ДЪЛГАТА ТОЧКА НА ПОЕЗИЯТА
ИЛИ ЗАЩО РИЦАРЯТ СЕ БУНТУВАШЕ ТЪЖЕН

Веселин Вълев

web

Орлин Дянков. Той превърна всичките си атоми в поезия и отиде някъде. Когато бродим из нетленното можем да го срещнем. Тук, в тленното, извървя само 23 години. От август 1990-та, го виждат само тези, които имат сетива за него.

Дълго време изпитвах вина. Разумът ми все отказваше да анализира това чувство. Не проумяваше в какво е вината ми. Съзнанието ми трескаво търсеше реални факти за нея. Формулира я като априорната вина на живите, че са още в телата си. Истината е, че изпитвах вина от това, че следвах инстинкта си за оцеляване. Изпитвах вина от това, че избутах литературата доста встрани от себе си, след като бях й посветил една немалка част от своя живот, и на освободеното пространство пуснах в пълния му грохот тресящото се, многолико, изнервено, просташко, трескаво, недоспало, непредсказуемо ежедневие, вмирисано на улична мизерия, на бензин, на изгоряло масло, на алчни катаджии, на пръдливи чиновници, на дрогирани мутри, на лицемерно брътвеещи политици и медии. Бях усетил смъртоносния дъх на реалността, подвеждащия й поглед и димящото й дуло, но преди да ме уцели все намирах входа на някакъв неин лабиринт и се пъхах в нея. Бях открил едно практично оцеляващо правило. Когато си вътре в нея, на реалността й трябва много време, докато те открие и отстреля. Така беше в началото на 90-те и след това.

Какво имаше преди тях.

Виждам високата прегърбена фигура и лентичката на челото. Дългата коса пружинира насмешливо с походката. Няма начин. Орльо е. И да искаш, не можеш да не го срещнеш. Рушител на скуката, примирението и конформизма. Вре се навсякъде. Непоносим, непримирим, нескопосан, непредсказуем, шантав и чаровен. Безкрайно честен - като любов, способна на саможертва. Затова и скандалът е част от него. Той го носи със себе си - както се носи тъга.

На една литературна среща във Варна, през юни 1985-та, едно високоподстригано момче в бяла ученическа риза сложи ръце на кръста си пред поета Борис Христов и зададе глупавия въпрос: "Защо обезверявате младото поколение с песимистични стихове." Публиката реагира с възгласи на ропот и възмущение към екзалтирания младок. Борис Христов вдигна вглъбения си в тъжното поглед: "Не бих казал, че моята поезия е песимистична и обезверяваща. Ако това е така, какво бихме казали за цялата индийска литература?" Малко след срещата във Варна питам един мой познат, всеизвестен всезнайко, кое е това момче с глупавите въпроси. "Варненски поет, ученик - чеше се по брадата всеизвестният всезнайко, - говорих с него, свястно, начетено момче."

