ЛАЙНА ОТ ГЕНЕРАЛА

Васил Прасков

web

Генералът ме преследваше навсякъде. Беше заповядал да подслушват телефона и джиесема ми. Приятели и познати се оплакваха, че ги следят, но аз не вярвах и си мислех, че ги хваща все по-голяма параноя от хапчета и пиене. Четяха ми пощата, заговаряха ме в чата, дишаха ми във врата. Генералът беше влюбен. Бе наредил на свои приятели журналисти да ми направят фотосесия, след като с помощта на една телевизия беше продуцирал дори документален филм за живота ми и държеше снимките в чекмеджето на нощното си шкафче. Вечер, преди да заспи след поредния си скапващ ден, измъкваше най-хубавата оттам, нетърпеливо се добираше до тоалетната чиния, разкопчаваше горнището на пижамата и започваше да дразни зърната си, гледайки ме право в очите. “Ще свърша в теб, ще свърша в теб”. Ръката му неумолимо се плъзгаше към едрия генералски чеп, почти забелил се докрай от превъзбуда.

Един ден просто ме арестува. Ще съм му под ръка. Завинаги с него. Ще бъдем заедно. Пресата шумно отрази щастливото събитие. Генералът се появи потен, мъжествен, небръснат - направо от бойното поле. Каза - “Настоявам да е мой, най-малко за 15 години. Ако после чувствата ми са същите, ще съм с него до живот.“

Първото свиждане. Роднини, адвокати. “Всички говорят за вас с генерала. Помни. Занимаваш се с детско порно, караш петгодишни да проституират, като им даваш наркотици, имаш канал за износ на сирачета в чужбина. Генералът е луд по теб, не е виждал такъв мръсен изрод, такъв долен педал - страшно го възбуждаш.” Личи си - по погледа, по нервната усмивка, по потните му длани. Но все пак обичам друг. И нямам намерение разни генерали да ми развалят щастието. Да ми размахват наредби и закони, по силата на които трябва да стоя не знам колко си време в харема им. Освен това - казвам на жена ми - “Не се занимавам нито с деца, нито с порно”. Знам, че генералът си пада по педофили, но този път се е влюбил в не когото трябва. Щракането на белезниците ме убеждава в противното.

В килията ми има изрезка от вестник с лицето му. Другите трима са я сложили в станиол и оформили като икона. Почти всяка вечер му се молят за помилване, а после изваждат достойнствата си и в религиозен унес гледат да го уцелят право в десетката. Мълчаливо, благоговейно, безкръвно жертвоприношение. Както се полага на грешници. Тази тайна е велика - генералът бе един от нас, но после възкръсна за нов живот и ще ни помилва. Колкото и да е строг, колкото и да е справедлив - той ни обича!

Мъча се да заспя. В ареста никога не гасят лампите. Може би той знае, че имам висок диоптър и иска от светлината постепенно да ослепея. Тогава като Едип ще търся единствено неговите ташаци в мрака. Неговата мъжка длан и ухаещи на мускус дрехи.

Унасям се. Сънувам го. Красив. Единствен. Идва с ангели от двете си страни. Погледът му ме пронизва чак до сърцето. - “Ти си мой. Само мой. Обичам те. Виновен си, че досега не беше мой и наказанието ти ще е сурово. Малолетните не могат да се обичат. Нито малолетните да обичат непълнолетни или пълнолетни. Това, освен че е забранено, е невъзможно. С малолетните може само да се блудства, мърсува, да бъдат изнасилвани и разчленявани. Да им се инжектират наркотици, да им се вадят вътрешностите, да бъдат снимани в снъф филми. Да им се ебе тотално майката. Да бъдат осакатени, размазани и бавно, и мъчително унищожени. Аз не съм малолетен и затова те обичам.”

Знам какво ще последва. Чакал съм този миг през целия си живот. Достоевски е прав - престъпникът сам желае наказанието си. Сам върви към него като хипнотизиран от съвестта си. Генералът е чисто гол. Целува ме братски по устата, повдига ме с едрите си длани, ляга и докрай ме нанизва на члена си. “Язди ме”. Болката е невероятна, но справедливостта и страстта му са опияняващи. Вече нямам семейство, жена, деца, предишните ми любовници са като читалищен хор пред тази ария на мъжествеността. Той е моят господар. Никога не съм усещал нещо подобно. Целият ми жалък живот минава като лента пред очите ми, за да се изниже окончателно в нищото. Истинската ми смърт е истинската му любов. Единственото истинско нещо, което ми се е случвало.

Събуждам се чак по обед. Прималял от страст и гладен като вълк. Нищо не съм изпуснал - в ареста не дават закуска. След 15 минути старшините шумно отварят килията. Ритуално ни показват алуминиевите чинии с лъжиците. Ножове и вилици не са разрешени - да не се избием от ревност. Да не прекалим. На генерала това няма да му хареса. Във всяка чиния са наредени по две мазни, черни петна с формата на дълга, тлъста шишарка. Гледаме благодарно. Наистина сме гладни. Толкова сме обичани. Най-накрая - себе си. Старшините се радват на нашето богоподобие, сервират ни и тържествено благовестяват очевидното - “Лайна от генерала”.

© Васил Прасков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2005, № 11 (72)

Други публикации:
Литературен вестник, № 29, 21.09.2005.