Обликът и качеството на пространствата на спомена, доколкото стана ясно от предхождащите страници, са определени както от политически и социални интереси, така и от изменението на техническите медии. В първата част, която е посветена на функциите на паметта, пространствата на паметта ни се явиха в двойствен облик: като обитаема “функционална памет" и като необитаема “натрупваща бази данни памет". Към първата възникват пространства на спомена чрез онова частично осветляване на миналото, от каквото се нуждаят един индивид или група за конструкцията на смисъл, за фундираността на тяхната идентичност, за ориентацията на техния живот, за мотивацията на тяхното действие. Такъв спомен, свързан с индивидуален или колективен носител, е по принцип перспективистично положен; от едно определено настояще се осветява отрязък от миналото по такъв начин, че той открива един хоризонт на бъдещето. Онова, което бива избирано за спомен, постоянно се профилира от покрайнините на забравянето. Фокусиращото и концентриращото спомняне по необходимост включва в себе си забравяне, точно както, за да употребя още веднъж един образ на Бейкън, остатъкът от света се затъмнява, когато в ъгъла се постави свещ¹. Това обитаемо пространство на спомена пресича онзи исторически концепт за времето, който подчертава “разделението между минало и бъдеще" (Й. Ритер), или съответно “пропастта между опитни знания и очаквания" (Р. Козелек). Редом с историческия опит за времето, който изхожда оттам, че от Новото време минало и бъдеще, поле на опита и хоризонт на очакването имат все по-малко общо помежду си, съществуват пространства на спомена, в които очакванията за бъдещето в никакъв случай не се отделят от картините на миналото, а са подтикнати и укрепени от определени исторически спомени.

Възможността да се запише повече, отколкото може да запази човешката памет, е довела до пробив в равновесието на домакинството на културната памет. Обхватът на паметта и потребността от спомен са се разделили и оттогава не могат да бъдат приведени в едно просто равновесно състояние, поради което в употребяващите писменост общества централно е вече не запазването на паметта, а подборът и грижата за достойното за спомняне. Книгопечатането и новите медии постоянно са разширявали капацитета за натрупване на писмото и с това едновременно драстично са изостряли противоречието между обитаемите и необитаемите, въплътените и архивираните пространства на спомена. Как се преценява това отношение е въпрос на темперамент: дали като невидимо и тъмно бреме, което утежнява живота, или като резервоар от възможности, алтернативи и знания за другостта, които релативират настоящето в неговата претенция за абсолют. Функционалната памет като едно равномерно осветлено пространство на спомен може да добие облика на тезаурус, на образователен канон, на пантеон. Като задължителен предмет на изучаване и тълкуване тя е прицелена в това да бъде препредавана на следващото поколение; по-нататък тя е закрепена в основаваща се на повторение ритуална съвместна памет, която бива подкрепена от съответните времеви и календарни дати. Необитаемата натрупваща бази данни памет напротив образува по-скоро несетивно, необозримо в тоталността си пространство на спомена, чието управление е преминало в ръцете на специалисти. Архивите могат да бъдат организирани както като функционална, така и като натрупваща памет; в единия случай те съдържат онези документи и доказателства, които подсигуряват легитимационните основи на съществуващите властови отношения, в другия случай те съхраняват потенциални извори, които съставят основата на историческото знание на една култура. Като потенциално пространство на спомен, което се полага около тесния кръг на обитаваната функционална памет, архивираните бази данни на паметта поставят на разположение резервоар от възможни все още неактуализирани поводи за спомен и с това шансове за повторно свързване, които все повече изместват картините на онова, което бива наричано колкото за краткост, толкова и за удобство “минало". В съответствие с начина на поставяне на въпроса в този склад на знанието може да бъде видяно гробище на данни или доказателствения материал за една друга действителност, която се конкурира с настоящето състояние на съществуващите отношения.

Заедно с активно държаната в наличност функционална памет и с потенциално поставената на разположение натрупваща памет има и още една трета - и това е толкова важната за динамиката на културната памет област на “забравянето на съхранение" (Ф. Г. Юнгер), в която понятията за спомняне и забравяне са нивелирани до безразличност. При това става дума за следи, останки, реликти, седименти на едно отминало време, които наистина са още налични, но (временно) са загубили значение, станали са невидими. Това, което в дадено време съществува във физически или духовно недостъпно състояние на латентност, то може да бъде преоткрито, разтълкувано и съживено с помощта на въображението от по-късна епоха. Не само чрез архивиране, както при натрупващата бази данни памет, но и чрез перманентно напластяване на станалото непотребно и невнимателно изгубваното в пространствата на спомена се произвежда онова качество на “дълбочината", което не само прави възможни неочаквани ренесанси и реанимации, но и се е доближило до  представите за едно “културно несъзнателно". Освен това от тази слоева структура се обяснява важността на отломъците и отпадъка на културата за историческата наука и изкуството.

