ДЕТСКИТЕ ИГРИ - ПРОЕКЦИЯ ОТ ДРЕВНИ ПРЕДСТАВИ И РИТУАЛНИ ПРАКТИКИ

Ваня Колева

web

In the early age (up to 8-9 years) playing games aims at mystical assurance of the child’s health. They tell about the forthcoming initiation trials and in a prospectively demanding plan, they also direct toward success, so that the child becomes able to join his particular social group: men’s or women’s.

In a later stage (from 9-10 up to 14-15 years of age) girls and boys carry out their gradual training, concretely mastering necessary knowledge and on a verbal as well as on an imitatively acting level, realizing what they will have to prove later, in the process of initiations.

---

Игрите в българската традиция, освен развлекателен, имат познавателно-различителен и възпитателен характер: приучават децата на труд; спомагат за овладяване на необходимите им умения; внушават уважение и почит към по-възрастните; формират естетически усет. Заедно с това игрите носят реликти от древни вярвания. Отглас от ритуала, те съдържат топоси, които са код за разбиране на знания от далеч предхождащите времена. И ако атрибути в игрите са възможно най-обикновени неща, то по силата на въображението и фантазията и по пътя на имитацията, те биват превръщани в "други", различни, необикновени средства и събития. В миналото, както и сега, игрите са "развиващ фактор", и то в смисъла, който влага експерт-психологът Снежанка Лунгова (б.г.).

Многообразни по вид и често с променящи се правила, игрите могат да се класифицират по няколко признака - с уговорка, че има преливане в границите на тези групи. Според възрастта, за която са предназначени: забавки; детски игри; юношески игри. В зависимост от действащото лице: възрастни (при забавките); деца; юноши и девойки. Според пола на изпълнителите: за момичета; за момчета; за момичета и момчета. Според обичайното място за игра: навън; вкъщи (у дома).

I. Детски забавки

Забавките са насочени към деца до около тригодишна възраст. Децата са адресатът, а възрастните, които през този ранен период са активно участваща страна в играта, са адресантът. Забавките спомагат за самоидентификацията на детето сред другите неща в заобикалящия свят, като поемат и функции от сакрално-митологично естество.

В забавка, посочена от Иванка Колева Йорданова (родена през 1924 г. в с. Михалич, Варненско, където живее и сега; на 84 години; запис - 27 април 2008 г.) и Елена Петкова Колева (родена през 1948 г. в с. Стефан Караджа, Варненско; живее във Варна; на 60 години), детето се държи под мишници и се люлее (подхвърля) с ръце. Движенията наподобяват летене, внушавано и чрез звукоподражателни форми, които се свързват с пърхане, с трепкане на криле, като у птиците или пеперудите:

- Фър-фър, вранче (или: Пър-пър, вранче),
къде ходи, вранче?
- На баба на гости.
- Що ти даде баба?
- Орехче, кравайче,
бонбонче и паричка.
Фъъър! (или: Пъъър!)

С изключение на рамкиращите стихове, при които сричките са съответно: четири - в първи, и една удължена - в седми стих, в основната си част текстът е съставен от шестсрични стихове. Забелязва се и вътрешно делене, при което във втори, трети и четвърти стих цезурата е след четвърта сричка (4+2 срички), а в пети и шести стих тя е след трета сричка (3+3 срички). Подобна проява на ритъма е необичайна при народните песни за възрастни, но тук, в детската забавка, тя следва движенията на люлеещите ръце и внася особени, експресивни функции. Като композиционна структура, текстът е диалог между питащия неизвестен субект А и отговарящия идентифициран субект Б - вранчето. В разгръщането на този диалог постъпателно се открива необходимата информация.

Субект А акцентира върху орнитоморфната същност на субект Б - той е "вранче". Димитър Маринов пише: "Вран е дявол, който се върти около децата и им причинява уроки", и който присъства в баяния срещу уроките: "Вран фърчи по небото,/ бран седи на коминя,/ брани душа и тело..." (СбНУ 5, 1891: 116). Етнографът уточнява, че "вран" означава черен, лош, дявол, а "бран" е ангел (Маринов 1994: 252).

Забавката "Фър-фър, вранче" се оказва тип вербална магия с предохранително-пожелателна цел. Възрастните се опитват по магически път - чрез умалителното "вранче", да умилостивят уроките и така да ги избегнат от детето. Практиката е позната у българите, които определят шарката като "баба шарка", "сладка и медена", а за осигуряване на нейната благосклонност към децата раздават прясна пита, намазана с мед, и наричат: "Хапнете за здраве на сладка и медена" (Маринов 1994: 283-284).

Аналогична функция в забавката "Фър-фър..." носят даровете, които "вранчето" е получило при гостуването си. Орехът е образ на световното дърво; в народните представи той е своеобразен път, който свързва земното с отвъдното. Макар да имат двойствена символика, в единия от смислите си плодовете му са символ на здраве - затова на Бъдни вечер трапеза без орехи не се кади и всеки от домочадието счупва орех - по него гадае за своето благополучие. Кравайчето е традиционен ритуален хляб; то е обредно-магическо средство и безкръвна жертва; съдържа умилостивяващи, апотропейни и благодарствени функции. Сходни са функциите и на "бонбончето" като корелат на меда, захарта, въобще на сладките неща.

