ЛЕГЕНДА ЗА ЦЕЛОСТТА
(Проф. Светлозар Игов на 60)

Йордан Ефтимов

web

Златната пепел на вечерта е далече.
Светлозар Игов, "Предградие"

Спомням си как празнувахме 50-годишнината на доц. Светлозар Игов преди десет години в ресторанта на Съюза на музикалните дейци, в сградата до Народния театър - голямо събитие, истински прием, събрал стотина писатели, критици, журналисти, философи и преводачи. Ставаше дума за щедро празнуван юбилей - първия в живота на един творец, който според нашите порядки се приема за нормално да бъде честван. Да бъдеш посрещан с възторзи на 40 е твърде рано, направо е неприлично. Но на 50 спокойно можеш да поканиш приятели и съмишленици на тържеството си. Имах чувството, че Светлозар Игов не беше пропуснал нито един литератор. За някои това беше последната поява пред много хора. Присъстваше, макар и болен, Тончо Жечев. Бяха дори чуждестранни българисти като Войчех Галонзка, по това време шеф на Полския институт в София. Присъстваше и Желю Желев - факт, който показва как се е гледало в средата на 90-те на символичното приобщаване към един литератор със славата, че през предното десетилетие е организирал няколко скандала, обединяващи опозиционно настроените писатели, и че е говорел открито срещу комунистическата принцеса Людмила Живкова. 1995-а беше годината на сигурно най-острото политическо поляризиране, времето на т.нар. "борци", които бяха превърнали града в подвижен лагер на кърджалии - мирните граждани се бяха изпокрили в миши дупки, и едно подобно събиране нямаше как да не придобие характер на демонстрация - не шумно отразена в медиите, но важна за професионалното съсловие.

А подаръкът, подготвен за гостите му (юбилярят дарява, а не получава), беше книгата "Ранният край на лятото", с която всички си тръгнаха. Подбрал за място на събитието точно това заведение, встрани от обичайните писателски свърталища и същевременно напомнящо с близостта си до бившия символ на свободомислието, "Бамбука", за щастливите времена на съобщимост и разговор на писателите с музикантите, художниците, актьорите, кинаджиите. Книгата също имаше символичен характер - не само с многозначителната самооценка на името, но и защото тя съдържа на първо място фрагменти, афоризми и свободни размисли. И дори стихове. Шега със сякаш подранилия юбилей и със сериозността на институцията на академичния преподавател.

Убеден съм, че без да е посвещавал специален текст на тази тема, проф. Игов има свое драматично усещане за несвоевременност. Не в смисъл, че е изпреварил времето си - една илюзия и без това рядко съпътстваща живота на хуманитария, нито пък, че е закъснял и че всъщност принадлежи към вече отминали по-щастливи години. Несвоевременност само доколкото има чувството, че прекалено рано или късно го спохождат събития, свързани с работата му на филолог. Например усещането, че много бързо е влязъл в "политиката на литературата", че рано е станал критик с влияние. В личен разговор толкова пъти ми е подчертавал своя дългогодишен и носещ своите тежести статут на enfant terrible. Както и гордост. Стара история наистина, но сигурно му държи влага и досега.

На някого може да му прозвучи смешно, когато се заговори за бремето на ранния успех, но при проф. Игов отговорността сигурно не е била малка. Само година след завършването на славянска филология в Софийския университет, на 22 години той вече е асистент, а на 24 - и редактор в официоза на Съюза на писателите "Литературен фронт". И още в тези години - участник в няколко главоболни дискусии заедно с малко по-големите си колеги Енчо Мутафов, Михаил Неделчев и Огнян Сапарев. Да искаш да утвърдиш своето разбиране за литературознание в години, когато зад лансирането на всяка литературоведска идеология стои просто гръб на приятел партиец, не е най-здравословното за филолога. И обсебеният от ОПОЯЗ и от загребските стилистици Светлозар Игов не може да не се е травмирал, че "неговите" Шкловски или Бити е трябвало да бъдат изоставени за по-добри времена. Които впрочем така и не идват: преди няколко години на страниците на "Литературен вестник" професорът разказа как е съставил сборник със статии на Шкловски, как го е обсъдил със самия него в лобито на хотел "Славянска беседа" при гостуването на Шкловски у нас, но как на този том никога не му идва времето.