Във втората част стана видно, че структурата и консистенцията на културните пространства на спомена е същностно определена от материалността на неговите памет-медии. Много време писмеността се е смятала за “прозрачен" медиум, който без загуби консервира миналия “дух", преминавайки през времето и пространството. Против прославяната от ренесансовите хуманисти прозрачност на писмеността през ХIХ и ХХ век започва да се придава значимост на прегнантността на образа като културен медиум на паметта, на когото чрез качества като сгъстяване и амбивалентност бива призната особена близост до несъзнателното. Следователно за едно провеждано чрез образи предание се предполага, че то за разлика от онова, което стъпва на текстове, било белязано от скокообразност, неконтролируемост, афективност, а вероятно и от определени форми на “непосредственост". В противоположност на писмеността и образа човешкото тяло е другото на един записващ медиум, което води в разгледаните по-горе примери до особени форми на недостъпност (в случая на травмата) и недостоверност (в случая на “грешните" спомени). Отново противно на мобилните, пренасящи писменост и образ, медии мястото като медиум на паметта се отличава с непоклатима твърдост, то е сетивна и непоколебима опора за мимолетните спомени, едно hic без nunc, едно тук без сега, което нищо не представя и нищо не представлява, а повече или по-малко емфатично маркира следата на едно отсъстващо.

С развитието на системите на записване, които заедно с езика кодират оптически и акустични сигнали, пространствата на спомена са се разширили в съвсем нови посоки. Редом до писмени и образни документи архивите междувременно приютяват и все повече фотографии, звукозаписи и видео-ленти, които в документацията на минали действителности са се диференцирали в различна степен, но при това в дълговременната си стабилност са станали и значително по-крехки. Чрез все по-бързите техники на сортиране и търсене новите носители на информация позволяват все по-ефективно управление на информацията, но трайността на носителите на информация драматично спада. Те имат все по-къс срок на годност и с това поставят архиварите пред съвсем нови проблеми на консервацията. В последната си метаморфоза културното пространство на спомена се е уподобило на напълно автоматичен компютърен мозък, който самостоятелно управлява и обновява своите данни според определени програми. С оглед на това развитие на технологията на съхранение антропоморфните категории като спомняне и забравяне изглеждат все повече като непригодни. С това ars-страната, техническото овладяване на мемориа, се е обособила за сметка на vis-страната на мемориа, на неконтролируемите психически енергии.

С настъпването на дигиталната епоха не само завършва епохата на книгопечатането, но и епохата на материалното писане изобщо. Не, че вече няма да се печата и да се пише; тези форми на културна практика остават в много области незаменими. Но все пак на прага на новата медийна технология става видна “историчността" на по-старите фази. Това е валидно преди всичко и за културните тълкувания, за да не кажа: за метафизиката на писмеността. Ако тя с нейната впечатляваща дълговременна стабилност в западната култура е създала волята за секуларното траене, то днес тя бива поставяна под въпрос от течащото движение на дигиталните информационни потоци. Трансисторичното е догонено от транзиторното. Колкото старата, толкова и централна метафорика на писмеността като следа, като индекс на една загубена презентност, която чака за разшифроване, като вписване в смисъла на гравюра и трайно отпечатване, ще се разтвори незабелязано в знака на дигиталното писмо. Това преориентиране сочи към една решителна “промяна в консистенцията" на пространството на спомена. Защото с материалното писане са свързани познанията за дълбочина, хинтергрунд, седиментация и наслоение, които са се сгъстили преди всичко до представата за една латентна памет между отсъствието и присъствието. При електронните условия подобни образи и представи едва ли вече ще могат да бъдат запазени. Това, което господства тук, е повърхността, зад която не се крие нищо друго, освен изчислени състояния и превключвания в кода от 1 и 0.

От спомнянето, това е една отстоявана теза на тази книга, не може да се отдели забравянето, то по необходимост взема участие в него и преминава в него. Това последователно свързване между спомняне и забравяне се показа още веднъж на края в една парадоксална форма при отпадъка, който бива тематизиран от художници и писатели като обърнат архив. Спомнящото си обръщане към отпадъка и забравянето не е неуместно в култура, която от Новото време насам е залагала програмно на иновацията и с това е напълнила догоре кофата за боклук на историята. Всичко написано, така го е обобщил Емерсон в една гениална формулировка, “пропада в неизбежната пропаст, която отваря създаването на новото за остарялото". От тази пропаст на отблъснатото, станалото ненужно, забравеното художниците са измайсторили нови материални архиви, в които те напомнят на обществото за неговите изместени травматични основи и държат своето художествено огледало пред обществения процес на спомняне и забравяне.

