СИНЪТ

Васил Прасков

web

Tonight
You’re behind the wheel, tonight.

Всички казват, че си студен. Марин това го възбужда. Привързва го към теб, знаеш колко много те обича. Когато бяхме заедно за последно, седна по турски на оправеното по изключение легло и започна важния разговор. За пръв път ме виждаше след ареста, дойдохте с Марин и ме направихте щастлив. Бесен си, че съм казал на Мария за нас. Оправдавам се както мога, обяснявам ти какво е там. Ти казваш, че вече нищо няма да е същото и си прав. Повече няма да ме виждаш. Просто не се отнасяш към мен както преди. Все пак пием кафе от една чаша. Като едно време.

Излизам да ви изпратя до асансьора. Домашният арест не позволява повече. А и няма нужда. Марин вече ми е казал още вътре довиждане и само ти ме поглеждаш пронизително за последно и кимваш. Разбираме се без думи. Така ме гледаше само Асен, като се сбогувахме за ваканциите и около нас имаше други хора. Дълго, мълчаливо и в очите.

Когато ти подарих сребърното си кръстче, стояхме с компанията в нашето кафе на Петте кьошета. Мисля, че с Емил тъкмо се бяхте скарали. Или по-точно Емил откачи и те изхвърли от живота си. Като боклук, като коте, което му се е изсрало на килима и повече не му доставя удоволствие. Издъни се пред него. Стана ненужен.

Лежиш на коленете ми. Кофти ми е, че Емил е такава свиня. Първият мъж в живота ти. Този, който няма да забравиш. Свалям кръщелния си кръст и ти го подарявам. Ти сияеш. Не си очаквал. Обичам да правя неочаквани неща, особено пред теб. Ще кажа на Мария, че съм го изгубил. След няколко дни верижката на врата ти ще се скъса и наистина ще го изгубиш.

Емил ти подарява дънки. Риташ гол до кръста, с него седим до оградата - той те наблюдава примижал и ентусиазирано се усмихва - ”искам го веднага, тази вечер”. Наистина си красив. Неустоим. Загарът ти би възбудил и мъртвец. Боравиш нахално и уверено с топката. Падаш, ставаш и подаваш. Отново в последния момент си надхитрил противника. По-късно тази вечер пак с нещо ще ядосаш Емил. Дънките ще се озоват в кошчето за боклук на тролейбусната спирка. Той за пореден път ще си тръгне бесен и сам, с вечния жълт плик “Била” в ръка.

Дългото лято. Липсва ми Асен. “Какво толкова. Нали съм с теб.” Мисля си, че не е същото, но ми е приятно, че го каза. Помниш какво прошепнах, като ти подарих кръста си - ако не бях срещнал Асен, щях да съм с теб. Знаеш, че го обичам, че не мога.

Като идваше вкъщи, на теб ти харесваше да мастурбираш пред мен. Първият път леко се изненадах, после свикнах. Лягаше на леглото, пускаше си телевизора - с едната ръка натискаше постоянно дистанционното, с другата работеше неуморно. Мускулите на краката и корема ти пулсираха. Не след дълго въздъхваше тихо един-два пъти и застиваше. Не съм убеден, че изпитваше кой знае какво удоволствие. Беше важно, че съм в стаята. С теб.

Някак неусетно започна да ми казваш ”татко”. Това, че никога не те докоснах, имаше значение. Иначе не би употребил точно тази дума. Всъщност обичах да се грижа за теб. Да ти показвам, че ми пука и не бих те изоставил. Искам да си добре. Толкова искам да си добре.

С такъв ентусиазъм слушаше чалга. Простите думи, наивно пошлите текстове добиваха ново значение в устата ти. Преживяваше всяка нота, фалшивото ти пеене ме удряше в сърцето. Оправяше ми настроението или ме правеше още по-мрачен, ако с Мария или Асен нещата не вървяха.Танцуваше неповторимо. Особено на Азис. Понякога се вживяваше дотам, че дрехите сами отлитаха от теб и Мария се вбесяваше, щом видеше членът ти нелепо да се поклаща в ритъма на поредния кючек.