През пролетта на 1987-ма на автобусна спирка "Тракия" в Шумен, един друг мой познат ми представя същия дангалак, само че остриган като непослушен войник: "Запознай се с поета Орлин Дянков". "Помня те, рекох, ти задаваше глупави въпроси на Борис Христов." "Нарочно питах така, макар друго исках да питам..." - говори в скороговорка, думите му се застъпват една с друга и в погледа му трескаво се смесват объркване, смут и някаква настойчивост, неумолимост. Кажи ми едно твое стихотворение, рекох. Казва ми. "Поет си." - отсичам като литературен сатрап. През есента Орлин беше вече студент в Шуменския университет. Косата и брадата му ставаха все по-дълги. В онази есен на 1987-ма в шуменския студентски литературен клуб дойдоха и други поетически таланти - личности със силен творчески нагон, клубът стана водещ в студентските литературни среди на висшите учебни заведения в страната. Към Орлин се чуваха упреци, че владее до съвършенство поетическия изказ, но изгражда познат тип поетика - а ла Борис Христов. А Орлин твореше неумолимо. Той вдишваше и издишваше поезия. Пушеше по два пакета "Арда" на ден. По всяко време бе готов да ти каже стихотворение. Не пестеше и поемите. Даже и да не ти се слуша в момента - роптаеш, мръщиш се, викаш му "млъкни бе" - а той ти се ухили и продължи до края на безкрайната си поема, след това хитро те погледне: "Кво ще кажеш?" Ех... кво да кажеш. Превърна се в символ на поет. И остана символ. Негова състудентка ме пита: "Как може да си приятел с Орлин, той е хипар, а хипарите се къпят рядко?!" Друга пък с огромно възмущение коментира: "Отвратителна тъпачка. Дори не допуска, че може да е гениален. А това за къпането... та той през ден идва у нас да ползва банята." Всеки го забелязваше според интелекта и възпитанието си. Но всеки забелязваше една очевидна негова способност - способността му да не остава незабелязан. Възмъжаваше. Хипарските му трескави набези го отвеждаха през лятото и в сечищата на сибирско Коми. С невероятен хъс се хвърляше в жанровете на живота. Търсеше предизвикателствата на реалността. Науката само не му бе достатъчна. Знаеше, че на твореца му трябва богат екзистенциален опит, за да е истински. И живееше трескаво. В науката също бе много вживян и много истински. Преподавателите ни му се възхищаваха. Ръководителят на литературния ни клуб Христо Трендафилов го определя така: "Ерудиран, с рядко срещани за нашите поети интереси към литературата и езиковата теория. (...) Съчетаваше аналитичния скепсис с ефирната лекота на езика."

Аналитичният скепсис на Орлин сякаш се опитваше да преодолее някаква все още съхранена в него юношеска инфантилност. Затова и се вреше навсякъде. Изумяваше не само с поетическа дарба, а и с феноменална памет. И думата "феноменален" е в своя истински смисъл. Той помнеше и можеше да цитира всеки стих, който беше чул или чел някога, независимо дали е на български или руски. И това не е хипербола или митология. Казвам му: "Ти имаш паметта на лудия." А той се ухилва, разтваряйки широко уста, сякаш отваря гърлото на шофьорска туба, и шофьорската туба започва да кънти в неистов задавящ се смях: "...Ха! Ха! Хъ!... По-добре да имаш нещо паметно... Ха! Ха! Хъ!... отколкото нещо безпаметно... Ха! Ха! Хъ!... Ама нали знаеш... Ха! Ха! Хъ!... с какъвто се събереш... Ха! Ха! Хъ!... с такъв се събираш... Ха! Ха! Хъ!... Аз съм... Ха! Ха! Хъ!... Малкия Зевс... Ха! Ха! Хъ!... Едрев... Ха! Ха! Хъ!... е Големия Зевс... Ха! Ха! Хъ..." Красимир Едрев - наш състудент, двуметров поет с огромно ситнокъдраво рижо слънце на главата, с игриво искрящи саркастични сини очета над голям гърбав нос, в стиховете си ти казва така: "Подарявам ти градското гробище - временно, додето свикнеш." Тези негови подаръци бяха го превърнали в университетска и градска знаменитост, какъвто беше и Орлин. Двамата си правеха състезания по ядене на отровно люти чушки. Излапваха огромно количество от тоя огненоскоросмъртен за мен зеленчук и сякаш Рабле в "Гаргантюа и Пантагрюел" бе описал тяхната ренесансова склонност към преяждане. Казвам "склонност", защото все пак годините бяха "гладни, студентски" и нямаше много за преяждане.