Но и "паричка" е получило вранчето. А парите (монетите), особено тези от благородни метали, са неотменен атрибут в календарната (на Бъдни вечер, Нова година) и в семейната обредност - от раждането, та до смъртта на човека. Златото символизира огъня и Слънцето, безсмъртието и вечността; свързва се със света на мъртвите и с плодородието, с мъжкото начало. Свързано с Луната и женското начало, светлинна символика носи и среброто. Металите имат силата да предпазват от уроки, от лоша среща, зли очи, от изтравци, склопци и други лошотии; те могат да осигурят на човека здраве и късмет. Затова, при раждането на дете, нашиват по шапчицата му фигурки от сребро и прикачват към нея златна паричка. На специалната трапеза за умилостивяване на орисниците към новороденото задължително се слагат и пари (Маринов 1994: 226; Стойнев 1994: 147-148). Каракачаните пък с червен конец пришиват за шапчицата му златна или сребърна монета, а на повоите му и на забрадката на родилката прикрепят неин сребърен пръстен или сребърна монета; при поникване на първия детски зъб, майката го търка със сребърна монета или украшение (Пимпирева 1995: 52-53, 58). В процеса на израстване монети се вплитат в косите на момичето (Йорданова 1983: 164, 176); лазарката носи нанизи с пари. При годежа момата получава китка със златни или сребърни пари (Михайлова 1983: 271-271, 274; Каравелов 1985: 414). На невестинския венец и на калпака на младоженеца трябва да има жълтица или сребърна пара (Маринов 1994: 226). В различните етапи на сватбата се слагат или даряват пари. И накрая, при погребението, в устата, в ръката или при трупа на покойника се поставя монета (Стоилов 1900; Венедиков 1993: 330).

И още нещо - въпросът към вранчето разкрива, че то е било някъде, "не тук", и се е върнало. А отговорът превключва привидно обичайната ситуация на сакрално-митологично равнище. Гостуването "у баба" е събитие за съвременното дете, което понякога живее наистина далеч от нея. Не е съвсем така в архаичната култура, при която хората са живели в задруги, в общ за рода дом, или поне в едно селище. И тогава "своята" на детето баба е "тук"; то расте около нея. По отношение на древното съзнание, сътворило забавката, "бабата", за която се говори, е "друга". Тя е традиционно свързана със знания от по-висок порядък; с преходност и изпитания. В народните приказки това е "бабата", обитаваща труднодостъпно място в гората - Баба Яга, Баба Марта или въобще магьосница. Това е жена със свръхестествена власт над растения и животни (особено земноводни: змии и гущери), която изпитва и обдарява с вълшебни дарове, но може и да накаже (в приказните мотиви за Златното момиче - КБП *480-з, за двете момичета и месеците - КБП *480-5 и др.).

Целта на "Фър-фър, вранче" следователно е не толкова да забавлява детето, колкото да го предпазва от уроки и всякакви болести, и заедно с това да му благопожелава здраве и късмет.

Забавката съдържа и втори смислов аспект. Обект на люлеене е малкото дете, то е адресатът на умалителното "вранче". Основание за идентификацията "дете-вранче" е познатото във фолклора възприемане на подрастващите в период на инициация посредством орнитоморфния, зооморфния, фитоморфния и други кодове на изображение. Девойките и юношите се мислят като "чужди", непознаваеми, и само след успешно преминаване на съответни посветителни изпитания те се превръщат в "свои" и познати. Зад умалителната форма "вранче" в забавката стои образът на врана или гарван. А враната, гарванът в народните представи е демонична, злокобна птица, чието грачене предвещава нещастие. Свързва се с отвъдния свят на мъртвите. В това е същината - контактът с демоничните сили и победата над тях са част от ритуално изпитание от инициационен тип. Изпитание, през което малкото "сега" дете ще премине "после", когато порасне. Затова то ще отиде "на гости", "далеч" (в изолация), при онази "баба"-магьосница, която ще го обдари със своите "чудни" дарове.

В проспективно-пожелателен план близките подготвят възможността детето успешно да овладее потребните му знания, чрез които ще постигне добър, желан край в предстоящия продължителен посветителен период.

II. Детски игри

Това са игри за междинната детска възраст - от около три до осем-девет години: "Дай, бабо, огънче", "яздене на конче", топка, криеница и др. Изпълнителите им могат да бъдат и момичета, и момчета. Тук диференцирането по полов признак е условно, както и в ритуален аспект. Известно е, облеклото на подрастващите до 14-15-годишна възраст има утилитарен характер и не включва елементи, маркиращи пола (вж. Михайлова 1983: 271). Може да се допусне, че детското облекло изразява архаичната идея за андрогинната природа на човека, за "двуполовостта" на малките, за да се диференцират те по-късно, в периода на половото им съзряване.

Затова е разбираемо, че и момчета, и момичета "възсядат" своето "конче" - то е стебло от царевица или слънчоглед, понеже ги има винаги (по Елена Колева), или някоя дълга пръчка, която се украсява, за да има добър външен вид (според Пенка Михайлова Колева - родена през 1942 г. в с. Лешко, Благоевградско; на 66 години; живее в Шумен; запис - 28 април 2008 г.). И тичат по цял ден с възгласи: "Дий, конче, дий!" Под влияние на приказките и детската фантазия "кончето" може да отведе децата, където пожелаят.

