял откъм Буг,
той стои сред полето напряко -
та никога тук
майка своя син да не дочака.
Ни есен, ни пролет не ще се събудят зърната,
додето не стане земя той,
от теб прокълнат." И
тя бързо се вдига
и казва на камъка:
"Мигар вода ти не стига
и мойте сълзи ти не стигат?
С кръвта си невинна
проклинам
и съдом те съдя:
в пръстта да се сринеш -
самата аз камък да бъда."
С таз клетва отчаяна
тя го
проклела три пъти.
Той станал земя, а
тя станала камък крайпътен.
Над камъка нявгашен вече поникват зърната.
От поход далечен се връща синът през нивята.
1943
© Аркадз Куляшов
© Елена Алекова, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2002,
№ 2 (27)
Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.
|