Няколко вещици и баячки се бяха събрали, за да ни осведомят, че 99-а наистина ще е последната година. Затова започнах да следя с изключителен интерес какво става наоколо ми. Направо си бях отворил очите на четири! Щяха да изхвръкнат от орбитите ми от напъване! И ето какво видях.

1.

Видях как в началото на февруари на пазара се появи книгата "Дяволите от рая (Книга за пирати, негрери, корсари, буканери и флибустери)" от някой си Джовани Клойн. Име, разпънато между културите. Охоо! Да не са възстановили добрата стара поредица "Морета, брегове и хора"? Да не е нещо от сорта на "Морякът, смъртта и дяволът" и прочие великолепие, а? Щях да се ошашавя съвсем, когато забелязах, че книгата си има "редактор". Никола Инджов. Стана ми ясно. Преди време Крис Стоун, т.е. Христо Стоянов, беше избабанил "Невинни старци", Николай Стоянов беше написал "Касандра", а Чат Пен, т.е. Панчо Чатмаков нещо трето и т.н. Майсторско предрешване, нали? Това е разумният упадък на литературата. Историческото авантюрно четиво. А какви исторически романи имахме, а? Тухли, крайъгълни камъни, колони от сол!

Вярно, че през 90-те съвсем я олабихме. Даже Вера Мутафчиева публикува приказна стилизация с малко хляб в нея - "Аз, Анна Комнина" (1991). Но 98-99-а нямат равни. Първо Антон Дончев, професионалист човек - може да си го позволи, пусна "Странният рицар на свещената книга". Заболяха ни главите, докато го запомним. После пък се избихме да се чудим за момичета ли е писана или за момчета с лазерни мечове. Аз имам една такава теория: че има исторически романи за девици (с красиви принцове, истински чувства и... сещате се вече, нали?) и исторически романи за момчета (с карти, мисии, пароли и най-вече здрави тупалки отвсекъде). Та тъй за "Рицарят". Че не е сериозен - ясно, ама и юношески ли е точно или девически?

За капак Никола Инджов е бил обхванат от носталгия по дипломатическия си живот от 60-те - и ето ти ги "Дяволите от рая". Поучително заглавие, признавам.

2.

Съвсем по същото време, към 2-3 февруари източноевропейско време излезе книгата "Пътят към Сиракуза" на Алек Попов. Може би главната причина да ме побият тръпки и отново да се сетя за предсказанията. Още повече, че в книгата също се среща Ямайка и е доста страшничко. Тоя Алек е най-солидният ни антиутопист в момента. Пише ги едни много подходящи за сега - душевадци, магьосници, фараони, посетени от извънземни, трансмутации и вампирясвания. Изобщо, като през елинизма. Заобиколени сме от кошмарни бабички, които ни наливат с фунии в главите мръсна газ, въртят черни кокошки на колело и горят перчеми. Ето защо Алек добре илюстрира нещата. Трябва да търсим в книгите му и формулата на противоотровата. Аз засега не я намирам.

3.

През февруари издаде втория си роман и един писател, който, честно казано, не заслужаваме. "Нови степени на свобода" на Александър Андреев (редактор Виктор Пасков). Първият, излязъл в края на 80-те, ей-тъй си бе минал и заминал. Същата съдба сполетя естествено и новия. Защо? Най-вече защото при него както е при още толкова малко белетристи у нас липсва битоописателството. Пък точно то е, което се котира и лансира в народната ни демокрация (тавтологията специално търсена). Тъй че какво да прави Андреев освен нещо друго... - и той е водещ журналист в "Дойче веле". Подобна е съдбата на всички от вълната, стремяща се да промени духа на прозата ни отпреди 15-20 години - Красимир Дамянов архитектства някъде в Испания, Златомир Златанов не се тика в мелето за сценарии, макар именно по негов текст да бе направен един от най-железните ни филми - "Екзитус", а вместо това търгува с вестници, дори Дичев Младши се префасонира на културолог, за да избяга от кармата на стилистите тук - пълен аут, червен картон.