Конят в българските митологични представи е символ на небесното начало и Слънцето. В мотива за "разбиване на моминия чуден град" в коледните песни самото Слънце се явява като момък, който язди кон. Но конят е и космически посредник между горния и долния свят - с негова помощ културният герой може да стигне до "долната" земя. Функцията му на посредник между световете се проявява в различни мотиви от коледните песни: в "добър юнак разключва земя и небе" (Калоянов 1992: 32, №1), посветен на момче, на което предстои да коледува през следващата година; в изпълняваните за момък мотиви "надбързване на юнак и Слънце" (СбНУ, 60, ч. I, 1993: 62-65, № 18-21), "гонитба на златорог елен" (Качулев 1973: 107, № 195). Благодарение на магическата бързина на коня и уменията на момъка ездач, посвещаваният може да бъде по обед "в Дрянополе", да стигне по "право пладне - в планината,/ икиндия - във София", а вечерта - "във Кратово", за да стане "баш... колежданин, благословник" (Калоянов 1992: 44-45, № 15). Важен субект в мъжката инициация, конят подлага на изпитание - момъкът трябва добре да го е гледал и хранил (цитираните мотиви съдържат указания за това), умело да го е подковал със "златни клинци" (по мотива "Бранко юнак коня кове" - Вековно 2, 1977: 106), но после му помага в състезанията. Тоест конят в коледните песни поема ролята на вълшебен дарител и помощник (функция XII от класификацията на Владимир Проп - 1995: 55-58). И момъкът винаги побеждава (а за награда получава слънчевата сестра или малка мома).

Момата обаче също обгрижва конете - на брат си и на баща си: това посочват коледните и лазарските песни¹. В този смисъл тя също е подложена на изпитание.

В детската игра "кончето" е стебло или пръчка. Символизира световното дърво като организатор, структуриращ триделния във вертикален план свят. То е връзката между световете: "горен" (небесен), "среден" (човешки) и "долен" (подземен), и изразява архаичната идея, че преминаването им е възможно.

Друга типична игра от ранния детски период е "Дай, бабо, огънче". За нея разказват Елена Колева и Валентина Иванова Стоянова-Телалим (родена през 1973 г. в с. Холмское², Арцизски район, Одеска област, Украйна; на 35 години; живее в София; запис - 26 април 2008 г.). В играта участват двама души. Единият пресреща дланите на ръцете си, като върховете на пръстите са притиснати (палец с палец, показалец с показалец и т.н.), а при китките те са възможно по-разтворени. Полученият отвор между палците и показалците е "къщата", обитавана от "бабата", или субект А. Вторият участник - субект Б, последователно докосва кутретата, безименните и средните пръсти на субект А и моли: "Дай, бабо, огънче". Отговорът е: "Качи се по-нагоре." Драматичният сблъсък е при показалците, където на молбата на субект Б: "Дай, бабо, огънче", субект А отговаря: "Влез вътре и си вземи". След което Б пита: "Ами това черното там - какво е? Да не е куче, да ме ухапе?", а субект А отговаря: "Не, на дядо калпакът е". Субект Б мушва ръката си между дланите на А, който го стиска с вик: "Бау!"

На символно равнище играта е рефлексия от представи, свързани с Великата богиня майка. Чудната "баба", позната от забавката "Фър-фър, вранче" като владетелка на природните сили, в тази игра се изявява и като пазителка на огъня, на сакралния "център". Това са функциите на Хестия, изразяваща идеята за автохтонност. Функционален синоним на Хестия в играта е "кучето" - верен приятел на човека и защитник на дома му, но и противник за "чуждия", враждебно настроения.

Играта маркира и хипостазата на Бендида, тракийската богиня ловджийка, която покровителства подрастващите в процеса на подготовка, но ги и изпитва. От значение в инициационните изпитания е "къщата" - кръгът, който в тракийските религиозни вярвания е геометричен символ на Слънцето и Земята, на жизнената и оплождаща сила; но и олицетворение на усвоеното пространство, на "културата", противопоставена на "природата". Четирите "стъпала" (пръстите на ръцете) въплъщават трудния път на изкачването "по-нагоре". Впрочем и възлизането към древните тракийски храмове е ставало по стъпала, редуващи се с площадки, на които са изпълнявани ритуални танци, както се вижда в култовия център при Старосел, особено от градежа на Четиньова могила (Китов 2003: 9-11, обр. 10, 11, 12). Но това е и движението, познато от вълшебните приказки, при което героят отива през девет царства, та в десето, изкачва планини, претърпявайки множество изпитания. За да стигне накрая до мястото на желаното сакрално благо, пазено от чудовища, триглави змейове, самодиви, а в играта - от "бабата" и "кучето".

Преодоляването на "кучето" е част от уменията, изисквани от ловджийката Бендида. Не случайно паметниците я представят с шапка от лисича кожа (символ на ловна хитрост), която е изофункционална на митичната шапка от вълча или куча кожа, превръщаща притежателя си в невидим (Маразов 1994: 48-49). В играта "невидимо" е "кучето", а вълшебният атрибут е "на дядо калпакът". Той, калпакът, се свързва с образа на "знаещата глава", с абсолютния позитивен знак ("горе") в антропоморфичното изображение на Космоса. Образ е на мъжкото начало (дядото) като положително, дееспособно, съграждащо начало.

