|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
РЪКАТА Васил Прасков If we were able to decide who we fall in love with, then it
would all be much Norbert de Jonge “Ерос” (2004) - Антониони, Содърбърг и Уонг Каруай в едно. Звучи може би обещаващо и примамливо, но естествено става дума за поредното продуцентско недоразумение. Тримата режисьори са заснели своите кратки “новели”, но нито общото концептуално пространство, нито сблъсъкът на образи и идеи на практика се случват. Става дума за три еклектично и до голяма степен “случайно” слепени един към друг кинокъса и добре, че е азиатецът да спаси зрителя от досадата и горчивия вкус в устата. Филмът, разбира се, започва с Антониони, за когото е повече от ясно, че (както Бертолучи) е по-добре да спре да снима, защото просто няма какво повече да (по)каже. От психологическа гледна точка все пак е любопитен “погледът му към еротичното” (каквато явно е идеята на “Ерос” - успоредяване на гледни точки и стилове по неясни за публиката причини) - разголени докрай тела, естетски миксирани с изящно заснети пейзажи. Липсата на дрехи в случая обаче упорито съвпада с липсата на вкус, което може да се отдаде на възрастта на италианския класик и полудементното му разбиране за сексуалното, което се изчерпва с “жената да се съблича и това е”. Снемането на телесните покрови явно е единственото останало у Антониони, за да задоволи и задържи интереса си към темата за еротичното. И той го прави последователно и дразнещо безсмислено, забравяйки факта, че и в последния забит порнофилм по-вълнуващо е очакването на пенетрацията, отколкото самата тя във всичките й ипостаси и спазми. А това е свързано и с наличието на някакво облекло, иначе “еротичното” изцяло се тласва в граничните зони на мастурбацията и нудизма. Содърбърг е почти изненадващо умозрителен и досаден. Киноновелата му оставя впечатлението, че американецът просто отбива номера. Лично мен ме изби на носталгия по свежестта на “Секс, лъжи и видео”. Режисьорът експлоатира комичния талант на Робърт Дауни джуниър и Алън Аркин, за да разкаже безличната история на средната USA класа. Към 30-годишен съпруг отива на психиатър, защото сънува разни работи всяка нощ - бягство от безсмисления свят и живот, който води. И всичко е толкова “тънко и зряло иронично”, че едва не заспах. А “еротиката” остава на ниво сън и отсъствие, “неуловимост”, водеща до ...тотална липса на “нови идеи” и почти кретенско удоволствие от въпросния факт. Но да бъдем справедливи - Антониони е доста по-зле. И накрая идва Уонг Каруай с “Ръката”, който спасява, ако не филма, то поне нервите на зрителите, възнаграждавайки ги бляскаво за търпението и мазохизма. Всичко у хонконгския режисьор е просто както трябва. Еротичното у него освен с любовта е свързано с “облечени артисти”, с къс, ударен, драматичен сюжет и с приятни концептуални решения и интуиции относно съдбата и трагизма на “модерния човек” и неговия чувствен космос. Освен това “жанровите” сцени са наистина възбуждащи, което направо не е за вярване на фона на Антониони-Содърбърг. Млад шивач (Чен Чанг) е прелъстен от своя клиентка - проститутка (Гонг Ли), която го мастурбира, докато той й прави проби. Оттук историята премерено се задвижва към естествения си, изпълнен със светъл трагизъм и човешка топлота, край. Основният образ на Каруай - “ръката” съвсем успешно функционира като метафора за едно поколение, отчуждено от традиционните параметри и предписания на/за сексуалното/интимното, но в същото време в още по-голяма степен радикално “жадно” за силни чувства и дълбоко екзистенциални преживявания, конструиращи личностното самоотстояване и активно проявяваща се идентичност. Ръката може да докосва както своето собствено тяло, така и това на другия и то не с по-малко любов. Дори през панталона.
© Васил Прасков |