Да не говорим за академичната кариера. Днес виждаме как проф. Игов е отворен за диалог с млади и нискостоящи в йерархията колеги и го отдаваме на качествата на личността. И това със сигурност е така. Но не бива да пренебрегваме типичната за епохата невъзможност един полемичен дух да намери академичен пристан. Между работата в списания (например "Съвременник") и опитите за развитие на академичното поприще (последователно в Института по изкуствознание и в Института по литература при БАН; от 1978 г. и с лекции в Пловдив), Светлозар Игов така и не се бетонира никъде: в Института по литература става старши научен сътрудник, но университетската му кариера се развива извън София. През 1983 г. той става доцент в Пловдивския университет, а в края на 90-те пак там - и професор. При това по история на славянските литератури, а не на българската. Едно може би не съвсем открито, но сигурно измъчващо го обстоятелство. Травма, която сам си е изработил и която предразполага към разбиране спрямо всеки неустановен или непагониран, към всеки, който се самомаргинализира в стремежа си да избегне кариеристичния захлас.

На 30 януари 2005 г. проф. Игов стана на 60. Без фанфари. И оредялата културна периодика отбеляза факта с високопарни, но кратки думи. Сякаш вече сме постигнали романтическия идеал да се разбираме без думи и всичко вече се подразбира. Да, наистина, в години, когато фестшрифтове отбелязват юбилеи и на учени, чиито имена научаваме от твърдите им корици, не е кой знае каква загуба пропускането на повода за венцехвалене, когато той е свързан с личност толкова чужда на апаратните игри. Да ви е известно някого да е назначил? На мен поне - не. Защото с неговото назначаване винаги е имало проблеми и сам никога не е бил във властта да раздава привилегии или постове.

Втория си юбилей проф. Игов посрещна с томче избрани стихове - "Там". И тук бие на очи едно настояване, което го прави със сигурност странен. Защото професорът не само не се свени да публикува стихове, но си позволява да предложи на публиката роман ("Елените", 1998) и дори пиеси (една от тях например излезе преди три години в списание "Театър"). За никого не е тайна, че този род активност се избягва от българските учени, тя ги компрометира. Така у нас се смята поне от няколко десетилетия. И от литературоведи с различен профил и участие. Знам например, че Радосвет Коларов е щастлив, че четири десетилетия го делят от публикуваните му разкази, и че Албена Хранова избягва да си припомня за времето (съвсем не толкова далечно) на своите стихосбирки. Но проф. Игов не само има пред себе си една представа за литератора, която го задължава да използва и недискурсивни стилове, той е убеден, че в стиховете си казва други неща за друга публика по подобаващия за това начин. И не само Елиът, чиято единствена книга с есета на български съставя през 1981 г., е образецът за такова поведение. Защото, разбира се, за Елиът не само че не е неестествено да си едновременно литературовед и поет, дори е препоръчително или направо е невъзможно двете дейности да не се срещат в личността на превзетия от литературата. Но както се вижда от предговорите към стихосбирките му, проф. Игов помни добре и Сент Бьов като романист и Марсел Пруст като критик. При това и двамата еднакво успешни в тези уж толкова различни занимания - белетристиката и критиката. Но когато говори за вмъкващия стихове в романа си Сент Бьов, не знам защо на мен все пак ми изникват в съзнанието имена и образи на други критици, автори на романи, които той не иска да цитира, но които добре познава. Например Цветан Стоянов и Тончо Жечев.

