Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПОМЕН В полето засяхме душата изтляла на мъртвия, който пееше песни и хранеше слепия брат. А кръвта му малинова изтече в черните бъчви, наредени във зимника на отвъдния свят.
После помен делихме, насядали гладни край масата. Във гърлата ни сухи натрупа на преспи снега - сякаш тъмен стопанин, натирил на воля стадата си, пак насъскваше кучета в другия край на нощта. Почернял хоризонтът се просна пред прага на къщата. Нека хърка пиян и забравен в студения мрак. Ще откраднем торбата му с упоритото мъничко слънце. А на него му стига големият зимен кривак. Долу свиреха гайди и блъскаха яростно тъпани. Тежка сватба празнуваха близките в мъртвия град. И навярно не чуха как горе разпънахме юртата на обрания вятър в сърцето на слепия брат.
© Владимир Стоянов, 1999 © сп. Мост, 1999 © Издателство LiterNet, 01. 12. 1999 ============================= Първо издание, електронно.
|