Преодоляването на "стъпалата", хитростта и ловкостта в избягването на "кучето", досегът с "огъня", както и конната езда са естествено присъщи на изпитанията, подвластни на Бендида. Играта "Дай, бабо, огънче" възпитава и изпитва търпението на участниците; чувството им за етика, умението да общуват добре. Внушава потребност от наблюдателност и съсредоточеност. Подлага на проверка ловкостта, бързината - дали субект Б ще съумее да "влезе" в "къщата" и да измъкне ръката си (да вземе "огъня"), без да го улови "кучето".

Всъщност игрите "Дай, бабо, огънче" и "Езда на конче" насочват към онова, което предстои. Те разкриват всичко, което малките са длъжни да усвоят в годините на израстването си.

III. Юношески игри

Тези игри условно обхващат групата на възраст от 9-10 до 14-15 години. Разграничението по полов признак е вече определено. Игрите за момичета (девойки) съдържат елементи, типични за женската инициация, а игрите за момчета (юноши) се свързват с мъжката инициация. Игрите са насочени към подготовката за бъдеща социална и стопанска дейност.

1. Игри за момичета

В този период продължават игрите с кукли, но ако преди (в ранната детска възраст) ги изработват възрастните, то сега момичетата се справят сами. От дървени пръчки, сглобени и здраво пристегнати, с копчета или различни топчета (парцалки, пръст) за глави, те изготвят своите човечета, а от различни парчета плат шият и майсторят дрешките им. Това е процес на сътворяване и досътворяване на "свои" за момичето играчки, при който самоделните кукли въплъщават взаимовръзката "игра - обучение - творчество". В трите страни на веригата се осъществява извеждане на нещата от битовия свят и трансформирането им в един нов, магичен свят.

Играта с кукли има прагматична насоченост - в нея са наченките към овладяване на ръкоделието: шиене, везане, по-късно и тъкане. Изисквания, тясно свързани с моминската инициация и според древните представи покровителствани от Великата богиня майка, в хипостазата й на предачка, тъкачка и връзващо божество (Мойрите, Бендида, Атина, славянската Мокош, заместилата я по-късно света Петка Търновска).

Сред игрите от този период са също и свързаните с танци, провиране, изпълнявани под съпровода на песни: "Бели пеперудки"; "Кральо-Портальо, отвори порти" (вж. Бокова 1989); "Мара лишанка" и др.).

"Бели пеперудки" е повсеместно разпространена за българската територия игра. Участващите момичета се нареждат в кръг. В средата на кръга се въртят и танцуват две момичета, хванати с десните си ръце под лакът. Всички пеят:

Бели пеперудки,
къде отлетяхте?
Дойде ли ви краят,
изберете дружки...
Аз избирам първата,
ти избираш втората...

При изричане на последните думи, двете момичета се пускат и всяко от тях избира по едно от тези, които очертават окръжността. На свой ред новоизбраната двойка влиза в кръга и започва да танцува под съпровода на песента, построена в шестсричен размер, в какъвто са хороводните песни със стъпка на лазарско хоро.

В същината си играта актуализира мотива за пеперудата, познат още от Микенската култура (ок. 1500 г. пр.Хр.) и свързан с вярата във Великата майка. Пеперудата е символ на богинята, като символизира и безсмъртието, прераждането, възкресението. Бялата пеперуда в някои представи се асоциира с дух на мъртвец (Купър 1993: 158), а жълтата в мотив от българските народни песни е вестител: на крилцата й пише, че девойката "млада ще да загине" (СбНУ, 60, ч. I, 1993: 310, № 413-415). До сравнително ново време сред българите е разпространено вярването, че ако се види бяла или жълта пеперуда в началото на пролетта, е на хубаво; ако се види червена - не е добър знак: така казват "старите хора", уточнява Неделя Василева Денчева (родена през 1929 г.; на 59 години; личен запис - 18 юли 1988 г.) от с. Буря, Габровско. Значително по-рано Димитър Маринов отбелязва, че в народното вярване пеперудата е "гадинка, която лети около бога и моли всякога за дъжд"; че само тя може да отиде при св. Илия, който отключва небето и дава дъжд, или го заключва и прави суша, и да измоли дъжд от него (Маринов 1994: 172, 727, 729). Съгласно тези представи се е развил моминският обред "Пеперуда", за който няма точно фиксирана дата. С цел магическо предизвикване на дъжд, обредът е изпълняван през пролетно-летните празници на св. Йеремия (1 май), летния Атанасовден (2 май), летния Никулден (9 май), на Гергьовден (6 май) или Еньовден (24 юни), както и по време на продължителна суша. Този обред открива своя профаниран вариант в играта "Бели пеперудки".

Играта, както и обредът, е ориентирана към пролетно-летния сезон. Сходна е възрастовата граница - централното обредно лице (Пеперудата) е момиче, не по-голямо от 10-12 години, както и участничките в играта. Колкото до това, че образът на Пеперудата се удвоява чрез уловените подръка момичета в играта, известно е: при изпълнение на обреда в някои села от Габровско, обредните лица са две - Пеперудата се възприема като булка, до която стои момиче-младоженец (Маринов 1994: 735). Засилената сватбена насоченост тук е очевидна. Но по принцип, в образа на уловените за десните си ръце момичета в играта "Бели пеперудки", рефлектира споменът от древен, вероятно орфически мит, възпроизведен от Платон, съгласно който първите хора имали по две лица, четири ръце, четири крака, а били и в три рода - мъже, жени и андрогини (Мифы 1987: 358).