Лириката на професора - точно този професор е наистина трудно да бъде наричан просто "професора", толкова не му отива този плащ на достолепието, прикриващ скърцащи стави - допълва превъзходно критиката му. Силно рефлексивна и ерудитска. Понякога естествено и илюстрация на критическите му разбирания. Дори по някакъв начин в нея той посмява да изпълни един феноменологически проект, който все остава в гънките на критическите му текстове. Въздухът и водите, утринните зари, пладнето и привечерта, края на лятото и на младежката платоничност - тези рефлексии а ла Башлар, Камю и Андрич изпълват стихосбирките му. А поетите, към които отпраща, остават главно немските романтици, сюрреалистите, Сеферис и италианските метафизици Куазимодо, Саба и Монтале - все поети, любимци на феноменологията.

Лично за мен Светлозар Игов поетът и Светлозар Игов драматургът успяват в своята радикалност. Единият мога да оценя като постигнал няколко изключителни стихотворения, защо не шедьовъра, другият мога да приема като новатор по отношение на темите (параноичните сюжети на марионетката, която властва), но не и да харесам в конкретните му пиеси - може би защото очаквам да бъде познавач и майстор и на тази толкова специфична форма.

В лириката си е, разбира се, старомоден, верен на класическите еталони - и по отношение на темите, и по отношение на лексиката дори. Автор е на любовна лирика и на стихотворения, тематизиращи себе си, езика, творчеството. Аз лично бих избрал да говоря за него като поет, тръгвайки от стихотворение като "Гора", включено в романа му "Елените". Стихотворение, което тълкува отношението на човека с природата от гледна точка на тържеството на следата (Дерида?) и на екзистенциалната просека (Хайдегер?), но което отпраща и към Дебелянов и Бодлер с техните Съответствия. Учена лирика, при това романтическа. Шедьовър, който все пак е можел да бъде написан само днес, въпреки неговата отправеност към надвременността.

Гора

Когато дойде
Видях
Че те няма

Слънцето още галеше
Отпечатъка на твоето тяло
В тревите

Но те
Докосвали те
Ще изправят глава

И фигурата на отсъствието
Ще се разпръсне
Из въздушната си родина

Останах
В читалнята на гората
Да разгръщам
Листата на дърветата

Чух
Изчезването от погледа
Като просвет във мен

Стихосбирките му ме настройват да мисля за неговия Изгубен рай. Едва ли ще сбъркам, ако го определя като своеобразна Касталия. Носталгията по недоосъществен разговор с приятели. За това ми говори присъствието на фикционалния автор от стихосбирката "Отсъствие" (1999), за това става дума и в есето "Дарът" от стихосбирката "Tragelaphos" - с размислите върху приятелството на Хегел, Хьолдерлин и Шелинг. За това свидетелства дори онова отпращане към предедиповите години, когато "пакитата" (от пакостници - изразът, ако не бъркам, е бил на Васил Попов) М. Неделчев, О. Сапарев, Е. Мутафов и С. Игов са минавали за структуралисти и са стряскали окопалите се живи класици с дръзки рецензии и непрестанни провокации.

Едва ли аз съм най-подходящият разказвач за това и вероятно проф. Игов заедно с приятелите си би се посмял на опита ми да илюстрирам този общоизвестен факт. Но в името на справедливостта трябва да цитирам поне два типа провокации, в които бъдещият професор е бил главно действащо лице. Единият е когато на всеослушание говори нещо, за което бива да се мълчи. Когато например през 1968-а още зелен се перчи след няколко месеца в Белград и Загреб, хвали Пражката пролет (колко ли я е познавал?), цитира Мукаржовски. Изобщо - демонстрира, че харесва неортодоксията в рамките на лагера. Така се разминава и с асистентството в СУ. От това време са и младежките показвания на среден пръст, но те нито са типични за Светлозар Игов, нито пък са изключение за възрастта.

Друг пример е постоянството му по отношение на кликата, официализирала се около Людмила Живкова. Прословутата му вражда с Любомир Левчев. И честите случаи да каже, че няма никакъв ренесанс на културата, който те да оглавяват, че принцесата е просто примитивна личност, от която са си създали параван. Многобройните ситуации, от които е излизал и с физически травми, едва ли могат да бъдат изредени, но по-важно е, че през февруари 1985 г. той е изключен от Съюза на писателите. Само месец по-късно е извикан и му се съобщава, че не е изключен (решението било невалидно, защото го взело събрание на Фонда, а не Общото събрание), но му се прави строго мъмрене и последно предупреждение. А в личен разговор Лъчезар Еленков му казва: "Да не си си помислил, че ще те правим герой?"

