РАЗСТРЕЛ

web

Над росата сребриста
дъб могъщ, горски цар.
А небето покрито
сякаш с алена жар.

Край върбичките нежни
моят път не върви.
Три далечни гърмежа
ме изпращат, уви.

И поклаща се вейка.
И листата шептят.
Във снагата ми зейват
рани - силно болят.

И мълча аз, не стена -
аз не съм повален.
Но дула три студени
страшно сочат към мен.

Над леса зазорява
и проблясват лъчи.
Ранни птици запяват
и небето ечи.

Туй небе аз безумно
ще подиря отвъд -
тук петнайсет куршума
търсят моята гръд.

С вас, зелени върбички,
с вас, уханни цветя,
и със вас, пойни птички,
се простих в утринта.

Утринта под картеча
е потънала в скръб,
аз се сривам отсечен
като пролетен дъб.

Ще израсне могила,
дето падам сега.
Друг дъб, клонест и силен,
ще изправи снага.

И другари ще идват
в дълъг ден, в късен час.
Мои гости най-свидни,
този дъб ще съм аз.

Ще запеете леко
и с тъга, и с вина...
През чакъла - пътека...
Хайде, стреляйте! Нека!
Знам, смъртта е една.

1943

© Аляксей Коршак
© Стефан Поптонев, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.04.2002, № 4 (29)

Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.