Специфично е ритуалното облекло на Пеперудата - съблечена по ризица, с разплетена коса, тя носи венец от зеленило - обикновено от бъз (Sambucus nigra), в Панагюрище - от бучиниш (Conium maculatum), смесен с росен (Dictamnus albus). Стръкове от растенията Пеперудата държи в ръцете си, а цялото й тяло - от раменете до над коленете, е покрито със зеленина. Проекция на това момиче-храст са играещите деца. Разказвайки за "Бели пеперудки", Пенка Колева допълва, че в района на с. Лешко, разположено на Лешнишка река, имало много пеперуди; децата се надпреварвали кой ще хване най-красивата. Понякога тичали по цял ден след пеперудите и всеки улавял, колкото може; после ги сравнявали. Също през пролетта и лятото момичетата събирали полски цветя, виели венци и китки, накичвали се; оценявали кои са най-хубави. Това правели момичетата, но и малките момчета.

Интересна е подредбата на зеленината по Пеперудата. Растителните стръкове са навързани на кръгове, като всеки горен кръг стига до по-нискостоящия от него. При игра кръговете отскачат и се вижда част от тялото на Пеперудата, облечено с риза (Маринов 1994: 728). По някои места в Добруджа Пеперудата представлява кръг, с който жените хвърлят хляба във фурната: дървеният кръг е обкичен с цветя и зеленина, а понякога го "обличат" в бяла детска риза, в средата му закрепват икона (Стойнев 1994: 255). И накрая - Пеперудата е сред общността на пеперударките, тя е центърът в техния кръг, а всички те заедно обикалят къщите в селото (своеобразен кръг). Очевидно обредът акцентира върху наситената използваемост на кръга като геометричен символ, функциите на който рефлектират в детската игра. Защото, играейки, момичетата чертаят окръжност, която диференцира границата между "своето" (вътре в кръга) и "чуждото" (вън от него) пространство. Тъй като децата непрекъснато сменят местата си - те са и "вън", и "вътре", играта "Бели пеперудки" кодира идеята за динамичната подвижност на явленията в природен и социален аспект, за циклично повтарящото се време, съобразно което е структуриран ритуалът.

Аналогиите между обреда и играта засягат и същността на танца. При обреда Пеперудата "скача на едно място и се върти в колело, като маха с двете си ръце" - този танц в Панагюрище и Клисура се нарича "посадник" (Маринов 1994: 728). Символичните действия, наподобяващи летене на птица, се трансформират в игровия танц/въртене на двойката уловени момичета от "Бели пеперудки".

Всъщност детската игра повтаря, но снизявайки, обреда "Пеперуда". Играта е предвестник на по-късните момински танци, особено лазарските, при които девицата трепти в хармония с природните ритми, опитвайки се да обхване пространството надлъж и шир. Момичето с венец от цветя, играещо с пеперуди и самоидентифициращо се с тях, напомня момата-боенек, в каквато ще се превърне впоследствие - екстатична мома-жена, владееща "отвътре" скритите тайни на природата.

Пародирайки "високото" съдържание на обреда, играта "Бели пеперудки" връща и към спомена за детската забавка "Фър-фър, вранче". "Летенето" от "Фър-фър...", имитативно изразено чрез люлеенето/подхвърляне на детето от близките, се заменя с вихрения танц/"летене" на момичетата от "Бели пеперудки". Дефинирането "бели пеперудки" поставя акцент върху непознаваемостта и зооморфичното изображение на момичето, с което се напомня образът на детето-"вранче". Играта повтаря идеята за отиване "далеч", за изолация на индивида. Тук обаче е разликата - в забавката "вранчето" е било "на гости" и се е завърнало обдарено. При игровата песен отлитането на пеперудите е факт (аористната форма "отлетяхте"), но посоката е неизвестна (местоименното въпросително наречие "къде"). Настъпил е краят в тяхното досегашно развитие, дошло е време да се влеят в състава на друга социална група - да изберат "дружки". А е важно, че в новия ("дружески") състав преминава целият период на моминството - това е време, в което девойките съвместно изпълняват своите обредни и гадателски практики (ладуване на Васильовден; "сеене" на пшеница на Сирни заговезни - вж. Маринов (1994: 500); лазаруване; кумичене; надпяване на китки на Еньовден и др.); до сватбения процес, когато пак "дружките" мият и сплитат косите на младата невеста и стоят с нея до извеждането й от нейния бащин дом. За разлика от "Фър-фър, вранче", в "Бели пеперудки" не успешното финализиране на посветителния процес се има предвид, а неговото започване. Тук инициацийното изпитание е в своя първи етап (изолацията). Чрез играта момичетата изразяват процеса на своето израстване.

Интересна игра посочва Йорданка Георгиева Кирчева (родена през 1932 г. в с. Дъбовик, Добричко; на 76 години; живее във Варна; личен запис - 15 май 2008 г.). Участват пет момичета. Четири от тях застават така, че маркират върховете на правоъгълник, а петото момиче заема центъра на фигурата. Момичето започва да бяга из пространството "вътре", а другите се опитват да го хванат. Това от четирите момичета, което улови бягащото "вътре", влиза в центъра, а другото излиза и заема мястото му.