Обикновено минава за единак, но това е заради сприхавостта му. Всъщност параноичните му настроения не са никак редки, но не ми е известно някой да е пострадал от това. Освен имиджа му. Напоследък във вестник "Култура" дори бяха взели на подбив склонността му да прави сцени - а без тях, гарантирам, много представяния на книги и конференции биха загубили от цвета си.

Така, както го представих, някак си излиза, че театралничи. Може би и това го има, не мога да се закълна в противното. Но зад ядното му обръщане на гръб - той е един от малкото, които отказват участие в медиите заради произхода им - стои една принципна позиция. Така съм го виждал да предизвиква истински ужас у журналистки, убедени, че кабеларката им ги прави неотразими. В Столична библиотека наруга една труженичка от "Канал 2001" с думите "Вие не работите в телевизия, а в пералня!".

Всъщност е от онези, отчаяни от флуидната посредственост на своето време. Предполагам, че не би се наел да анализира "Векът" на Вазов, защото би потънал в мрачна емпатия. Не беше ли той авторът на следните стихове за героите на епохата:

"Изядените от революцията деца и децата, които изядоха революцията. Онези, които вярваха в църквите, и онези, които вярваха в кръчмите, а сега - ни церковь, ни кабак - words! words! words! - ничего не свято. Разочаровани ентусиасти и ентусиазирани самоубийци. Селкори, изучили се в рабфаци за професори, и професори, които копаеха гробовете си под аплодисментите на студентите. Гробокопачите на капитализма и натрупалите капитали от масови гробове. Президенти, налапали бутилки, и полудевици, налапали президенти. Кореспонденти-агенти и папараци-убийци. На народните царе принцесо-кретенесите и династични монарси на поклонение пред плебейски мафии." ("Черното слънце")

Един не чак толкова известен факт е, че проф. Игов е голям познавач на детективската литература. Че чете кримки със скоростта на вятъра на Великденския остров. Затова, когато го чуя в обичайно лошо настроение да реди пасианса на своята конспиративна теория, според която Левчев управлява всичко, не се паникьосвам за здравето му. Пак е чел Лъдлъм. Не, не си казвам точно това, макар да знам, че нищо на рафта crime & mystery не му е непознато. Просто знам, че се нуждае да има някаква логика заобикалящата го каша. И че не би допуснал заради страха, че българското битие е символ на скука, да няма заговор, да няма зъл демон.

Всеки може да прочете също репортажа за премиерата на сборника "История. Истории. Наративи" в Унгарския институт под заглавието "Игов пак си излезе" в бр.14 от 5 април 2002 г. на в. "Култура". Още вторият пасаж е по повод скандалното му напускане: "Проф. Светлозар Игов защитаваше позицията си на участник в конференцията, отказал да даде доклада си за публикация. Той говори за "тежкия методологически и идеологически идиотизъм, от който страда българската историческа наука". Според Игов, от две десетилетия насам историческите извори у нас (включително архивите на Националния литературен музей и на Съюза на българските писатели) умишлено се фалшифицират. "Говорим за Холокост и роним сълзи, а най-големият фашистки модерен акт е извършен от шайката на Тодор Живков", направи актуално сравнение проф. Игов."

Напускал е много пъти. След като води може би две години собствена рубрика в "Литературен форум", си тръгна с гръм и трясък, а десет години по-късно писмото му продължава да смразява. Но този толкова своенравен критик е обсебен от желание за диалог. Дори любовните му утопии са всъщност образи на тихи разговори, когато двамата влюбени се разбират без думи. И тъкмо в момента на това приказване без думи ги запечатва и поетът.

