НОВ ПОГЛЕД КЪМ ИНДИВИДУАЛИЗМА В БЪЛГАРСКАТА ЛИРИКА ОТ КРАЯ НА XIX И НАЧАЛОТО НА XX ВЕК

Ваня Колева

web

Книгата на Сава Сивриев "Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на XX век", София, 2017, 330 с., е резултат на солидната професионална подготвеност на автора и закономерно следствие от интересите му към литературата на Българското възраждане, към новата и най-новата българска литература (в периода от Освобождението до края на Първата световна война, а и след Първата световна война), към теория на литературата и историческа поетика, към руска литература от края на ХIХ - началото на ХХ век, към Стар Завет - исагогика и екзегетика.

"Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на XX век" обобщава научните дирения на Сава Сивриев, изложени по един или друг повод в предходните му пет отпечатани авторски книги: "Чудесното раждане. Работи по литературна история" (1995), "MUQOS и ΤΈΧΝΗ. Опит върху българската литература от миналия век" (1999), "Книга Псалтир и българската поезия" (2004), "Литературна археология" (2006), "Екзегези. Из историята на българската литература" (2012). Но "Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на XX век" е и сериозно продължение в изследователския път на автора. Книгата показва нови явления, необглеждани по-рано или поне - не в тази дълбочина и обхватност, като търси причините, подмолните движения и основанията за появата им.

Сава Сивриев се основава на знанието, че българската култура е християнска от ІХ до ХVІІІ век и че във времето от края на XIX и началото на XX век тя "е съхранила паметта на Средновековието" (Сивриев 2017: 8). Тезите на изследователя са обусловени също от наблюденията му върху прехода от началото на XIX век, когато архим. Неофит Хилендарски (Бозвели) "залага в българското образование една идеална програма - вярата да се допълва от знанието" и "вярата трябва да бъде коректив на всяко знание" (Сивриев 2012: 73, 76). Авторът обговаря и времето по-нататък - след 40-те и 50-те години на ХІХ век - време на утвърдена секуларизация.

По-рано той бе изяснил, че секуларизацията не е радостен факт (Сивриев 2004: 38; 2012: 126). Сега, във въведението на "Индивидуализмът...", отбелязва, че: "Индивидуализмът е време на пълна секуларизация на културата" (Сивриев 2017: 10). И в хода на изложението аргументирано показва следствията от секуларизацията, довели до криза в менталността на обществото през 80-те години. А в заключението за пореден път подчертава основния "проблем за решаване", съпътстващ човека - този "за живота и за смъртта". Проблем отворен, независимо от метаморфозите, които се наема "да строи културата съобразно променящата се историческа, социална, гражданска, епистемологична ситуация, в която живее човек". Доколкото "човек е свободен в избора" на решенията си, този проблем "се решава по различен начин" (Сивриев 2017: 306). Но въпреки дадената свобода - пише Сивриев - "има нещо, което е извън избора на човека", и то е усетено, чете се в лириката от края на ХІХ и началото на ХХ век. Авторът внушава - деликатно, но ясно, безусловно - чрез цитати от Библията (Бит. 1:1; Иоан. 1:1), че източникът за свобода и първопричината за всяко човешко решение всъщност е у Бога (Сивриев 2017: 306).

Сава Сивриев се интересува как протича "градежът на новата култура и литература след Възраждането", "в каква посока се конституира" тя (Сивриев 2017: 8). Занимава го въпросът, по какъв начин християнството влияе на новостроящата се светска култура. Търсейки отговори, изследователят пише: "През 80-те години културата на Възраждането бавно потъва в миналото и паметта ѝ се наслагва върху паметта на Средновековието. Тази културна памет не може да бъде забравена и тя не би могла да не участва в новия градеж, с новите имена, които новата култура ще даде на нейните категории" (Сивриев 2017: 8). Въпреки че се оттласква от Възраждането и християнството, новата светска култура неизбежно следва традицията на християнската култура.

С инструментариума на различни научни методи - анализ, синтез, сравнение и обобщение - авторът осмисля същината и типичното във философиите за живота на Иван Вазов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов. Търси и съполага проекциите на техните житейски философии в знаковите им творби: "Гусла" (1881), "Поля и гори" (1883), "Италия" (1884) - на Вазов; "Философически и сатирически сонети" (1903) - на Михайловски; "Избрани стихотворения" (1903) - на Кирил Христов; "Епически песни" (1896/1898 и 1907) - на Славейков; "Подир сенките на облаците" (1914), "Стихотворения" (1901, 1904) и "Безсъници" (1907) - на Яворов.

Сава Сивриев прави уговорка, че текстовете са познати, но в това е предизвикателството, с което се заема той - към коментираните произведения предлага нов подстъп и вижда нови решения.

В отличие от традицията в литературната история и навика за подредба на литературния канон, Сава Сивриев тръгва не от "разделенията" и противостоенето между писателите, а от общото помежду им. Търси онова, което свързва творците. Което общо ги характеризира - това е антропоцентричността. Представата за духовното теоцентрично водачество се заменя с новата - антропоцентрична култура (Сивриев 2017: 37-38). Двете понятия - теоцентризъм и антропоцентризъм, се оказват ключови в разбирането на процесите от края на XIX и началото на XX век.

Впрочем интересът към движението от теоцентризъм към антропоцентризъм и открояването на настъпилите промени е сред основните приноси на книгата. Защото, както авторът казва по друг повод, но то е заложено и в текста: "Човекът в новите времена поставя себе си пред всичко и може би индивидуалността му се губи сред техниките, в които живее."