Жалко за Александър Андреев, защото романът му е и весел (пародия на шпионски наратив а ла Богомил Райнов, иронично ходене по стъпките на "колонизатора" Емил Боев, този идеализиран представител на българското, мъжкото, че и шпионското племе), и всичко, от което се нуждае една книга, за да е четена. Без да е по-така, по с пийп-шоу и прочие - като повечето, с които ще се запомни годината.

4.

Двама автори са колосите на 99-а по продажби. Единият вече позавяхва, но все още се държи, другият направи удар и изгря като свръхнова, но не звезда, а свиня, на фона на мърлявото българско небе. Христо Калчев и Христо Стоянов.

Докато Калчев се изтъпани като писател-врачка, Христо Стоянов избра модела на преследвания. Този нашенски Рушди дигна патардия, изфабрикува няколко "опита за покушение над личността му", изпотроши сам стъклата на прозорците на къщата си в Смолян, сложи си телефонен секретар и записа на него възмутени "гражданки", които му се заканват. Защо? Ами защото бе написал една конфузно слаба книга с помакиня "в главната роля" ("Скритият живот на една помакиня", средата на юни). Народът буквално се изби да я търси, с което потвърди думите на Ботев за мършата. "Продължението" й, "Рязания поп" (10 октомври) пък набързо се сдоби със славата, че прототип на (от)рязания герой бил отец Боян Саръев.

5.

В началото на август Христо Калчев излезе с "Кървавият път на коприната", в който героят е по следите на Аркан и обяснява на едро балканските енигми.

Калчев може и да не умее да пише, обаче е наясно как се продават книги у нас. Трябва да излъжеш публиката, че знаеш нещо, което тя не знае. До 92-а той си беше редови писател, известен най-вече с авантюрната си трилогия "Белия дявол". Но дойде времето на съвременното кърджалийство през 95-96-а и той стана фалшивия пророк на новото време. Реално Калчев се намърда като конкуренция на политолозите, "предричайки" какво ще стане в голямата политика - винаги нещо криминално. И тъй като широката аудитория си представя политиката като селско семейство - той отговаря на представите й какво се случва. Защото реалната политика си е непрозрачна и народът се нуждае от обяснение.

Героите му защитават винаги морални каузи. Но на какъв морал? Например Аркан при него воюва срещу Бин Ладен - "циганина", окупирал Пътя на коприната, който днес е "път на наркотиците и оръжието". Не клише, а пъртина! Но спри, сърце! - това е начинът да пишеш за "обикновения читател".

Калчев е книжен тип, отдавна непомирисвал живия живот. Сюжетите му са изсмукани от пръстите. Но на неговите читатели друго не трябва - те се задоволяват с малко. Дай им някоя дървена теория за 300-те, дето управляват света, светни ги за масоните - и са готови.

Ето една история, която показва скелета на Калчевото мислене. През септември един приятел по случайност се беше оказал в кръчмата, където обикновено запива той. До Руския клуб на канала. Та там Калчев не дуднел на душеприказчика до себе си, ами направо си се провиквал с пълно гърло, че знае всичко около тотото. Знаел той, разбирате ли, че щом съответният щастливец удари джакпота, на излизане от тотопункта щели да го чакат Онези - и чао бамбино! Знаете как е. Кои са Онези в час бил само Калчев.

Това се казва писател. Явно отдавна си е повярвал. Е, това е първата стъпка към художествената убедителност. Не е извършил втората? Нищо! Водката ще му даде сили и за това. Поне тъй се мисли у нас.

6.

Дойде септември (тоест оцеляхме след слънчевото затъмнение) и на пазара се появи "Естествен роман" на Георги Господинов. Най-после белетристика, викам си. И общо-взето натам отиват нещата. След Александър Андреев вторият сериозен автор на годината. Опитва се човекът да тематизира съвременния тих ужас. Е, малко смешни излизат оплакванията на героя-разказвач, малко пресилено е всичко, ама няма как - първа прозаична книга на поет!