Едно стихотворение, което пренася от книга в книга, се нарича "На приятеля ми поет":

Така измамвам се
че ти говоря.
А всъщност ми говориш ти.

Обещавал е да ме покани на гости - в студиото си на някакъв артистичен таван. Щял да си устрои нещо като "Кулата" на символиста Вячеслав Иванов - модернистки рай. Така и не сме насрочили още конкретен ден и ето че и до днес съм лишен от възможността да си представя по-веществено кулата от слонова кост.

Дали не е съвсем точно портретувал себе си в онова стихотворение за козлоелена - сатир без компания, сянка в омагьосана гора.

Проф. Игов е нещо като българския Харолд Блум - започнал като литературовед авангардист, в час с най-актуалните и модни теоретици и до днес, той е сред най-твърдите крепители на канона. Канона от автори, които според него са постигнали трансисторически пробив. Надскочилите своя конкретен исторически контекст и казалите нещо, което важи през вековете. Заглавията на книгите му сами насочват към тази просветена консервативност - от "Високо, при извора" (1974) през "От Ботев до Йовков" (1991), "Български шедьоври" (1992) и "Творби от класиката" (1994) до "Българската литература XX век - от Алеко Константинов до Атанас Далчев" (2000). Но не само постоянстването около понятията "класика" и "шедьовър" тук е важно, важна е приемствеността, мисленето на литературата като традиция, като хуманистична традиция.

Естествено е върхът на Иговото творчество с оглед тази убеденост в силата на надисторичния канон да е неговата "История на българската литература 1878-1944" (1990, II изд. - 1991, III изд. - 1992, IV изд. - 1993, V изд. - 2000). Най-използваната от студенти и ученици история на литературата в наше време. При това съвсем не единствената. Издадена освен това в няколко варианта - първо сведения до последните 120 години курс върху модерната литература след 1878 г., след това сбития на цялата хилядолетна литература (под името "Кратка история на българската литература", 1995), и едва през 2000 г. - пълната тухла, компендиума, който смело побира и автори, дебютирали през 1990-те.

С какво спечели широкия читател, без да си навлече нещо повече от усмивката на съчувствие, която младите софистицирани литературни теоретици даряват на един ерудиран консерватор? Заради какво го предпочитат не само здравомислещите учители, но и образованите нелитератори, които искат да имат вкъщи една-единствена история на литературата? Съвсем не заради изчерпателността на фактите, макар книгата му да е богата и на библиографски, и на биографични податки. По-скоро заради твърдо следвания стремеж към разказващо литературознание. Заради емпатията, създаването на индивидуална легенда. Заради втъкаването на неговите интерпретации внимателно в познатите и общоприетите. Заради един разпознаваем още добър стил - той скрито подражава на големите историци и историци на литературата, на Гибън, на Макс Верли, на Симеон Радев и Боян Пенев. С умереност, но и темперираност, емоционално, но не прекалено.

Понятията му не плашат и не шокират, както става с текстовете на много негови колеги. Като подводно течение прокарва понятията на стилистическата критика, не са редки и позоваванията на Адолф Мушг, Емил Щайгер, Т. С. Елиът и т.н. - но неговата "История" съвсем не е стилистическа критика. За разлика от "Панорамата" на Пантелей Зарев това не е галерия от портрети, очерци, а много по-сложна конструкция. Да бъде катедрала може би й пречи нежеланието да включи подземия и средновисокия ръст на авторите, за които пише. Но намерението определено е било за голяма сграда. В нея отсъстват бесните и юродивите, които един нюхисторицист или постструктуралист би внесъл, за да подкопае единството на традицията, но пък ги има с много отделени им страници Димитър Бояджиев и Николай Лилиев, в крайна сметка дори Атанас Далчев - и то в началото на 80-те, когато има една доминираща линия на революционната лирика от Ботев до Левчев, а между тях всички са или пò в центъра на потока (Димитър Полянов, Смирненски, Вапцаров), или просто по-встрани, но също с нещо социално (Вазов за вдовиците и сираците, Яворов "от първия му период" и т.н.).

