|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ГРИЖАТА Веселин Вълев Беше под душа и се взираше в грижата. Не бeше Киркегор, нито Хайдегер. Не беше и Камю. Нито пък Сартр. Още по-малко пък беше Йовков. А се взираше в грижата. Водата беше топла. Даже прекалено топла. На вратата срещу него имаше голямо огледало. Голямо почти колкото самата врата. Зад облаците пара и запотената повърхност на огледалото се виждаше голият му силует. Но той не гледаше силуета. А се взираше в грижата. Ръката му машинално вземаше сапуна и обхождаше с него тялото. След това вземаше шампоана и миеше косата му. Ръката му вземаше самобръсначката и бръснеше лицето му. Но той не гледаше в огледалото. (Беше свикнал да се бръсне и без огледало.) И през цялото това време на машинални действия се взираше в грижата. Спря водата. Откачи халата си и го облече. Докато отваряше и затваряше вратата на банята, продължи да се взира в грижата. Терасата бе с изглед към морето. Над покривите на по-ниските сгради се виждаше почти целият залив, а крановете по пристанището наподобяваха големи и оклюмани тъжни птици. Над тях се изпъчваха зелените хълмове, прошарени от светлите петна на скъпите хотели и вили оттатък Големия канал. Върволицата от движещите се по огромния емблематичен мост над канала коли отразяваше слънцето и мостът приличаше на огромен приказен дракон, лениво раздвижил туловището си в зноя на августовския следобед. Но той се взираше в грижата. На масичката под чадъра бе поставил димяща чаша с кафе и димящ с цигарата си пепелник. Ръката му машинално вземаше ту цигарата, ту чашата, докато той се взираше в грижата. Долу се чуваше проскърцването на люлките и възторжените викове на играещите деца. Гледайки скачащите им насам-натам сред дърветата и пейките на кварталната градинка бели шапки, той се взираше в грижата. И сякаш наистина я видя. Грижата влезе в банята. Действията й бяха машинални. След това излезе по халат на терасата и седна под чадъра. Пушеше машинално и пиеше машинално кафе. Не беше Киркегор, не беше Хайдегер. Нито Камю. Нито пък Сартр. Още по-малко пък беше Йовков. Кафето беше все още топло. Даже прекалено топло. На чашата имаше нарисуван приказен дракон.
© Веселин Вълев |