Играта провокира, защото според информаторката е ориентирана към времето на Великия пост - от Сирни заговезни до Великден. Тогава не се играе сключено хоро, не са желателни игри, свързани с кръга като динамично проявление на порядъка. Изпълняват се игри, при които хоризонталната пространствена организация на Космоса се осъществява чрез четириъгълник (квадрат, правоъгълник) като статичен символ на посоките на света (изток, запад, север, юг). И ако на символично равнище пространството във вертикален план се структурира от космическото дърво, то в играта негов корелат е момичето, заемащо центъра на четириъгълника. Момичето обаче не стои в абсолютната равновесна точка, а тича около нея - в неговия бяг се проявяват несигурността, хаотичността и преходността на периода в стопански (съобразно аграрно-технологичния цикъл) и в социален (девойките са в граничната възраст между виргиналността и матроналността) аспект. В случая хаосът може да бъде преодолян и хармонията да бъде възстановена само с улавянето на бягащото момиче.

Улавянето и заплитането на момичето обаче са елемент от обездвижването му като тип мистична смърт, след която настъпва ново раждане, но вече в нов социален статус. Смисълът на играта, посочена от Йорданка Кирчева, се изяснява чрез мотива "мома се оплита в калина-малина или къпина" от лазарските песни (БНПП 2, 1981: 203 - с. Лазар Станево, Ловешко; БНПП 5, 1982: 59 - Охрид; БНТ 6, 1962: 356 - с. Гъбене, Габровско), при който се маркира процесът на инициация в различните му стадии: 1) като вид подготовка и обучение - чрез конкретните занимания на момата; 2) като мистично пребиваване в отвъдното, символно изразено чрез унеса или съня, от които момата внезапно бива изведена; 3) като преследвана от овчар или лудо-младо и "уловена" от къпината, макар "неопитомена" още - каквато е годеницата (Колева 2007: 106-108).

За игра, обичана в с. Холмское (Украйна), информира Валентина Стоянова-Телалим. Момичетата отивали до реката, събирали плоски камъчета и ги хвърляли хоризонтално, ниско над водата - било им интересно, че камъчетата леко закачат водата, после отскачат и продължават движението си. Отброявали колко пъти камъчето ще докосне водата, преди да потъне, като е важно то да отскача колкото се може повече пъти.

Тази игра е позната и във Варна, типична е и за момчета, казва в разговор от 18 юни 2008 г. Георги Димитров Георгиев - Венин (роден през 1956 г. във Варна; на 52 години), поет, публицист и журналист. Той твърди, че от дете баща му го е учил да хвърля плоски камъчета в морето (не в река). И обяснява, че това, камъчетата да са плоски, има своето прагматично обяснение: кръглото камъче не може да отскочи, то потъва поради самата си форма. Само плоското, и то, ако не "среже" вълната с някой от ръбците си, а се "удари" о гребена й с плоската си част (ези или тура), има шанс да отскочи. Георги Венин сравнява играта с изхвърлянето на дискове у древните гърци - казва, че хвърляйки такова камъче, той се изживявал като дискохвъргач. Защото дискът, с кръглата си форма, прилича на Слънцето, допълва той.

А според архаичните представи камъчето съхранява духа на предците и оплождащата им способност; свързва се с вярата, че от камъни се раждат хора. По разпространен в българските митически песни мотив, магическото "бело каменче", намерено в "бели Дунав", на Тунджа - изобщо край реката, познато като "бял камък, бял самороден", при определени грижи, се превръща в живо дете. Но ако се допуснат нарушения или се пристъпят обещания, детето умира (СбНУ 60, Ч. I, 1993: 53, № 4; пак там, с. 157, № 178; с. 204, № 251). "Потъването на камъчето" кодира идеята за речното дъно и пясъка, който в древните представи се пази от чудовище (Змея на дълбините), свързва се с отвъдния свят и хтоничните сили. С тях се "срещат" инициираните и целта е да ги преодолеят.

От своя страна реката носи организираща по отношение на Космоса функция. Важен митологичен символ, включен в сакралната топография, тя е изпитание и преход, поради което преминаването през нея е задължително в сватбената и в погребалната обредност. Реката бележи началото на инициацията, но и успешния й край.

Във взаимовръзката си обектите в играта насочват към идеята за плодоносието - в природен, стопански и социален аспект. Това е крайната цел в посветителния процес, през който преминават подрастващите.

2. Игри за момчета

Сред игрите за момчета (юноши) са такива, като: челик, панта, "строителство" с конец, прескачане на огън на Сирница и др.

Челик. Понятието "челик" (от тур.) е съществително име в мъжки род и е, остаряло вече, означение на стомана, желязо. В преносен смисъл означава: здрав, твърд, издръжлив, непревиваем. По отношение на играта с това название, "челикът" е късо дръвце - от 10-12 до 20-25 см, със заострени краища, пръчка, която се удря с друга, по-дълга пръчка. Играта има различни варианти.

Според Пенка Колева челикът ("къса клечка") се подпира върху камъче, така че да е под ъгъл спрямо повърхността на земята и единият му край да стърчи. С дълга пръчка се удря стърчащият край, за да отскочи челикът нагоре. Тогава се удря втори път, но вече с цел той да се отстреля надалеч. Побеждава участникът, който е оттласнал челика най-далеч.

Валентина Стоянова-Телалим посочва два варианта. Първият е като току-що описания, но с малка разлика - копае се ямка колкото длан и челикът се слага под ъгъл в нея. При втория вариант участниците се разделят на два отбора. Играчите от единия отбор удрят и изтласкват челика надалеч, а от другия отбор пресрещат челика с пръчките си (не с длан) и го връщат обратно.

