ЗА “КНИГА ПСАЛТИР И БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ” НА САВА СИВРИЕВ

Ваня Колева

web

“Книга Псалтир и българската поезия” на Сава Сивриев - книга, издадена през 2004 г. от “Карина - Мариана Тодорова”, София, представя двете основни посоки в неговите научни дирения - история на българската литература от ХІХ и началото на ХХ век и теология. Но тя разкрива и нещо, твърде характерно за автора си: задълбоченост в изследователската работа; търпение всичко да бъде проверено, анализирано, аргументирано с обилие от илюстративен материал; влечение към съграждане на стройна и ясно диференцираща детайлите система. Система, която изисква последователност, целенасоченост и взаимна обусловеност на предпоставка и резултат, на причина и следствие. Затова, въпреки различните проблеми, които поставя и разглежда, книгата звучи гладко, цялостно, самодопълващо и доизясняващо се, единно и хубаво. Преживявано и съкровено.

Ред въпроси, разгърнати в “Книга Псалтир и българската поезия”, Сава Сивриев подхваща в значително по-ранните си студии и книги, но тук те получават своя по-откроен образ, подчиняват се на установена, цялостна концепция. Както сам авторът отбелязва в предисловието: “Намерението на тази книга е да покаже в тезисен вид проблема за отношението между строящата се след средата на ХІХ век светска българска култура и християнството” (с. 11). Съответно в заключението той определя работата като “опит” да се покажат “различията в диалогичността” на изследваните “лирически текстове с псалмите, обусловени от условията на променящата се култура” (с. 118). Всъщност според мен уточненията за “тезисен вид” и “опит” са по-скоро намек и/или обещание за разширяване в бъдеще на кръга на интерпретираните творби, за нови проверки посредством изнамерения вече подход. Защото “опит” се свързва с опитност, с умение да се прокарат неочаквани и нелеко доловими връзки и асоциации; да се предложи различен път в осмислянето на литературните образци.

В процеса на наблюденията си Сава Сивриев разсича времевите пластове и културните механизми, осмисляйки ги в диахронен, но и в синхронен аспект. Той насочва поглед назад, към миналото, към онези далечни времена на начално и за първи път създаване на поезията, когато тя е преди всичко съкровена молитва и упование към Бог, благодарност за получено от Него благо, за случило се добро. Времената на религиозната поезия, понеже “най-древната поезия е религиозната, а в древността религиозна поезия е и еврейската” (с. 7). Същевременно обхваща събитията и в обратен ред - от архаиката към по-новото време, следвайки неговата линейност и постъпателност. Спира се на отделни псалмописци (с. 20-23 и др.), на тяхното време и свързаните с тяхната историческа реалност проблеми. Древната поезия изследователят разглежда като процес на първотворене, със специфичните й звукопис, “ритмика и метрика, паралелизъм, акростих и други похвати, чрез които намира израз религиозното чувство” (с. 7). И обратно - като сила, чрез която Псалтирът въздейства при следващи текстопроизводствени актове. Дори когато последните са свързани с късни, различни в същината си културни епохи, в случая - при творби от българската поезия.

“Псалтирът е Боговдъхновена книга” (с. 7 и сл.), подчертава неведнъж Сава Сивриев. Това е негова (на Псалтира) специфична характеристика. “Боговдъхновеността е във въздействието на Светия Дух върху умовете на библейските писатели” (с. 19), защото “чрез Книга Псалтир душата на пишещия и на четящия е била в общение с Твореца и Спасителя си - Бога” (с. 39). От друга страна, Псалтирът е “сборник с молитви” (с. 14), както и “книга на славословията, книга на възхвалите - на възхвалителните песни за Бога” (с. 12). Затова от древността и “до днес псалмите са свързани с най-личната част от живота на човека” (с. 15), с неговото вътрешно и дълбоко съкровено Аз, а Псалтирът, наред с Апостола и Евангелието, е сред най-важните за богослужението книги. Същевременно Псалтирът “е книга на еврейската поезия” (с. 29). За разлика от него, от тристранната му същност, “светската поезия” е “плод на човешко вдъхновение” (с. 19) само, тя е заживяване “с културата, но без Бога” (с. 38). Или, както изследователят пише в заключението на книгата: “Поезията, колкото и художествена да е тя, колкото и да изразява богопознанието на своя автор, не може да бъде онова, което е Книга Псалтир” (с. 118).

Търсейки белезите на отделяне на българската култура от православната и отграничаването на родната словесност от религиозната, Сава Сивриев отбелязва, че това е процес, очевиден “след 50-те години на ХІХ век, във времето на Българското възраждане” (с. 38), а “след 90-те години знанието и литературата стават толкова автономни, че забравят Твореца” (с. 41). “Секуларизацията на културата въобще не е радостен факт” (с. 38) и “в отделилата се от християнството култура се чуват тоновете на дълбок мистичен трагизъм. Той произтича от осъзнаването, че Божията благодат не е вече с тия, които искат да я имат” (с. 97).

Секуларизацията е видна още у Петко Р. Славейков, посочва авторът, “въпреки че Светото Писание и Книга Псалтир звучат дълбоко в душата му” (с. 42). Така в “Не пей ми се” Петко Р. Славейков “оплаква случилото се” (с. 56) - разколебаването на изконно установените норми и упадъка на нравствеността, болката по нарушения ред и изгубената хармония, като ги уподобява с настроения и мисли на евреите по време на вавилонския плен, изразени в псалом 136. Преки влияния и по-далечни връзки с текстове от Книга Псалтир Сава Сивриев открива по-нататък в творби на Христо Ботев (“Пристанала”), Стоян Михайловски (“Лама сабахтани”), Пейо Яворов (“Градушка”), Атанас Далчев (“Хижи”). Това става след прецизно и систематично изведени аналогии, посредством аргументи, които в своята подредба логично водят мисълта към съответните изводи.

В края на книгата авторът излага списък на ползваната литература, включващ 57 заглавия, като - верен на чувството си за яснота и прегледност - ги диференцира в три дяла: източници, справочници и библиография.

Преди да завърша, искам да отбележа и ролята на естетически въздействащото графично оформление на “Книга Псалтир и българската поезия”, постигнато от Мартин Митов и ИК “Карина - Мариана Тодорова”. Чистият бял цвят на корицата, на който се открояват текстовете в сребристосиво и черно (далеч съм от идеята за функциониращата във фолклора опозиционна триада “бяло - сиво/небяло - черно”), излъчва чистота, самовглъбеност, някаква мистична целеустременост.

За което се говори и в книгата.

8 януари 2005 г.
Варна

© Ваня Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.02.2005, № 2 (63)

Други публикации:
Литературен вестник, № 2, 2005.