Един ден Марин ме попита в колата - толкова сте близки, сигурен ли си, че всичко ми казваш. Успокоих го, бях с Асен, а той - с теб. Само веднъж натопих пръст в образувалата се на корема ти малка локвичка и облизах върха му. Беше ми интересно. И двамата с теб бяхме останали с впечатлението, че си ми предложил нещо повече от ролята на наблюдател, но съм отказал. Версиите ни съвпадаха. Марин ревнуваше, но бе спокоен.

Всъщност ревнувах и аз. Марин се сближи прекалено много с Мария, след като отидохме да видим Асен в Благоевград, където той редовно прекарваше ваканцията. Марин беше нейният тип мъж - дребен, мургав, със зелени очи. С него се чувстваше жена. Той я забеляза след поредния ни скандал. Тя ревнуваше от Асен, а аз я лъжех, че всичко е наред и пак нещо си въобразява. У Марин проговори чувството за справедливост и той неусетно се напи, гледайки я в очите и говорейки й нещо тихо.

Играем на покер. Със събличане. Мария държи фронта, но всички вече сме много пияни и Марин започва да търси устата й, след като й е опипал бюста. Вбесявам се - ти за пореден път си нямал късмет и си гол до кръста. Навеждам се и нежно засмуквам лявото ти зърно. Ръката ми напипва члена ти през дебелите дънки. Марин гледа невярващо. Като малко дете е. Какво, по дяволите, очаква. Постепенно обръщаме всичко на шега, но Мария е видимо разстроена.

Като ми пускаше шеговито ръце, като сядаше в мен, Асен винаги се сдухваше. Когато оставахме насаме, изливаше гнева си. ”Махай го от себе си. Писна ми да се натискате. Сигурно ти е приятно”. Всъщност държах на Асен и не ми беше приятно. Не исках да те отблъсна, но се вцепенявах пред него и тъжния му поглед.

Ченгетата те бяха пратили в интернат. Обичаше да пукаш автомобилни гуми, да чупиш прозорци, на няколко пъти се сби с не когото трябва, разбра се, че пушиш трева. Сменяше училищата често. Трябваше да отчитат дейност, да попълват бройката. Нищо, че там щяха няколко пъти да те изнасилят и в края на седмицата да се прибираш вкъщи със синини. Майка ти нямаше нищо против, а Емил я убеждаваше, че в интерната е по-добре за теб. Тя не се нуждаеше от особено убеждение, но той опикаваше територията си, искрено вярваше, че си малък егоист и лицемерен използвач, когото само институциите могат да оправят. Не те обичаше и затова му бе причинил болка.

За какво използват ченгетата момчета като теб. Първо за статистиката. После те правят доносник - ”кажи кой в квартала пуши трева, кой краде чистачки, кажи какво ново - като се мотаеш навън, какво чу и видя”. Трябва да накиснеш някой, за да те погалят по главата. Ти си им в ръцете, ебат те отвсякъде и искат да си им благодарен. Това се казва превъзпитание, ти си тяхното дете. Но аз ще те отвлека, ще те открадна, ще бъдеш далеч от тези бюра, от тъпата путка с нашивки, дето ти казва да я погледнеш в очите, за да види друсал ли си се наскоро. Чудя се няма ли да те накарат да им изрецитираш нещо от Ботев или ще почнеш сам.

Седим с майка ти и я убеждаваме да ни помогне да те измъкнем. Пием бира в кварталната пицария. Тя упорства, макар че Емил току-що е взел самолета за пичка си майчина и е лишена от фундаменталната му подкрепа. Поне няколко години няма да е наоколо. Страх те е, притесняваш се какво ще стане. След поредната морална тирада колко си лош, необуздан и т.н. просто не издържам и повишавам тон: ”Виж какво, боклук такъв, ти не си никаква майка. Обичам го повече от теб. Просто подпиши шибаните документи.” Тя се вцепенява от изненада. Подобна наглост изобщо не е очаквала. Дреме ми на хуя, важното е, че върши работа или поне така си мисля.

Преди да срещнеш Марин, спеше с Ники - твоят приятел от квартала. Бяхте почти връстници и той те обожаваше. Виждах как те гледаше, как следеше всяка твоя дума, имаше абсолютна власт над него. С теб маниерите му ставаха още по-женствени, обичаше да се подчинява, да се унижава, като всеки ден ти предлага задника си или ти прави свирка. Веднъж ми каза, че дори, освен когато е сам, никога не е свършвал. Когато Марин забрани да се виждате, Ники идваше през ден у вас да те търси, но ти на практика се бе изнесъл от вкъщи. С триста зора бяхме успели да те измъкнем от интерната, но така и не се върна при майка си.