Колю Йорданов Колев (роден през 1945 г. в с. Михалич, Варненско; на 63 години; живее във Варна) също посочва два варианта, но уточнява. Ямката е във формата на лодка. Играят двама души или два отбора. Всеки участник си има дълга пръчка. При първия вариант, след като отстреля челика, участникът от единия отбор слага своята дълга пръчка напречно върху ямката. Играч от другия отбор пресреща челика и го отстрелва към ямката - целта му е да удари дългата пръчка на противника. При втория вариант се забива кол, висок до 0,80-1 метър. Напречно върху кола се поставя челикът. Участник от единия отбор отстрелва челика. Играч от другия отбор го улавя (може и с ръка) и го оттласква обратно. Целта е да хвърли възможно по-близо до кола, но без да го удари (разстоянието между кола и падналия челик се измерва). Ако удари кола, играчът отпада.

Георги Венин на свой ред посочва, че в махалата, където е израснал (между улиците "Патриарх Евтимий", "Български орел", "Овчо поле" и "Пловдив" - в централната зона на Варна днес), играта е позната като "Челик-сопа". В имейл от 20 юни 2008 г. той описва начина, по който е играл с връстниците си. Позволявам си да цитирам оригиналния му разказ.

"Участниците са само двама. Вместо да бучим кол (както е казал Колю Колев), избирахме си едно дърво (или електрически стълб - градска му работа!), което единият пазеше със сопа в ръка. Той обаче първо трябваше да подхвърли във въздуха челика (малкото дръвце) и да го перне с голямата сопа, така че да изхвърчи колкото се може по-надалеч. При три "пофа" (неулучване на челика със сопата), двамата си разменяха местата. Другият участник (като в бейзбола) се опитваше да хване челика с ръце при приземяването му - ако успееше, пак си разменяха местата. От мястото, на което бе паднал челикът, вторият го мяташе с всичка сила - така че да уцели дървото (точно обратното на описаното от Колю Колев), а "пазачът" имаше за задача да избие със сопата летящия към него челик - хем да опази дървото, хем да го отпрати пак далеч, че другият да бъде максимално затруднен: пак да цели далечното дърво (или стълб). Уцели ли го, разменят си местата. Между другото, ако хем не го уцели, хем и пазачът не избие далеч челика, тоест ако челикът мине край дървото (стълба) и падне зад него, после от мястото на падането се цели дървото. (Нали дървото е кръгло, та няма отзад и отпред.)

Няма победител в тази игра (няма точки). Само размяна на роли и обучение. Да, обучение, но в какво - в опазване!..."

Впрочем инициационният характер на играта е очевиден.

При атрибутите. Късото дръвце (челикът) и дългите пръчки символизират световното дърво. Неговите функции се проявяват най-добре, когато живо дърво е център на играта (забитият кол от втория вариант, посочен от Колю Колев, и стълбът в разказа на Георги Венин са изофункционални на дървото). По презумпция обаче късото дръвце е "челик", или от гледище на играта то се възприема като стомана (твърда и устойчива ковка сплав на желязото с въглерод и други елементи), и се оказва символ на най-тежката материя, от която се коват оръжията - за отбрана, но и за унищожение. Камъчето и ямката (като микровариант на пещерата) семантически се изравняват с раждащата, но и поглъщаща утроба на Великата богиня; свързват се с идеята за прехода, особено в приказния мотив за "скупчените планини", през които юнакът трябва да премине. Формата на ямката - като лодка, актуализира магико-ритуалната стойност на семантичния ред "плавателен съд - вода - път - движение".

В контекста на тези значения се включват и правилата на играта. Сред тях са уцелване и мистично поразяване на дървото (по описанието на Георги Венин, както и дългата пръчка на противника - по първия вариант у Колю Колев), но и отбиване на удара, закрила на обекта. Това напомня мита за единадесетия подвиг на Херакъл, който, по заръка на Евристей, трябвало да откъсне три златни ябълки от Дървото на вечната младост, дарено на Хера от майката-земя Гея. А в мотив от българските юнашки песни, по обявен облог, Русена девойка ще вземе онзи, който е "юнак над юнаци" и който успее да откъсне и донесе три златни ябълки, пазени "насред морето" от "водна самодива,/ самодива, хала седмоглава"; юнакът отскубва цялото дърво и го отнася в дома на девойката (БНТ 1, 1962: 339-347 - Гинци, Софийско). Дори да се изключи символиката на златната ябълка като аналог на мъжкото начало и оплодителната сила, като даряваща и възвръщаща живота, като изпитание на еротичната сила и половата зрелост, важните в играта "Челик" условия - нападението и опазването на дървото, в същината си са посветителни изпитания, свързани с прехода. А цикличността при смяната на ролите на участниците в играта е вид обучение от две позиции - в нападение, но и в отбрана. Умението да се брани "своето" пространство, силата да се побеждава злото и да се закрилят ценните за човека блага - това са рефлексии от представата за "вратарката" Артемида, но и за самодивата Вида Баздарджийка от българските народни песни.

