ЧОВЕКЪТ - САМОТА, СЛАБОСТ И КОПНЕЖ В СТИХОТВОРЕНИЕТО "NEVERMORE" ОТ ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Владимир Стоянов

web

В най-представителния манифест на българския символизъм - “Модерната поезия”, отпечатан през 1914 г. в сп. ”Звено”, - Гео Милев споделя: “Блян и вечност - това е според мен животът на модерната душа.” Цитираното откровение категорично се родее с представата за копнежа по красотата, който според автора на статията трябва да получи статута на вечност. Изкуството за самото изкуство и творецът над живота са идейната платформа на модернизма, която предопределя космическата самотност на литературните персонажи. Така човекът се обособява като средоточие на самота, слабост и копнеж - една универсална, самобитна и вечна вселена, единствено достойна да бъде обект на претворяване и изследване.

Стихотворението “Nevermore” е свързано с ранното творчество на Дебелянов, носещо ясно очертан символистичен облик. То е част от цикъла “Копнежи”, включващ произведения като “Смърт”, “Видения”, “Полет”, “Песен”, писани в хронологическия отрязък 1907 - началото на 1909 година. Нещо повече, предходната творба на “Nevermore” “Полет” стартира с епиграф от френския поет Шарл Бодлер: “Отвъд слънцето, отвъд ефира...”. Тя художествено озвучава желанието на лирическия персонаж да избяга “от мръсния лик на суетност вседневна”, да възкреси и преживее като своя Икаровата съдба (съдбата на свободния човек). Нека разчетем и своеобразната смислова верига, образувана от заглавията на трите последователни стихотворения в цикъла “Копнежи”: “Полет” - “Nevermore” - “Песен”. Ясно се наслагва усещането за невъзможността да се осъществи духовния полет и песенната хармония. Такава е трагичната екзистенциална предопределеност на лирическия персонаж, който иска Икарова съдба и хармония, но разбира, че провидението го е лишило от правото да ги има, да ги постигне.

Заглавието на разглежданото Дебеляново стихотворение има за цел да индуцира едно отчетливо интертекстуално поле - “Nevermore” е словесната икона на Гарвана от едноименната поема на Едгар Алан По - популярен американски творец, оказал силно влияние върху формирането на писатели и личности от цял свят с художествените и философично-критическите си концепции за битието. Ориентиран към патологичните проблеми и тъмните страни на екзистенцията, той извежда като приоритет в творчеството си “вътрешната територия на човека”. Херметичността и анихилацията от живота, както и естетизацията на ужаса го отличават съществено от съвременниците му от първата половина на ХІХ век и същевременно го сближават с декадентите от края на същото столетие. Последните единодушно го обявяват за свой предшественик, учител и вдъхновител. Така че Дебелянов, активизирайки алюзивната отпратка към него, желае да ни предупреди, че тази творба трябва да се преосмисля в символистичен контекст. Казаното се озвучава и от вече приведения факт, че предходното стихотворение “Полет” започва с мисъл на Бодлер, предтечата на френския символизъм. Постига се усещането, че разглежданата творба ще гравитира около непознатото, далечното, екстатичното, екстремното; че ще се опита да обедини реалното и иреалното, възприемайки последното като архетипен образ на първото.

Средищен персонаж на произведението е самотникът, екзистенциалният чужденец, прощаващият се човек. Неговата алиенация е представена като самота по жребий, а не по избор. Тя се възприема от героя не като извисяване към себепознанието и познанието въобще, а като смърт - духовна и физическа (“Неволя черна”). Тя отделя лирическия персонаж от живота, запокитва го в бездната на пустотата. Той ужасен се превръща в страдащ и слаб свидетел на това, което става около него и с него:

        “впивам аз погледи в мрака далечен
        и с клетви и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне...”

Той няма сили да се противопостави на предопределения жребий. Обзет е от униние и отчаяние и чака чудото - избавлението свише: “чакам да дойдеш”, “чакам да съмне”, “чакам да трепнат”. Това са словесните формули, моделиращи първата част от четвъртия стих на всяка от трите строфи. Вместо да активизира съпротивителното и стоическо начало в него, самотата го превръща в свой безволев съзерцателен пленник. Той приема ударите на съдбата, сякаш изплаща някаква чужда родова вина, идваща от “безкрайно далеч”, от “вековно затмение”, от “мрака далечен”, без да разбира обаче в какво се състои неговото прегрешение и защо трябва той да е изкупителната жертва. Това индуцира трагическото въздействие и самонагласа на лирическия персонаж.

