|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Владимир Стоянов Любовта, варварството и домът като основни битийни мотиви разкриват нагласата на човека да осмисли и типологизира огромното пространство на хаоса вътре и извън себе си. Те са начин последният да се преозначи като космос (система със своя нравствена нормативност и уреденост). Старите гърци достигат апогея на мисълта си в това отношение при неоплатониците. Плотин например издига триипостасната концепция за смисъла на битието. Не е трудно да разпознаем в нея като теза любовта, антитеза - варварството, а синтеза - домът, опитът за примиряването на крайностите в посока към доброто и възвишеното. Неслучайно толкова дълго (цели 10 години) Одисей се завръща към Итака, пътувайки между любовта (обичта към Пенелопа, Телемах, родната земя) и варварството (коварното отмъщение, замислено и осъществено срещу Паламед, ослепяването на Полифем - сина на Посейдон, избиването на женихите...). Това е времето, в което той постига житейската мъдрост (мярата между крайностите), открила последното и единственото си убежище в родното огнище. Затова в началото на ХХ век големият гръцки поет Кавафис в едно свое стихотворение ще възкликне: “Когато тръгнеш нявга към Итака, // моли се пътят ти да е далечен.” Християнството ще се развие въз основа на неоплатоническите възгледи, издигайки триединната представа за бога-демиург: отец-син-свети дух - т.е. теза-антитеза-синтеза на личностно равнище. Явна е тенденцията на разказвача да изведе и наложи елитарния принцип, като водещ в човешката история. Много са хората, но те не са еднакви. Истински посветените са само онези единици, които не са се превърнали в самоцелни мегаломани, които познават риска и са готови за него, които не се задоволяват с определения им от естеството битов хоризонт, а искат да видят и зад предела гледката. И за да подчертае изключителното значение на тези личности като водачи на човешкия род и творци на историята, Елин Пелин използва архаичното и незаземено име на героя си Перун. То недвусмислено ни отпраща към пантеона на славянските божества и към представата за върховния бог на небето и мълниите (тъждествен по смисъл на Зевс в олимпийската митология). Етимологията на самото име се свързва със старобългарския глагол “пер , пьратн” - бия, удрям. На руски “перун” означава светкавица, а на украински, белоруски и чешки - гръм.“- Безумец! - укорявали го старците. - Да загине за една жена! Наистина Перун в този разказ е един от творците на любовта. Заедно с Магдалина той ще покаже що е истинска обич. Така също е натоварен и със задачата да бъде водачът на любовта (водачът към Самодивските скали). Неслучайно двамата герои стават поданици на мястото горе и като географско понятие - непристъпните скали, които потъват в небето; и като духовна даденост, и като именен код. Неслучайно и любовта ще се преосмисли като синоним на пътя към небето. А и началото на самия разказ ни подготвя да проследим притчата за волните и свободни хора (“горски деца”, “живеели волно”, “като планински орли, които не знаят страх и предели”), изправени пред крайния предел, визуализиран по фолклорен начин (“Непристъпни, високи, опасни и пълни със змии скали. Откак свят светува, там не е стъпвал човешки крак.”). В контекста на доизясняване на мотива за свободния човек се налага да кажем няколко думи и за специфичната функция на названието Магдалина. Обикновено то се свързва с евангелската представа за блудницата, която чрез силата на вярата си се превръща в светица и като награда точно на нея се представя възкръсналият Христос, а тя отнася вестта на учениците му. Още по-интересна е и етимологията на името - magdala на арамейски означава “кула”. Момъкът и девойката, олицетворяващи любовта, се превръщат и в творци на историята на този край (умишлено неконкретизиран). Оттук и голямата идея на Елин Пелин, че за създателя няма предел, препятствия, забрани, смърт. Истинският творец е дете и рицар на любовта, истински естет, воден от копнежа към красотата: “Ами ако видя чудното море?” Обичта е вечната му родина - невидима с просто око, кацнала нейде в небето. Тази свещена земя не познава смъртта, защото е по-силна и по-властна от нея. Затова и да умреш за любовта си заслужава, защото поне е висок идеал. Но Елин Пелин е категоричен, подобно Мурад бей в разказа “Шибил” на Йовков - “Не, такава красота не бива да умре!” Затова и любовта се превръща в легенда и продължава да се вие като синя птица над селото. За да напомня, че няма невъзможни неща, че обичта е богоизбраничество и красиво страдание. А всички с удивление следят тази крилата весталка и мечтаят поне веднъж да кацне на рамото им: “И до днес никой не знае дали са стигнали върха на непостижимите скали. Но всички приказват и се чудят на тая любов и на тая смелост.” Чрез легендата и мълвата Елин Пелин постига хиперболичната мащабност на героите си и на техния подвиг. Голямата любов иска силни, волни и достойни хора. И сякаш самото сказание ни отнася в архетипното сърце на този разказ - мита за Одисей, Пенелопа и женихите. Никой от кандидатите не може да разпъне лъка на царя на Итака, както никой от момците не може с Перун да се мери по смелост и решителност. Пенелопа ще разпознае окончателно съпруга си чрез изпитването - словесна хитрост, тъждествена по същество до гатанката, както Магдалина ще познае своята любов - Перун, чрез условието-препятствие за женитба. И в двата случая изпитанието придобива значение единствено посредством своята споделеност. Негови потърпевши са и мъжът, и жената. Само в този случай то се превръща в инициация. Пенелопа открива себе си и своята любов, преодолявайки изкушението на самотната жена, задиряна от женихите. Одисей постига мъдростта и обичта чрез смазващото бреме на прокудения. Идентична съдба, изживяна успоредно (споделено), макар и самостоятелно от героите. Нека си припомним и разменените думи между Перун и Магдалина преди голямото изпитание: “- Ами ако загинем? - попитал момъкът. А колко смислово натоварена е хитростта на Пенелопа, заповядала на прислужницата
Евриклея да изкара от спалнята разкошното легло и да го застели за победителя.
Одисей печели и тази последна битка за своето окончателно прибиране в дома с
думите: “О, царице! Та кой може да помръдне от мястото му леглото, което изработих
сам? Нали знаеш, че то е направено от грамадния дънер на маслината, която растеше
край двореца. Сам аз я отсякох и като изградих около дънера стена, направих
от него легло... Но може би някой в мое отсъствие е отрязал с трион дънера и е
преместил леглото?” Тези думи са истинското духовно разпознаване на голямата
любов. Корените й не са и не могат да бъдат отрязани, нито пък изгорени от страстите
еднодневки в “Самодивските скали”. Пенелопа и Магдалина са верни не просто на
мъжа-покровител. Те самите са покровителки на своята обич. И в двата случая
те са крилете, силата и съзнанието за пристан на своите избраници. В разказа
на Елин Пелин битовото определение “дом” е изцяло заменено от представата за
него като духовна територия. Самата любов на Перун към Магдалина се превръща
в боготворено и единствено убежище.
© Владимир Стоянов, 1999 |