Книгата бе прехвалена до безобразие. Как? Ами Стефан Цанев например нарече Господинов "най-страшното явление в младата ни литература". Гъзарско изказване, изобщо.

Иначе в нея става дума за това колко е болезнено да се развеждаш, за мухите и пчелите и общото ни с тях, един от героите поддържа целостта на света чрез следенето на всекидневния климат и т.н. Няма ни един борец, има обаче редактор в литературно издание. Животът на сложните.

7.

За страхотиите и ужасиите в кротката провинция, за реалитето на прованса бе книгата на Емил Андреев "Островът на пияниците" (22 септември).

За Емил Андреев вече писах в "Стандарт". Той имаше късен, но максимално успешен дебют. През 96-а неговите "Ломски разкази" бяха похвалени до възбог от нахаканите въззелени по онуй време редактори на "Литературен вестник". Странно. Защото при него няма ни екстази, ни ай си кю и убийство чрез интернет, ни хипербандов обхват и мъжко порно в неделя след два. В бавен, сладкодумен маниер Е. Андреев пердаши като класик - все персонажи извън времето и пространството (в провинцията такива неща просто няма). Бездомен белогвардеец, живеещ в кюмюра на училищното парно, Един с "вълшебна въдица", възприел се за магьосник, говорещ си с рибите и притежаващ силата да затрие света, лесбийки от същото Никъде, разменящи любезности по Интернет и т.н. Един свят по-скоро от вчера, макар това "вчера" да е все още "днес" в българския прованс.

Мек хумор. Комедиен филхармонист. Възпевач на скуката и панаира на провинцията, харесан от пепси-поколението. Ето ви визитката на Емил Андреев.

8.

Да си призная, по-интересно ми е да чета относно запивките на писатели, журналисти и художници, отколкото разкриващите тайните на властта автобиографии на Тодор Живков и лакеите му. При първия тип имаме близост с авантюрното четиво, а то е толкова представително за прозата изобщо. Докато при втория тип вече не литературната страна, стилът и хватките на разказването са важни, а "истината", мистичната истина. В края на септември Никола Радев - новият избор (?!) в СБП - публикува излагациите на родните творци от неговото поколение под типичното заглавие "Когато Господ ходеше по земята". (Основният му конкурент за креслото на лесничея, Георги Константинов, се беше изсилил само с "Лявата ръка на Бога". Но той е само поет, горкия!)

9.

Не са кой знай колко опитите за нов език на прозата. А и когато се появат, бързо увяхват. "Модернистите - чупката!" - това е мотото на заобикалящата среда. Екстремни като спорт - без тия! Тъй че Борис Минков с неговата откровено рефлексивна "Ловци на балади или scerzo cantabile" (15 октомври) падна от коня. Да не говорим за 24-страничния "роман" на Георги Тенев "Wагон/Плуващата библиотека". Правел се бил на румънски дадаист?! Чети си го, Йордане. Да си го четат и другите като теб, университетски кратуни. Народът не ще умни простотии.

10.

Върхът на годишната торта бе могъщият роман на Георги Мишев "Дунав мост" (1 ноември). Е, най-после нещо за душата. Дайте да четем какви изверги има в България. А и онуй момиче, горкинкото, какво ли не прави от немай къде!

У нас по принцип "на съвременна тематика" означава евтино битоописателство. Наречи го както щеш, това се лапа!

Религия е нужна, опиум за народа. Хляб и зрелища - тези три неща! Ето защо през 99-а всичко опря до албигойците, помаците, Аркан и "ще ги скъсаме гадовете с полумесеца". Чакаме през 2000-а Бин Ладен да кацне на новото летище в българската проза. Дано да има пилот в самолета...

Обзорът излиза във в. "Стандарт", бр.2557, 21.12.1999, вторник, с.17 с тотално подменено заглавие - "Българската белетристика не всява респект".

Подчертаните места са отпаднали при публикацията по липса на място, главите са изчезнали, добавена е снимка на Гюнтер Грас с досаден коментар.