"Историята" на Игов е предпочитана и заради отказа да се съобрази с критиката на интенционалната заблуда. Поддържа във фокуса и авторовото намерение, но го ограничава чрез оценка на изпълнението. Тук набързо трябва да кажа, че авторовият замисъл за Светлозар Игов не е позитивистки фокус. Той по-скоро пише за нещо, близко до "когитото" на писателя по Пуле, някаква същина на нечие авторово творчество. Това особено добре проличава в монографиите му за съвременници - напр. когато говори за новата, след-Далчева, употреба на природни метафори при Иван Цанев.

Предпочитана е и защото морализира. История, която открито предлага своята оценка за естетическата и историческата стойност на разглежданите творби. На творбите, които са схващани като израз на българската духовност, постижения, съкровищница. Те са подложени на анализ, но и на оценка..

Разбира се, проектът за "история на националната литература" е критикуем в консервативност - с неизбежните му там "дух на националното", дух на мястото, мильо, "шедьовър", "гений" и т.н. В средата на март 2001 г. беше поканен на обсъждане на Историята му в рамките на семинара на департамент "Нова българистика" към Нов български университет "Литературата в края на краищата". Проф. Игов изложи концепцията си за границите и възможностите на съвременния историзъм и оттам - на литературната история. След което бе подложен на теоретични критики. Спомням си две от тях. Димитър Камбуров заговори за властовите потенциали на литературноисторическия жанр и за това как една подобна История укрепва съществуващия ред - такъв, какъвто е. Благовест Златанов пък цитира вече съществуващите постмодерни истории на американската или френската литература, които залагат на едно ризоматично боравене с материала.

Но не и при написването й в началото на 80-те. Тогава тя е приета като нечакан удар под кръста. Къде е целият Институт за литература? Не трябва ли една История на българската литература да се напише от колектив и всичко да мине през сто цедки, та че да води накъдето трябва?

Но когато говорим за канона, не можем да не изредим поне укрепителните му, просветителските му дейности - съставянето на антологии, превеждането на модерни сръбски класици, анкетите с онези, които смята, че вече са оставили следа в литературата, съвсем не малките студии за съвременни поети и писатели - Богомил Райнов (1986), Николай Кънчев (1990), Павел Вежинов (1990), Иван Цанев (2001). Последното го превръща в голямо изключение при една среда, в която основно правило е за съвременниците да не се пише нищо под заплаха от хвърлен труд на вятъра.

Сред антологиите, които е правил, последната бе "Началото на века". Без квоти, включените поети бяха представени с различен брой творби. За капак вместо послеслов беше сложил своята минипоема "Тракийска гробница"! И отново онова съчетаване на мащаб със субективност на избора, от което принципно смята, че няма как да се избяга.

Все в тази посока на просвещаване/просветляване са и преводите му. Активно превежда сръбски писатели и поети: Милош Църнянски, Душан Матич, Васко Попа, Миодраг Павлович. Миналага година - Лалич, стихосбирка под знаковото име "Концерт византийска музика". Много е превел от Йован Христич - може би защото точно в него открива образец на собствената си противоречивост - учен и есеист, поет и драматург, следящ модерното и заклет в класиката, умерен в книгите си и скандалджия в отношенията с институциите.

За накрая оставих работата му в една територия, за изследването на която в България той е допринесъл най-много. Иво Андрич. Докторска му дисертация е на тема "Иво Андрич - творческо развитие и художествена структура" (1978). Автор е на едноименна монография - "Иво Андрич" (1992) и на много есета, статии, преводи, свързани с нобелиста хуманист. Но аз не мога да говоря много по това.

Нито за почерка му като главен редактор на списание "Език и литература", което ръководи десет години.

Веднъж ми каза, че мемоарите са вид фантастика. Намирам тази идея за много плодотворна. Дори бих я разширил - фантастика са и юбилейните честитки.

И то не само защото златната пепел на вечерта е далече.

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.04.2005, № 4 (65)