СНИМКАТА

Васил Прасков

web

"...Пионер всегда готов. Пионеры не держат руки в карманах,
потому что держащий руки в карманах не всегда готов".

Н. Крупская

“Ето я жена ми със сестра ми. Е тая, вляво. Виж колко е бяла, всички казват, че прилича на българка. Тука полицаите, като идват, мислят, че ги лъжа, че е циганка. Обаче като се сдуха, пие много, е и тука виж как гледа, ще я питам да не се е наляла с бира като се е снимала. А това е синът ми.” На снимката е красиво, мургаво момче с леко вдигната нагоре с гел коса и хулигански поглед. На не повече от десет. Облечено е в костюм с папионка, ръцете му са в джобовете, гледа право в обектива и нахално се усмихва. Явно някакво училищно тържество в дома за деца със социално слаби родители. Излъчването му, артистичната небрежност са невероятни. След седмица на свиждане ще поискам снимки от жена ми да му покажа моя син, двамата са почти връстници.

“Гледам пред него да говорим само на български. Не искам да свиква с простотиите. Миналия път като бях навънка, като го взимах в петък, учителката му ме извика и се оплака, че едно момиче от неговия клас й казало, че я накарал да му направи свирка. Знаеш ли колко го бих тогава. Обаче като отиде при роднините на жена ми във Факултето - там всички деца говорят само на цигански и си играе с тях и прави глупости. И всичко попива. А там има и двама по-големи братовчеди, дето се ебат помежду си. Ууф, мама му стара, писна ми от тоя живот - като влезеш тук, само проблеми, нищо хубаво. Жена ми, като се скара със сестрите ми, няма къде да отиде и се връща при майка си.”

“Днес сънувах жена си, а снимката й е под възглавницата.” Славчо се усмихва и вади изрезка от Плейбой някъде изпод мръсните одеяла. Нà, виж я, кефи ли те, Прасков? Показва ми изрезката, без да ми я подава. Все пак твърде често консумират брака си. “Искаш ли и ти една мацка? Е нà, избери си.” Вече рови в кашоните под леглото, тесте от хартийки е в ръката му. Разглеждам ги бавно и неуверено - големи цици, малки цици, дълги коси, путки с разтворени хавлии, опрени на дървета и мотори. Избирам една, която гледа малко по-хитро от останалите и внимателно я слагам между пружината и дюшека до главата си.

Лъжат ме, че са те пратили в ТВУ заради любовта ни. За това, че си бил с мен и ти е било хубаво. Че си ме обичал. Вярвам на всичко, след като ме арестуваха и светът остана отвън, вярвам и на най-пошлата глупост. И на най-недвусмисления абсурд, в какъвто животът ми се превърна. Знам, че тя е разбрала - човекът, който най-малко искам да нараня. Истински я обичам. Пиша писмо, късам незабелязано права ивица от одеалото, чакам всички да заспят.

Един без нещо е. Постоянно се щипя, да не се унеса, защото не искам сутринта да бъда още тук. Не искам да влезе охраната и да ме пребие, както са се заканвали, докато съм бил в съда. Нахлули са в килията ми с извадени палки, а единият от тях е държал навит на руло “24 часа”. Казали са на всички какво пише във вестниците, как съм гей от малък и еба момченца. Били са много разочаровани, че не са дошли по-рано.

Единият ми крак е на тоалетната. Неуверено стъпвам на бетонната преграда, на която простираме изпраните със студена вода пуловери и чорапи. Не изпускам писмото. То трябва да е в мен, важно е. Криво-ляво пристягам възела на металната решетка, точно над вечно светещите в килията крушки. Примката не трябва да пречи на светлината, през десет минути гледат през шпионката и могат да забележат нещо нередно.

Увисвам. Усещам, че почвам да се задушавам, боли и става все по-тъмно. Нечии трескави ръце ме издигат нагоре. Друг с всичка сила удря по вратата. “Ако не се бях събудил, цял живот щеше да ми тежиш на съвестта”. Охраната идва. Вземат писмото, което никога няма да стигне до теб.

Главата ми се вие от левопромазина. Повдига ми се и устата ми е пресъхнала. Спал съм до късния следобед на другия ден. “Ето. Вземи. Знам, че не използваш онази”. В ръката му е снимката на сина му. “Видях как я гледаше. Само внимавай да не я опръскаш, че ще те бия. Тази му е най-хубавата”. - “Луд ли си, бе човек”- опитвам се да протестирам. “Как ще бия чекии на сина ти?” “Взимай я бе, нà, виждам, че ти е тежко и не можеш да спиш и като ме видиш един ден навънка в рейса, да ме поздравяваш и да не си мислиш - ето го мръсния циганин. Знаеш ли колко пъти пътуваме с жена ми и виждам, че хората не смеят да се допрат до нас и правят физиономии. Един дядо веднъж я обиди, щях да му разбия главата. Мама му да еба мръсна и боклука скапан. Айде взимай я, да не видят другите”.

© Васил Прасков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2005, № 11 (72)

Други публикации:
Литературен вестник, № 29, 21.09.2005.