Студентът Дянков владее перфектно руски език и докато се състезава с лютите чушки и Едрев може да ти каже целия текст на всяка песен на Висоцки, която някога сте слушали. Понякога се опитва даже и да пее някоя от тия песни. Най-невероятното фалшиво пеене, което някога си чувал. Но в стиховете си Орлин няма и драскотина от фалшивост. Те са честни до представата, която можем да имаме за думата "крайност". Изразът на тази честност е уникален, защото изгражда неповторими светове в поезията. Оставяше впечатление, че тези стихове ги получава изведнъж и наготово свише, излети в съвършена форма. Търсенията на повечето от членовете на клуба бяха в разрушаването на представата за съвършеност на формата. Повечето от нас се стремяхаме към дирекната логика на сюреалистичната метафора в стиха. И оставяхме логиката да изрази формата. За нас съвършеният стих на Орлин бе прекалено класически и затова му казвахме директно, че е малко демоде. Но той никога не направи компромис. Никога не си игра със стиха само заради самото развлечение, заради самата игра. За него бе недопустим какъвто и да е банален флирт с поезията. Поезията бе нещо страшно сериозно. Най-сериозното нещо.

В Шумен той дойде като завършен поет. Неговата завършеност като поетическо мислене бе осъществена още в ученическите години. Предполагам, че твърде важна роля за развитието на огромния му талант и на представата му, че поезията е нещо съдбоносно и има висша стойност в йерархията на човешките ценности, е имал неговият учител по поезия във варненския ученически литературен клуб - блестящият, страхотен, неповторим поет Валери Станков. Той бе дал на Орлин модела на самоуважението на търсещия дух. А търсещият му дух трескаво рефлектираше в действителността, съчетавайки в себе си бохемската щедрост с творческа дисциплина и отдаденост на словото. Отдаденост, която претворява страданието на душата, болката и копнежа към съвършеното в интелигентно изграждане на светове от думи. И моята пристрастност към световете и думите на тази поезия е логична. Тя е свързана с емоционалната ми памет и е неделима част от битието на разума ми. В една парадоксална цялост кодираните знаци на тази поезия помагат на разума ми да дешифрира себе си и да живее в хармония с общия свят на тленното и нетленното. Орлин Дянков е страшно жив в гласовете на лирическите си герои. Те са тук при нас - страшно живите му гласове. С тях поетът Дянков печелеше и любовта на публиката от студентските литературни четения. Публиката четеше в тях знака на своето поетическо поколение. Поколението на родените през 60-те.

"Сверете си часовниците, копелета,
със липсващото време на бащите ни."

Едно съзнателно излизане вън от парадигмата на стихотворението "Из монолог, дочут в дом "Майка и дете", или още веднъж по въпроса за времето" ме кара да се взра в движението на поетическия изказ в контекста на времето, когато е създаван. За поколението на Борис Христов би могло да се твърди, че е "изгубено поколение", но не в смисъла на Гъртруд Стайн за поколението на Хемингуей и Фицджералд, а в смисъла на изгубване на поетическа идентичност. Ти си белязал себе си като поет. Обществото е приело този белег, но в себе си вече не си ти-поета, приел си друга социална и своя собствена личностна роля, между небесното и земното надделява един драматично-оцеляващ избор:

"Залязва моята звезда и в облака навлиза -
далече са небесните неща, а земните са близо."

