ЖЕГА

web

Сякаш тука е адът...
Над трева пожълтяла
се разстила унило блед слой синева.
И небето - без облак, нажежено до бяло.
Пърли слънцето. Всяка твар диша едва.
Де да имаше сянка...
Чак замира сърцето!
Да наквасиш на устните жадната плът.
По полето, в канавките покрай шосето
уморените пътници вредом лежат...
Тук един е прегърнал пръстта като майка.
Друг - очи е забил в небесния ад.
Миг поне да отдъхнат...
                                          Какво ти? -
                                                             Докрая.
Чуй, сърце! Чак докрая... Откъде този хлад?
Сякаш дънери долу лежат.
И безсилен
ти ги гледаш. Но скоро, щом спре да пече,
ще се вдигнат могили, а над всяка могила
мойта песен ще бъде зелено дръвче.

1942, юни

© Аляксей Коршак
© Стефан Поптоневи Зоя Василева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.04.2002, № 4 (29)

Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.