КИНОМАНИЯ 2002: ВСИЧКО СЕ ВРЪЩА В КЛУБ "РЕКТУМ "

web

След скандалният си "Сам срещу всички" (1998) роденият през 1963 година в Аржентина френски режисьор Гаспар Ное отново шокира обръгналия напоследък на доста неща кинозрител с последния си проект "Необратимо". На пръв поглед развитието на сюжета плагиатства от дошлия неотдавна пиратски в България "Memento". Киноисторията започва със своята "финална сцена" - двуминутно размазване черепа на гей/сводник в клуб "Ректум" с пожарогасител и завършва с "обяснението" на садистичния акт или по-точно с неговото извънвремево-есхатологично-друго - белота, зелена поляна с тичащи деца, класическа музика, преминаваща плавно в неспокоен, "райски" квазииндъстриъл. Екранът дълго и постепенно изсветлява, докато и последният зрител в залата не отвърне очи от него, притеснен за състоянието на ретините си, после изведнъж се появява надпис "Времето разрушава всичко" и... край. Ударно, цинично, отчаяно, фасбиндеровско, пубертетско, такъв тип кино, удържащо със страст симбиозата между радикалния си патос и бароково откровените си "формалистични" провокации, успява да те развълнува или отврати (ако преди това си вечерял обилно).

А поводи за повръщане или най-малкото за напускане на залата въобще не липсваха - като се започне с гореспоменатото убийство, предадено с педантизъм, връщащ ме към любимото ми в гимназията ръководство по патоанатомия, премине се през обрязания (най-вероятно) член на Венсан Касел, щедро развяван от екрана, и се стигне до черешката в тортата - десетминутно анално изнасилване на може би най-красивата актриса от последните години не само в европейското кино - Моника Белучи, и последвалото й обезобразяване.

Извършителят, който поема челно пожарогасителя накрая (на име Тенията), прави всичко това в един подлез, защото сексапилната жена му се струва "гадна буржоазка" или нещо от сорта. Белучи, разбира се, се оказва бременна, а гаджето й (съпруг в живота - Касел) по това време смърка пистички на техно парти. Но не той разфасова накрая изнасилвача, а бившият любовник на приятелката му (Албер Дюпонтел) - напуснат от и луд по нея, за когото преди (пардон - след) това се разбира, че не само не употребява стимуланти, но и на мравката път сторва, и нищо чудно (освен, че когато много обича, става дърво в леглото) затова да е зарязан.

Насилието в "Необратимо" е лишено от всякаква поетика или стилизация, то е живо, сочно (пре)експонирано "на месо". Някак ежедневно и несензационно като миризливи чорапи и едновременно с това знаково, циклично, о-веществявящо. Крайно необходимо за сюжет от типа: "змията захапва опашката си" и абсолютно противоположно на шахматната изтънченост в "Мементо" на Нолан. Когато следи насилието, иначе въртящата се ритмично камера (представете си "Елемент на престъплението" на фон Триер и "Празненството" на Уинтерберг в един филм) "притихва", съзерцава го влюбено и после пак завърта центрофугата (или по-точно месомелачката на нижещия се към своята отправна точка разказ).

Във филма няма нищо "само-целно", фасетъчно или освободено от някаква въздушна, детайлизираща го сръчност - с изключение на нарочния контрапункт - "есхатологичната" финална сцена - всичко "необратимо" е подчинено на кръговата си отбрана от уютното, спокойното и без-метежното. Както в работите например на Жулавски основната доминанта е истеричността и искрящата от почти всеки кадър нервност, при Ное властва обречеността и някакво тегнещо, гадно, лепкаво "едипово" чувство за вина - персонажите му битуват в цикъла на " виновността" си и затова някак естествено и дори по-странен начин логично ни се показват изнасилени, с разкривени или обезобразени лица, с изтрита от страданието си самоличност. В "Необратимо" надеждата е част от отчаянието - когато героите извършват насилие - убиват, забременяват - когато правят секс. Виновни са, за да обвиняват и обратно. От началото до края режисьорът, наричащ себе си "фетишист на образи", ни води през наподобяващото "Сало" на Пазолини кинопространство на фона на постоянен, дълбаещ мозъка музикален шум като в "Изгубената магистрала" на Линч, за да се стигне до плаката на "Космическа одисея" на Кубрик над главата на лежащата в леглото си Моника Белучи. И всичко се връща при надипления ужас, при животинското отмъщение в клуб "Ректум". От метафизичната белота на без-крайното до мъртвите, които убиват своите мъртви.

© Васил Прасков, 2002
© Издателство LiterNet, 14. 11. 2002
=============================
Първо издание, електронно.