Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДВЕ БОНБОНЧЕТА
web | Гларусът
като пушач
Проклетите пари. Звънят навсякъде наоколо. Сякаш в зала за хазарт се е превърнала Земята. И моето дете ми сочи с пръстче лъскава витрина. /Тук всичките витрини са вече лъскави./ Отдавна своите джобове искам да закърпя с перото на писалката си счупена и все не мога. И не защото от глупост писеца стискам, за да може кръвта от пръстите ми знаещи да пише честни стихове, а защото... И винаги дотука стигам с оправданията. По тази дълга и хазартна улица вървим с четирите години на дъщеря ми и не броим сезоните. А малкото и пръстче сочи витрините и те звънтят с "Честита Коледа!" И аз звъня от отчаяние. И оправдания. И гледам лъскавия бог на златото, озъбен в пломбите на Дядо Коледа и се опитвам да се върна някъде във своите спомени, когато четиригодишен исках влакчето от някаква витрина. Хитруват моите спомени. Както скъсания джоб на моя татко. Боли от оправдания. Проклетите пари. Като касичка звъни от спомени главата ми. И ме боли от знания. А капещата кръв от скритите ми пръсти дали ще залепи джобовете накъсани? Кого да питам по тази дълга и хазартна улица, тъй лъскава от лед и отчаяние? "Ей, тате, недей тъгува, че нямаме с какво да купим куклата. Имам две бонбончета във джоба. Ето вземи си. Те разсмиват." Най-честните очи ме гледат с топъл укор и се смеят. Бонбонът се топи в устата ми и плача сигурно от щастие. Сълзите ми топят леда по лъскавата и хазартна улица и ледената буца в гърлото. А преди малко бях готов писалката във джоба да превърна в нож, със който да изкъртя златото от зъбите на Дядо Коледа. "Хей, тате, нали ще нарисуваме най-хубавата кукла?" На тоз въпрос знам отговора.
С две панделки
като бонбончета.
© Веселин Вълев, 1999
© Издателство LiterNet,
25. 10. 1999
=============================
Първо издание, електронно.
|