Ники не те предаде. Когато се забавлявахте да трошите прозорците на цялата улица и после останахте сами при няколкото бора зад училището, чухте полицейската кола. Видяхте отдалеч големите мигащи лампи, макар че беше още светло. Ти побягна веднага, вдигаше гащите и панталона в движение. Ники застина на мястото си. ”Що строшихте прозореца на училището, бе?” Казва някаква глупост, нещо невероятно - целили сте се с камъни, той се е навел, парчето от паве е минало над него и е попаднало където не трябва. Той е виновен.

Купона у Нася. Отдавна съм прекалил с пиенето и тревата. Танцуваме до несвяст. Аз, ти, рожденичката и една зарязана от мъжа си аспирантка по история. Тя го обича, изнесла се е и е в депресия. Дори посещава психотерапевт, докато възлюбеният й се наслаждава на своя студентка, която е прибрал вкъщи. Марин е гроги и ту говори нещо с натръшканите по канапетата гости, ту ни гледа с премрежен поглед. Често отивате в другата стая да се целувате. Дори домакинята веднъж ще влезе и въпреки че лампата е загасена, тактично ще затвори вратата.

Третият коз с обилно количество водка окончателно ме разбива. Събирам сили и достойно се отправям към кенефа, но е заключено. Вътре си. Измучавам нещо от сорта да ме пуснеш при себе си, защото ми е лошо. Правиш го на драго сърце. Разкопчаваш се ритуално, но аз нетърпеливо те моля да пикаеш по-бързо, понеже вече не издържам. Казвам ти да излезеш, защото ми е кофти да драйфам пред теб, но ти оставаш. Струите отвратителна течност обилно оплискват тоалетната чиния, вони невероятно, срам ме е, че не съм сам. ”Лошо ли ти е? А? Чакай ще ти помогна.” Навел съм се разкрачен над клозета, едната ми ръка здраво се е впила в мазилката в опит да не се озова, където не искам. Ти започваш да масажираш корема ми, правиш точните движения и не след дълго изхвърлям от себе си достатъчно количество помия, за да мога някак да стигна до колата, без да разваля настроението на рожденичката. Никой не е правил такова нещо за мен. “Така е по-добре, нали?” Да, по-добре е.

По пътя Марин трябва на два пъти да спира, защото драйфам по магистралата в движение. Никак не е приятно да го правиш, когато колата се движи с около 100 из нощна София. Сваленото докрая стъкло притиска диафрагмата ти, не ти стига въздух. Отчаяно държиш ръчката на задната врата за да не се сринеш и изцапаш бялото кожено палто на Мария.

Не знам точно как, но се добираме до нас. Много неща ми се губят. Отдавна не съм бил толкова зле. Буквално се просвам по гръб на леглото с разкопчаното си палто, потен от дивите танци, мръсен и вонящ на повръщано. Все пак, преди да задремя, усещам какво става - Марин и Мария са в другата стая и се отдават на взаимната си симпатия, докато ти нещо ми говориш. Чувствам се безпомощен и самотен. Не мога да мръдна, унасям се. В просъница усещам как две уверени ръце разкопчават копчетата на панталона ми и се опитват да дадат живот на нещо, което в момента не усещам за част от себе си.

Човек пише или когато е много нещастен, или когато е много амбициозен. В повечето от случаите. Не мога да си представя щастлив човек да седне да пише - той просто живее и не се занимава с глупости. При българските писатели и поети става дума предимно за непокварена амбиция. И да са нещастни, рядко го разбират, защото спринтират към компютъра да осерат с естетическа цел всичко. Аз също си имам моите цели, макар нещастието да ме задушава. Останала ми е само Мария. Ебати името съм й измислил. Знам, че с нея ще възкръснем. Обичам я и винаги ще е до мен. Но ми липсва сина ми. Въпреки че, ако го прочете, ще се ядоса, ще му стане противно и то с пълно право, ще си каже бившият ми баща съвсем изперка - този разказ е за него. Една последна, дълга и мълчалива прегръдка. Като за пред хора.

© Васил Прасков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.04.2008, № 4 (101)