/Борис Христов, "Честен кръст"/

След "Вечерен тромпет" и "Честен кръст" Борис Христов сякаш изгуби собствената си идентичност на поет. Така мислехме тогава. Максимализмът беше част от истинската ни същност. А истинската ни същност обичаше безкрайно поезията. Обичаше и познаваше дълбоко литературата и литературната наука във всичките й форми и формати, които можехме да достигнем и опознаем. Реалното ни и нереално ежедневие ни караше да търсим и изграждаме нови територии на словесното, за да намерим и изразим истински себе си. Занимавахме се предимно само с това. Това за нас бе най-стойностното. Литературата за нас бе религия. И ние бяхме нейните фанатици. Затова и максимализмът ни беше безкраен. Вярвахме, че поетът трябва да остане поет до края и да не се отказва от себе си. Да не прави компромис да е някой друг, идентифициращ се с друга официална социална роля. И тази любов ни свързваше нас - събраните в нашия шуменски студентски литературен клуб. До момента в който проумяхме, че всъщност сме мъртви. Че сме социални мъртъвци. Социалната машина нямаше нужда от нашите умения. Някакви провинциални новонапъпили поетчета, писателчета и критичета с излишно самочувствие. Кой се интересува от тях извън собствената им затворена бохемска среда, от техните усилия върху художествените форми на езика, от научните им взирания за езикови и литературни анализи. Техните, в голямата си част сърдити и често мрачни, писания създават дисидентски нагласи на мислене и подсказват промяна на лицемерно-абсурдното "общество на развития социализъм". Ние искахме да няма географска и социална периферия. Всяко място да бъде стойностно и одухотворено. Внезапната следдесетоноемврийска бързонапъпваща в многоликостта си и безкрайното си алчно лицемерие номенклатурна псевдодемокрация се опита да ни включи в двигателния механизъм на новобоядисаната нова-стара революционно-криминализираща обществото машина. За нас литературата трябва да възпитава човека в светли идеали, във всякъкъв вид грамотност, емоция и аналитичност, да бъде истинска част от изграждането на истински стойностни хора, с истински стойностни отношения между тях, а не да произвежда медийно облъчени мутанти, престъпници и измамници, налагащи закона на престъпните обществени отношения. Какво общо можехме да имаме със смазващите вериги и гадните газове на шаблонизираното слово, с които старата, побъркана от пребоядисване, социална машина мачкаше и облъчваше. Нищо общо не можехме да имаме. Можехме само да се щураме в окопите и траншеите на собствената си интелектулност и да живеем със страданието и сизифовското ежедневие на обикновения, непривилегирован човек - забит в лабиринтите на тоталната битка - всеки срещу всеки и всеки срещу себе си. Бяхме начетени момчета и знаехме от книгите какво представлява и как се прави пазарен капитализъм. Но искахме той да има човешки и хуманен израз, да е свободен и законен. Основан и възнаграждаващ градящата творческа инициатива във всички области на живота. Не криминален, не дивашко-посткомунистически. Не основан от алчното гърло и оголените зъби на некултивирани инстинкти, бълващи абсурдна действителност на грабителства и убийства със смайващи нормалния разум размери. Абсурдната действителност пораждаше всеки ден безгранично човешко страдание. За нас Поетът е носител на съзнание, което е много вътре и много наясно със страданието, и битката му с него са световете, които се изграждат от рефлексията на изкуството. Това беше нашият истински секс и нашата истинска любов с литературата, науката и обществото. Истинската причина за смъртта на Орлин е, че той отказа да се отрече от себе си и да бъде част от бездуховността на настоящето и на настъпващото утре. Усети яростната и безжалостна атака на бездушието още в началото на криминализиращото се българско общество и избра гордо смъртта. Смъртта, която стиховете му толкова много предизвестяваха. Аз заживях с вината, че душата ми е все още в тялото. Но все пак словото е безкрайно и нечие тяло трябва да се промъкне покрай смазващите вериги и да понесе всички гадни отровни газове на машината. На някого трябва да му е останала поне една жива и апокалиптична ръка, с която да напише някога послеписа.

Послепис. Взреният в поезията на Орлин Дянков открива в нея много послания. Аз ще акценирам на едно от тях. Просто трябва да сме честни към себе си. Да сме максимално истинни. За да създаваме живота по-малко жесток.

"Излишните деца изграждат митове,
за да повярват в думата "обичам те".

