КИНОТО КАТО АПРИЛСКИ ПЛЕНУМ - ХОМОЕРОТИЧНОТО VS. МЪЖЪТ С БЛИЗАЛКИТЕ

Васил Прасков

web

The gay assimilationists want to become part of an existing, inequitable capitalist society, not change that society in any fundamental way. Their approach is inherently selfish, not altruistic. They seek minor adjustments in the status quo, not radical social change. They have been co-opted by the heterosupremacist power structure.

David Thorstad

В общи линии знаех какво да очаквам от “The Woodsman” (2004) на Никол Касел с Кевин Бейкън и любимецът на сина ми - Mos Def (I against I). Педофил си излежава наказанието в затвора и после се опитва да се впише в едно общество, в което такива като него са далеч извън границата дори на маргиналията - дискурсивно, ежедневно и последователно. Хуманистичният патос на режисьора е в стил - “Да, но и той е човек”, което искрено кореспондира с българското - “и него майка го е раждала”. Кевин Бейкън послушно и страшно талантливо влиза в зададената му рамка - от една страна, убедително се изповядва на зрителя с жестове, знаци и мълчание - ”аз не съм чудовище”, от друга, жанрово ръцете и тялото му треперят при вида на момиченцата (неговата таргет група) в парка, градския транспорт и супермаркета. Подобни теми са рядкост дори за американското независимо кино и заради това Никол Касел се е заел максимално да “уплътни” сюжета с разнообразни реалии от дискурса CSA (“Child sexual abuse”), включително и с образа на мъж, причакващ с близалки (sic!) момченца пред основно училище. Схемата е ясна близалка-пропуснат учебен ден-близката гора/къща-криминална хроника. Кевин Бейкън гледа през прозореца си (sic! sic!) задължителното съчетание на колегата си с елементи на волна програма и накрая нервите му не издържат - счупва го от бой, с което печели симпатиите на американските правоохранителни органи. Мъжът с близалките се оказва “стар техен познат”, издирван в 100 щата и прочие жокери от фолклора. Зрителят получава катарзис - дълбока душевна драма (главният герой всъщност се самонаказва, отграничавайки се от себе си, дори си намира “жена” - местната Соня Мармеладова, и лъсва “човешкото му лице”), непреодолима социална колизия (филмът все пак е “независим”) & дълбок психологизъм, раздвоен между бунта срещу предразсъдъците и пунктуалното експониране на клишето. Публиката инкасира симпатия, съчувствие и ”болезнено състрадание” в “естествения” тих патос на виктимизацията и социално-сексуалната стигма. “Децата” са жертва - “възрастните партньори”, като ги огрее демократичното слънце, лягат в ковчега на своя “Невърленд” и се молят да не дойде чичко полицай да им забие кол в сърцето.

“The Woodsman” някак лесно и безпроблемно се включи в каталога на българската киноаудитория под знака на формираща мнение и вкус екзотика с човешко лице, особено за едно мащабно оперирано от (суб)културна памет поколение. Разбира се, филмите, които могат да влязат в ”задочна и открита полемика” с поредното творение на американския арт-Макдоналдс са доста, но ще се спра само на няколко (съвсем съзнателно изключвайки от списъка знаковите “You Are Not Alone” от 1978-а и “Les Amitiés particulières” от 1964-та). В началото но деветдесетте холандецът Роланд Кербош екранизира автобиографичния роман на известния си сънародник, хореографът Руди Ван Данциг - “For A Lost Soldier”. Простичко и без излишно концептуално насилие над материала е показана драмата на любовта между дванайсетгодишният Йерун Боман и канадски войник от военните части, освободили Холандия от нацистите. Естествено, в лентата отсъстват храсти и близалки, за сметка на това максимално е внушено, че момчето никога няма да забрави първия си любовник, който е заминал за далечната си страна, оставяйки ”сърцето му разбито”. “For a Lost Soldier” e просто една хомосексуална любовна история, разказана сурово, без нарочна романтика и съпътстваща я идеология. Режисьорът не спестява нито аналния секс, нито садистичното изоставяне на момчето, но подобна любов се оказва “невъзможна” не защото е “неморална”, а защото “животът е жесток като хората” или обратно.

В “Пианезе Нунцио, който през май ще навърши 14” - филм по-известен с английското си име “Sacred Silence”, италиански свещеник (Фабрицио Бентивольо), борец срещу мафията, има връзка с момче от своя хор. Мафиотите са бесни от изобличителните му проповеди срещу техните убийства, корупцията и насилието и търсят съдействието на полицията, защото любовникът на отеца е на 13. Светът на ”мрака и бруталността” тук е противопоставен на религията, цитирането на Платон и френската любов в стаичката до олтара, успоредена със звучаща от грамофон класическа музика.

Стигаме до “Sapore del Grano” (“Flavour of Corn”, 1986) на Джани Да Кампо с Лоренцо Лена и Марина Влади. Дванайсетгодишно момче от малко италианско селце се влюбва в своя учител, който иска да отвърне на чувствата му, но всичко резултира в една-единствена целувка поради обществените нагласи и предразсъдъци. Учителят чука като за световно любовницата си (сцените между тях са наистина прелъстително убедителни), но в себе си знае, че не е същото - тя няма скрупули да го прави с още двама-трима, макар че “го обича”, и радикалната емоция между тях просто липсва...

В крайна сметка основната отграничителна линия между нагласите в европейското и американското кино по отношение на граничните зони на хомосексуалното е, че при първото уникалната и неподправена "истина" на героите, излиза от сюжета, конкретното случване и бекграундовото "идеологизиране" или "не се забелязва", или е полудискретно маргинализирано за сметка на проговарянето на "темата". "The Woodsman" е крещящ пример в обратна посока - отказът от собствен език, от "не-повторим" дискурс във филма са категорични (дори в далеч по-"алтернативния"- "Щастие" на Тод Солондз откриваме подобни травматично реципирани стигми/белези). Идеологията се усвоява като традиция и среда - изобщо, за да се говори или мълчи "публично" за нещо. Все пак проекти като "L.I.E." на Майкъл Куеста и донякъде "Return To Innocence" на Роки Костанцо са определени опити за разбиване на стереотипа. За съжаление относно въпросите на политическата и псевдосоциална коректност 90 % от американската кинопродукция се намира в един вечен Априлски пленум, като в ролята на БКП са зрителят и прогнозируемите му нагласи да си закупи билетчето. Но както знаем "априлският вятър" духа предимно в платната на о-свежената от напъните му парадигмална структура. Нейните доброжелателни критици и обществени инженери винаги ще намерят по някоя близалка или храст, за да вкарат в образ и език опасните субкултурни случвания и естествения ъндърграунд, който на практика представлява живота на всеки що-годе искрен със себе си и другите човек.

© Васил Прасков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.08.2005, № 8 (69)