Смисловият тематичен гръбнак на творбата е графично отчленен и кубистично оголен. За аргументиране на казаното е достатъчно да изведем и разчетем семантичната диаграма, получена от завършеците на трите строфи, обособени чрез многоточие като реторични въпроси: “Ще дойдеш ли?” - “Ще съмне ли?” - “Ще трепнат ли” (Т.е. ще го има ли човешкото единение, ще дойде ли светлината (денят), ще го бъде ли живота.). И съвсем в духа на символистичната крайност и паталогичност отговорът е “Никога вече!”. Така че това стихотворение зазвучава като своеобразно прощаване с човешката общност, с духовното просветление, с цъфтежа и радостите на живота. Творбата извежда на преден план трепетите на една осъдена, но още жива чувствителна душа (“модерната душа” по думите на Бодлер), върху която се проектират световните колизии. Единичното (субективното) отразява космополитното (универсалното). Голямото потъва и се утаява в малкото, без да губи съдържателните си мащаби. Светът на душата се оказва театър на световни събития, неподозиран космос, а не затворена и изолирана система.

Ключови думи в творбата са “мрак”, “пропасти”, “тъги”, “клетви”, “жал”, “преспи”, “далеч”. Те са маркери на безбрежна статичност, озвучаваща усещането на лирическия герой за смърт. Рефренният израз: “Никога вече!” - активизира трагичното предчувствие за невъзвратимост. Пътищата са прекъснати. Хубавото, цъфтежа, красотата са си отишли безвъзвратно - “те дремят далеч”. Превърнали са се от реални величини (“химни”, “смях”, “градини”) в жадуван копнеж, в блян - ключов смислов код, заложен още в заглавието на стихотворния цикъл, към който се числи творбата. Алюзивният архетипен образ на този метафизичен копнеж ни отвежда към библейската представа за изгубения Граал. Човекът загубва хармонията и цял живот я дири, за да осъществи и осмисли битието си. И този акт на търсене (представен в творбата като подтекстово възпоминание, изкристализирало в словесния жест “Никога вече!”) се явява новият критерий за красота. Човекът още не е загубил чувствителността си, не е престанал да мечтае и да се надява. Той различава хубавото от грозното, независимо че естетическите и етичните му критерии са свързани с миналото и преосмислени като прогонен анахронизъм в настоящето.

Лирическият герой от стихотворението “Nevermore” не е гордият и силен самотник от поезията на Пенчо Славейков, който възприема алиенацията като награда и привилегия, отреждаща му място на избраник, противопоставен на сивата бездушна тълпа. За него самотата носи точно обратното съдържание - непосилно и ужасяващо бреме, което изсмуква силите му. Той е ситуиран в зоната на здрача, на границата между реалното и метафизичното, между мрака и светлината, съня и действителността. Тъгата и страданието за него не са степени на житейската инициация, а пътища за никъде: “тъги непросветни”. Те още повече ограбват, обезверяват и объркват лирическия герой, изправят го пред огромното демонично лице на пустотата и мрака, на смъртта. Животът, маркиран словесно като любов - “лъч след вековно затмение”; като “тъги непросветни”; “клетви и жал”; като “моите градини”; “химни и смях”, си отива безвъзвратно. Тази невъзвратимост, както казахме вече, е маркирана и от рефренния лайтмотив, и от нарастващия мрак и студ (“пропасти”, “непросветни”, “преспи”...), и от глагола “дремят”, и от представата за край на житейския цикъл - “в полунощ”.

Творбата фокусира оптиката си около един впечатляващо значим проблем - чувствителният човек не може да бъде щастлив в този антисвят на мрака и злото. Съзерцателят, философски вглъбеният човек, е без място в света, богат със своето страдание и мъка, далеч от радостта и веселието - идея, която още по-красноречиво ще кристализира в една от последните творби на Дебелянов “Сиротна песен”:

...че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.

Но ако в “Nevermore” лирическият субект още е жертва на самотата - ужасеният от живота слаб човек, който възприема екзистенцията като низ от невъзвратими загуби; то в “Сиротна песен” и останалите фронтови стихотворения на поета той вече достига до съзнанието, че е победил алиенацията и смъртта, като ги посреща с достойнството на философа:

Ще си отида от света,
тъй както съм дошъл - бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

За него самотата и кончината са добили вече измерение на поредни степени на инициация, които го водят нагоре. Затова и Дебелянов се възприема като поет на светлия драматизъм.

© Владимир Стоянов, 2000
© Издателство LiterNet, 01. 10. 2001
=============================
Първо издание, електронно.