Орлин Дянков бе не само излишното, но и мъртвото дете на българската поезия. И се превърна в мит. Мит, изграждащ се от нас мъртвоживите, живомъртвите. Аз съм една случайна, апокалиптичножива ръка от този градеж. Един случаен глас. За да повярваме в думите "обичам те". Той знаеше съдбата си. Тя е кодирана в стиховете му. А в тях има много пророчества. В непредсказуемото утре бъдещите грамотни българи може да тачат поета Дянков редом с божия син Христос. Той бе истинен, категоричен, саможертвен като него. Знаеше жертвената си предопределеност. Орлин символизира представата за поета. Символизираше я още приживе. Във все по-дигитализиращото се утре уникалните светове на неговата поезия ще играят все по-голяма роля в процеса на изграждане на образа в човешкото съзнание, защото начинът на мислене, който ни предлагат, е значим в неповторимостта си. Поетът Дянков е един от образците на словото. Нищо, че е от "мъртвото поколение", а точно заради това, че е от "мъртвото поколение". Поезията на Петя Дубарова бе обществено огласена след смъртта на седемнадесетгодишната поетеса. Символично е, че седемнадесетгодишният ученик Орлин Дянков е един от първите носители на поетичната награда на името на Петя Дубарова. Символично е, че упрекът на поета-ученик Орлин към Борис Христов за "песимистична и обезверяваща поезия" се трансформира в поезия, която е "венчана" с мотива за смъртта. Един асоциативен паралел с изследването на Михаил Неделчев за присъствието на мотива за смъртта в творчеството на Яворов подсказва, че орисията на белязаните за поезия и чрез поезия българи продължава своето движение във времето.

ДАНО

И нека пият мъртвите. Да пъпли
във виното ни спомена за тях.
Защото некрологът не е кръпка
на вашата стена с варосан прах.

И ако трябва днеска да прелея
от чашата към сухата земя,
ще го направя с много суеверие
пред капките, които ще ръмят.

Ще пием живи заедно със мъртвите
така, че да възкръснат посред нас.
Една сълза на мъж ще се прокърти
да освети самуна ни болнав.

Прелейте! Нека пият всички мъртви,
раздайте на душите ни мехлема
и некрологът няма да е кръпка,
а честен лист на нашето безвремие.

Върху некролога, върху "честния лист на нашето безвремие" ще пишат бъдещите поколения. Те ще са по-грамотните и по-истинските. Некрологът, който те ще ни напишат, ще е тяхната присъда за делата ни. Всъщност, некрологът ние си го пишем приживе. Цял живот ние пишем своя некролог. Ако животът ни е кръпка, то той ще си остане кръпка. Ако е честен лист, ще си остане честен лист. Ако нашите сърца са грамотни, ще предадем на следващите поколения своята грамотност. Ако сме безсърдечни - ще жънем безсърдечност. Поезията на Орлин Дянков е "честният лист на нашето безвремие". Тя е некрологът на моето поколение - на родените през 60-те. Най-одухотвореният некролог в българската литература. Най-честният лист на нашето безвремие. Ето какво още е написано на него:

ДОВИЖДАНЕ

Този свят е граден от инфарктаджии.
После те заминават другаде.
Може би не е толкова важно
за какво си мечтаят лудите.

Какво търсят в света, нашия -
и без тях няма място за всички ни.
Ний стърчим - плашила наплашени
от това, че се свършват птиците.

Наши птици, май идват лудите -
не им вярвайте, те са инфарктаджии
и след малко ще идат другаде.
Не си тръгвайте, птици от блажното!

Тоя свят е граден от инфарктаджии,
но се чува от птиците: "Луди сме!"
Не умирайте, скъпи блажници,
да не търсим друго "другаде".