Към тези отчасти объркващи преображения на спомняне и забравяне се отправя един последен въпрос: Медиум на паметта ли е още дигиталното писмо или по-скоро медиум на забравянето? И не разтваря ли веднага дигиталното писмо и основният образ на тази книга образа на пространството на спомена? “As long as memory holds a seat/ In this distracted globe", се казва в цитирания по-горе монолог на Хамлет. Този въпрос днес е по-актуален откогато и да било: колко дълго още паметта ще е у дома си в нашия свят на разрушенията? Срещу електронните медии и техните разрушителни потенциали - както може да се прочете навсякъде, не може да се утвърди никаква памет: “Образните каскади на аудиовизуалните медии (вече) едва ли предявяват претенция за активно спомняне. В политиката на спомняне при комерсиализираната комуникация образите са замислени с оглед на интензивен спрямо забравянето сериен ред, а не с оглед на оценностяващото спомняне. Спомнянето, което предполага разрив в информационния континуум, става невероятно и смущаващо."²

Тези изречения вече извикват в мен един спомен, а именно за два текста, които тълкуват антропологично точно този “разрив в информационния континуум, който е невероятен и смущаващ". Първият идва от Хердер, който е закотвил първоизвора на езика в рефлексията, а нея на свой ред в способността за спомен. Тази способност е била за Хердер също толкова невероятна и точно поради това - от антропологическо значение. Вместо за информационен континуум или за Интернет Хердер говори за “океан на усещанията" и за “целия висящ блян на образите", в противостоене на които човекът изгражда своите пространства на спомена.³

За Хердер “благоразумието", както той е нарекъл обединяващото понятие за спомен и рефлексия, е основната способност, която “принадлежи характерно на човека и на неговия род" и от която извират в едно езикът, рефлексията и културата. Благоразумието произвежда пространства на спомена, които противостоят на потока на случващото се като гънки, пещери и напластявания и образуват възможности за отлагане, резонанс, повторение, вторично свързване, обновление. Може да се отправи упрекът, че благоразумието предпоставя възприятие и че днес нашето възприятие е кондиционирано в растящи мащаби от медиите. Затова е успокоително да се чуе, че спомнянето вероятно винаги си е имало малко работа с прекъсване на потоци, със стопиране и задържане на образи и знаци. С дейността по спирането и отделянето, по забелязването, събирането и застояването Хердер е описал активната страна на спомнянето. Ако всъщност способността за тази форма на благоразумие фактически спада под влиянието на новите медии, то с това още в никакъв случай не е подпечатан краят на спомена. Затова можем да се придържаме към Ницше, който сто години по-късно допълва Хердеровото описание на благоразумието с пасивната страна на спомнянето, с непроизволния и сполетяващ спомен: “Не е ли истинско чудо мигновението: ето го, и хоп, няма го, преди него е нищо, след него пак нищо, и все пак се връща като призрак и смущава спокойствието на по-късния миг. Непрестанно от свитъка на времето се отронва по едни лист, изпада - и внезапно полетява обратно направо в скута на човека. Тогава той казва “спомням си" и завижда на животното, което веднага забравя."⁴  Така стоят нещата със спомена: Дори когато го пренебрегваме, той дълго още не ни напуска.

БЕЛЕЖКИ:

1.  “When you carry the light into one corner, you darken the rest." Bacon, Advancement of Learning, I, IV, 6. [обратно]

2.  Siegfried J. Schmidt, Die Welten der Medien. Grundlagen und Perspektiven der Medienbeobachtung, Braunschweig/Wiesbaden 1996, 68. [обратно]

3.  Johann Gottfried Herder, “Abhandlung über den Ursprung der Sprache" (1772), in: Frühe Schriften 1764-1772, hg. v. Ulrich Gaier, Bibliothek deutscher Klassiker, Frankfurt a. m. 1985, 722. [обратно]

4.  Friedrich Nietsche, “Vom Nutzen und Nachteil der Historie für das Leben", in: Sämtliche Werke, Band I, 248f. / Фридрих Ницше, “За ползата и вредата от историята за живота", в: “Несвоевременни размишления" 1992, стр. 89 (цитатът е съобразно превода на българското издание) [обратно]