КОТКАТА

Васил Прасков

web

Котката е гладна и влиза в кухнята. Лятно време прозорците никога не се затварят. Скача на масата и започва да глозга пилешките кости, останали в неприбраните обедни чинии. Антикварят върши нещо на двора, но му се допива вода.

С Ангел искате да ме видите, защото знаете, че ще ви се зарадвам. Домашният арест не позволява особено разнообразие. Всъщност е почти като в затвора, само дето можеш да се караш всеки ден с жена си, по-често ти идват на свиждане и има интернет. Обаждал си се вече няколко пъти. Гледал си, седнал на леглото зад майка си, “Нова телевизия”, когато си чул за моето задържане. В първия момент не си повярвал на ушите си, но трите имена определено са съвпадали. Коремът ти се е свил, а майка ти е започнала да псува гадните педофили, които заслужават да бъдат убити от бой. Мълчал си.

Антикварят вижда котката на масата. Вбесява се. Мрази животните да не си знаят мястото. Издебва я, и притихнал, впива ръце в тялото й. Хваща я за опашката и започва да я удря с всичка сила в стената. Тя фучи и мяучи жално, но котките са корави същества. Антикварят спира. Трябва му жива.

Идвате по-рано. Не съм ви виждал повече от половин година, Ангел е с обица, а ти колкото и да си се променил, за мен си все същият. Пращам ви да си купите безалкохолно от будката долу, защото не мога да излизам. Отначало заявявате, че ви мързи, но скоро се връщате с двулитрова бутилка кола. Сядате на леглото пред мен. Оглеждаш критично обстановката и казваш, че сега, като имам много време, трябва да направя поне ремонт.

Антикварят мъкне кървящото и драскащо същество през градината към мравуняка пред старата барака. В свободната му ръка има въже. Внимателно поставя котката на земята и педантично завързва здраво всичките й лапи. Не след дълго мравките са привлечени от кръвта.

Разказвам ви за затвора. За Антикваря, Певицата, Зъболекаря и другите ми приятели оттам, за кретенските им истории. Разбира се, не ви трябва да знаете такива неща, но ви е видимо интересно. Като споменавам наркотиците, казвате, че Мони е станал наркоман. Отначало не мога да повярвам, но бързо се сещам как веднъж като бяхме на китайски ресторант, започна без видима причина да псува келнерката на висок глас. Между двете неща няма абсолютно никаква връзка, но спомените от онова време винаги ме успокояват.

Котката започва ритмично да мяучи. Мравките са налазили цялото й тяло. Влезли са в очите и устата. Бавно, но сигурно вършат своята работа. Тялото на котката лека-полека почернява. Антикварят е доволен.

“Обаче на медиците ни в Либия им ебаха майката” - разказът ми е приключил и с очи ми даваш знак, че все пак си с Ангел и не бива да преминавам към лични неща. Важното е, че си тук. Толкова е нереално. Дори не мога да се зарадвам, коремът ми се е свил от вълнение. Отивате оттатък и започвате да бъзикате лаптопа на жена ми. След малко се връщаш и тържествено вадиш от джоба на суичъра десетина банкноти. “Знаеш ли къде са ти парите?” Въпросът ти ме изненадва, безпомощно се замислям и установявам, че наистина не знам. Последното нещо, което ти трябва, когато си арестуван, са пари. Все пак се чувствам така, както когато преди няколко дни разбрах, че тотално съм изключил коя дата и ден от седмицата е.

“Къде ги намери бе, мои ли са наистина?” - усмихвам се, опитвайки се да схвана ситуацията. Може би това е една от любимите ти идиотски шеги, на които на всичкото отгоре накрая винаги се връзвам. Веднъж така ме изпързаля, че си получил двойка на едно съчинение, което ти написах по литература. Как се смееше само, докато порой от псувни излизаше от устата ми по адрес на тъпата ти учителка. “Не бе, мои са си, нашите ми дадоха да си купя дънки.” Звучиш повече от убедително и с това приключваме темата.

На третия ден мяученето от старата барака престава да се чува. Завързаната котка неестествено се е наклонила. На мястото на зениците се виждат две подвижни черни петна. Кожата около тях липсва.

Изчезнали са осемдесет лева. Парите за тетрадки и учебници на сина ми. Скоро след посещението ви жена ми открива кражбата. Под вестника на шкафчето с книгите в спалнята няма нищо. Тръшвам се невярващо на близкото канапе. Не съм го очаквал точно от теб. За мен си толкова специален. Така се радвах, че си дошъл от другия край на София да ме видиш. Въпреки глупостите, които си чул по телевизията и на площадката пред вас, въпреки всички и всичко. Сега разбирам защо изведнъж се разбърза да ходиш на дискотека още в пет часа, след като си пусна от mp-тройките ми Преслава и наду звука докрай. Помислих, че наистина ще закъснеете, докато стигнете дотам.

Знам, че няма да издържиш и пак ще се обадиш. На никого не му е пукало толкова за теб, колкото на мен. Не си виждал баща си от години, с майка си не споделяш почти нищо, а връстниците ти се подиграват зад гърба ти, че си гей. Съучениците ти пращат картички за 8 март. Знам, че някои по-големи момчета те карат да им духаш и биеш чекии, и после се хвалят наляво-надясно. И пак сте си приятели.

“Знаеш ли, колко гадно се почувствах след това, надявах се, че няма изобщо да разбереш. Отначало мислех само да се избъзикам. Ако беше реагирал веднага, че са твои парите, естествено, че щях да ти ги върна.” Заекваш в слушалката. Разбира се, с Ангел сте изхарчили всичко. Всъщност се обаждаш по друг повод - не искаш да стартираш с двойка по литература още на входното ниво за осми клас, а и досега никога не си писал есе.

След седмица мравките почти са отделили лепкавото, кърваво месо от костите. Постепенно и те са отнесени към мравуняка. Мравките са чисти насекоми - помисли си Антикварят, гледайки завързаното на няколко възела въже, останало на празното, напечено от слънцето място.

© Васил Прасков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2005, № 11 (72)

Други публикации:
Литературен вестник, № 41, 14.-20.12.2005