Нека се вгледаме в тревожността на лирическия герой. В ироничното му самосъзнание, че сме "плашила наплашени", в абсурдния преобърнат свят на плашилото, което моли птиците да останат, а не да бягат от него и от неговото предназначение да ги пъди, защото сякаш плашилото е стигнало до мисълта, че ако ги няма птиците, и него, плашилото, няма да го има. В поезията на Орлин Дянков смъртта и животът осъществяват общ градеж на цялото. Въпреки, че в тази творба "смъртта" е заместена с думата "другаде" - тя присъства. Ако я няма смъртта, и я няма представата за смърт, то и представата за живот няма да я има. И сякаш няма да го има самият живот. Не можем да не забележим тук трансформацията на стиха на Борис Христов "че няма смърт - не може и да има" от стихотворението "Кост от глухарче":

"Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стрелкам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт - не може и да има"

Орлин Дянков отказва отказа от смъртта. Той връща идеята за смъртта в художествения свят на българската литература чрез нова философско-символна форма. Образът на птиците като медиатор с други светове е преплетен с образа на лудите, които също са посланици на другостта. В нашата култура лудите са пратени от бога да говорят по друг начин и да имат друга логика на мислене. В тази творба те са представени като основни участници в градежа на света. Парадоксалната замяна на образите на птиците, на лудите и на плашилата превръща това стихотворение в една от най-интересните творби в българската литература от гледна точка на изграждане на художествената логика. То би трябвало да присъства в учебниците като логическа задача, когато след време в дисциплината "Художествена логика" се изучава решаването на "логически художествени задачи".

Друго стихотворение, което препоръчително трябва да присъства пак в учебниците по "Художествена логика" (ако искате, приемайте препоръките ми като шега, ако искате, ги приемайте и на сериозно), е "Разминаване", заради това да се онагледи как могат да изглеждат хронотопните измерения на душата в едно пейзажно стихотворение. Ще цитирам само последното четиристишие:

Пак сред този здрач, попил в безкрая,
срещнах моя свят. Бе тъй красиво!
Ала не успях да разгадая
приближава ли се или си отива.

В "Последното писмо на Дон Кихот" поетът Дянков преобръща образа на класическия герой. Той моли своя създател:

"Дон Мигел, на колене ви моля, хайде друг край за мен да измислите."

Дон Кихот не се примирява с орисията си, че отново е станал нормален, той иска пак да е рицар и да влиза в битки с вятърните мелници, а не да отиде при бога потиснат от своята нормалност. Дон Кихот иска да е отново луд.

В следващата творба от стихосбирката "Бунтувам се тъжен" има друго преобръщане на класически герой - Д'Артанян. Той е тъжен, въпреки славата си на победител. И е осъзнал своята тъга. В битките му е помагала не любовта, а омразата. Героят е достигнал мъдростта, че след всички битки няма истински герои, а: "Оцеляват само песните." Поантата на това стихотворение съдържа една невероятна метафора, която за мен е емблема на това, което разбираме под "класика" в литературата. Тя обобщава и преобръща също по парадоксален начин човешкия живот, неговите битки, оръжия и стремежи:

"Защото шпагата е всъщност дълга точка,
просветваща във мрака на душите ни."

Стиховете на двадесет и три годишния Орлин Дянков се събират в четири стихосбирки. Те могат да се видят само на литературния сайт LiterNet. Нито една от тях не бе отпечатана приживе на поета. И досега няма отпечатана на хартия цялостна негова стихосбирка. А всички творби на Орлин Дянков са стопроцентова поезия. Всяка от тях носи нещо ново в развитието на художествения израз на езика и неговите светове. За моето съзнание той е класик на българската поезия още от времето когато беше между нас и хрупаше отровнолютите чушки по няколко шепи. Сълзите и болката, които стисках в апокалиптичната си шепа през годините, са сълзи и болка за времето, с което живеем. И за болката, че няма кой да ми досажда с рецитиране на гениалните си стихове и да ме пита: "Е, кво ще кажеш?" ...Кво да кажа... Те са дългата точка на поезията, която свети в мрака на душите ни. Изречена от бунта на един тъжен рицар.

14 януари, 2003 г.

© Веселин Вълев, 2003
© Издателство LiterNet, 16. 01. 2003
=============================
Първо издание, електронно.