Другото, което обединява представените в изследването писатели, е модерността. Авторът акцентира: "Модерната идентичност предполага вземане на субективни екзистенциални решения и поемане на цялата отговорност за тези решения от личността" (Сивриев 2017: 288). Ето защо в предмет на наблюдението се превръща и историята на българския модернизъм.

Сава Сивриев поставя литературните събития в широк контекст от сходни и близки, но и по-далечни явления, като ги мисли в синхронен и асинхронен план. Изследователят реконструира културните феномени. Показва връзките и зависимостите помежду им, с успоредяванията и различията, обуславящи и последващите литературни процеси. При това моделиране той изяснява, че отговорите на много от поставените въпроси минават през творчеството на Иван Вазов.

Вазов "завършва, но и започва литературното строителство", пише Сава Сивриев (2017: 8). Диференцирайки основните въпроси, около които гравитират разсъжденията му, подчертава: "в новото време идеята за индивидуалистична лирика изхожда из Иван Вазов", а литературната полемика между него, Пенчо Славейков и д-р Кръстев е преди всичко израз на това, че "едно и също нещо се прави по два различни начина и с различни културни инструментариуми" (Сивриев 2017: 8).

Понеже "конфликтът с обществото и отказът да бъде приета неговата менталност кара творците да търсят своя философия за живота" (Сивриев 2017: 10), като всеки от тях иска да прояви своята идентичност, Сава Сивриев очертава спецификите при различните автори - обединени в антропоцентричността, но обособени в конкретиката на литературните си прояви. След етюда за Вазов авторът обособява още четири текста, отличаващи се с относителна самостойност, но и взаимопроникващи, допълващи се: "Сатирическото и философическото познание на Стоян Михайловски", "Екзистенциалните решения на Кирил Христов", "Индивидуализмът на Пенчо Славейков" и "Яворов". Авторът се обосновава: "Индивидуализмът в българската лирика, по този начин систематизиран (…) - дава представата за едно уникално българско културно и екзистенциално познание" (Сивриев 2017: 11).

Сава Сивриев очертава пораждащите модели и движещите механизми като функционална приемственост на идеи и концепции. Вижда дълбинното, философското. Открива водещата съпоставителна нишка между текстовете - смъртта, с различните й видове и лица. "Смъртта е винаги най-важният въпрос в земните дни на човека." Затова: "Няма по-поетизирана и по-мислена категория в българската лирика от смъртта - не само от Иван Вазов до Пенчо Славейков, при българския символизъм, а и в лириката през 20-те години на ХХ век" (Сивриев 2017: 202).

Авторът напомня - при менталността на Българското средновековие смърт няма, има успение, заспиване, раздяла на душата от тялото и живот вечен с Твореца, или живот вечен, но без Него. За Възраждането всичко, което не е свързано със свободата, е смърт - в "Хаджи Димитър" на Христо Ботев например, както и в одите от "Епопея на забравените" на Иван Вазов, смъртта е героична. А във "Великден" и "Нощ" на Пейо Яворов тя е събитие в психиката, като персонажът се сбогува с живота, за да заживее в смъртта чрез душевното си време. Различното от тази линия при Кирил Христов е, че скитникът "се разделя със смъртта и приветства живота. Това е - пише изследователят - колкото парадоксална, толкова и предизвикателна логика, защото тя провокира и руши обществено клиширани представи, а също и читателското възприятие" (Сивриев 2017: 142). Съпоставката е фактологично наситена и убедително разгърната, а заедно с това - и увлекателна за четене. Нещо повече - текстът на много места е поднесен експресивно, въздействащо. Чрез концепирането на видовете смърт Сава Сивриев откроява противоречието "автор - общество". Той доказва, че явленията са преди всичко намерение на скиталеца. Затова и лирически те са разказани като възможна реалност. Или като видение. Още по-точно - като блян или сън.

При постоянно сравнение на факти и зависимости, изследователят извежда основното - че Стоян Михайловски и Кирил Христов предлагат песимистични в същността си антропологии. Докато Пенчо Славейков и Пейо Яворов създават оптимистична антропология, която, "представена по два симетрично противоположни начина (...), съществува чрез антиномичността си" (Сивриев 2017: 290-291).

И това, което авторът очертава, разглеждайки литературата като общ организъм, като единно цяло: "Иван Вазов и Стоян Михайловски създават генериращия модел на новобългарската лирика. До Иван Вазов най-близо е Пенчо Славейков. До Стоян Михайловски - Яворов" (Сивриев 2017: 72).

Сава Сивриев изяснява спецификите на българското явление индивидуализъм. Бидейки задълбочен изследовател, който обглежда и осмисля различни времена, автори, текстови системи, Сивриев - при сравнителното четене на множество контексти - откроява онова, което е същината. Показва сърцевината и смисъла на конкретния проблем. И аз не се съмнявам, че трудът му би бил полезен и би провокирал вниманието не само на ученици, студенти, учители, на изкушените в словото, но и на читатели с по-широки културни интереси и с усет към естетиката и красотата.

Ще допълня, че книгата на Сава Сивриев "Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на XX век" е спечелила конкурс на Министерството на културата и е издадена с подкрепа по програма "Помощ за книгата". До крайния си вид е изведена от Издателство "Карина - Мариана Тодорова", с дизайн на корицата от художника Деян Ефтимов.

ЛИТЕРАТУРА

Сивриев 2004: Сивриев, С. Книга Псалтир и българската поезия. София: Карина - Мариана Тодорова, 2004.

Сивриев 2012: Сивриев, С. Екзегези. Из историята на българската литература. София: Карина М, 2012.

Сивриев 2017: Сивриев, С. Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на XX век. София: Карина - Мариана Тодорова, 2017.

© Ваня Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.12.2017, № 12 (217)