Отнесена към юношите, играта "Челик" подлага на изпитание ловкостта им, силата и точността на отстрелване; бързината на реакциите, сръчността да отбият летящото срещу съответния участник малко дръвце. Тоест в играта се изпитва подготвеността им в ловното и воинското изкуство. А това е пътят за прехода им в следващата социална група - на мъжете.

Панта е друга момчешка игра, за която разказва Колю Колев. Самото понятие "панта" (от нгрц.) означава: безделник, хаймана, нехранимайко. Названието явно е от сравнително по-ново време, когато е изгубена паметта за инициациите и тяхната цел - публично себедоказване. Защото, както при "Челика", и "Пантата" подлага на изпитание типично мъжки качества.

При тази игра участниците не се делят на отбори. Те се нареждат в права редица (войнишки строй). Всеки от играчите има по една еластична, огъваема пръчка, дълга 1-1,20 метра, заострена в единия край. Играта е в два варианта.

При първия вариант всеки участник удря в земята изострения край на пръчката си и пружинира няколко пъти с нея, докато в един миг я изхвърля. Победител е този, чиято пръчка отлети най-далеч. А този, чиято пръчка е най-близо, е "слуга" - той събира пръчките и ги връща на играчите. При втория вариант на около два-три метра пред редицата на участниците напречно се издига дълга сопа. Всеки от играчите изстрелва своята пръчка, като целта му е да удари напречната сопа. Който не успее да уцели, събира и връща пръчките на останалите играчи.

* * *

И така, в същината си игрите са възпитаващи, обучаващи, подготвящи към определени знания и способности.

В ранната възраст - докъм осем-девет години, игрите целят мистично осигуряване на здраве за детето, като заедно с това разказват, ословесяват предстоящите пред него посветителни изпитания и в проспективно-пожелателен план насочват към успех - за да може то да се влее в съответната му социална група: на мъжете или на жените.

В по-късния етап - от девет-десет до четиринадесет-петнадесет години, момичетата и момчетата провеждат своята постепенна подготовка, реално овладяват потребните им знания, като на вербално, но и на имитационно-действено равнище осъществяват това, което ще трябва да докажат малко по-късно, в процеса на инициациите.

БЕЛЕЖКИ

1. Срв. в коледните песни: "Ранила йе малка мома/ бащина си ранен коня,/ кат го рани, тъй го гледа..." (Качулев 1973: 46, № 77 - с. Генерал Колево, Варненско); "Извела йе малка мома/ бащини си ранен коня" (Качулев 1973: 46, №76 - с. Цар Крум, Шуменско; вариант: Качулев 1973: 45, № 75 - с. Черни връх, Шуменско); "Рано рани малка мома,/.../ извела е братов коня/ да го пои студна вода" (Качулев 1973: 45, № 74 - с. Избул, Шуменско). Или в лазарските: "Стана оде на вода,/ и кон води по нея,/ конь я тегне в ливаде" (Миладинови 1981: № 388; БНПП 5, 1982: 46-47); във вариант от Охрид: "Кинисала девойка/ коню трева да берит/ во зелена ливада" (БНПП 5, 1982: 59; кинисвам - тръгвам, потеглям). [обратно]

2. Старото име на село Холмское е Селиоглъ. Селото е създадено през 1830 г. от български преселници. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бокова 1989: Бокова, И. За изграждането на художествена образност в детския фолклор (Детската игра на песен "Играй, Кальо, играй, Мальо"). // Митология, изкуство, фолклор. Год. II. София, 1989, с. 143-154.

БНПП 1-7, 1981-1982: Българска народна поезия и проза. Т. I-VII. София, 1981-1982.

БНПП 2, 1981: Българска народна поезия и проза. Т. II. София, 1981.

БНПП 5, 1982: Българска народна поезия и проза. Т. V. София, 1981.

БНТ 6, 1962: Българско народно творчество. Т. 1-12.София, 1962.

Вековно 1977: Вековно наследство. Българско народно поетическо творчество. Отбор и характеристика от Михаил Арнаудов. Т. II. София, 1977.

Венедиков 1993: Венедиков, Иван. Познайте ги по делата им. Българската интелигенция в моите спомени. София, 1993.

Йорданова 1983: Йорданова, Лозинка. Хубост за бъдни векове. София, 1983.

Калоянов 1992: Калоянов, Анчо. Славите ли Млада бога? Всичко за празника Коледа, 72 коледни песни и 4 коледарски благословии. Велико Търново, 1992.

Каравелов 1985: Каравелов, Любен. Народни обичаи и поверия. // Каравелов, Любен. Събрани съчинения в 12 тома. Т. 6. Критика, фолклор. София, 1985.

Качулев 1973: Качулев, Иван. Народни песни от Североизточна България. Т. 2. София, 1973.

КБП: Даскалова-Перковска, Л., Д. Добрева, Й. Коцева, Е. Мицева. Български фолклорни приказки. Каталог. София, 1994.

Китов 2003: Китов, Георги. Тракийски култов център Старосел. Второ прераб., доп. изд. Варна, 2003.

Колева 2007: Колева, Ваня. Фолклор, митология и литература. Варна: LiterNet, 2007.

Купър 1993: Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. Прев. от англ. София, 1993.

Лунгова б.г.: Лунгова, Сн. Играта като развиващ фактор. // Български Бебе Център, б.г. <http://www.biberonbg.com/specialisti/igrata_razvivasht_faktor.htm> (17.07.2008).

Маразов 1994: Маразов, Иван. Митология на траките. София, 1994.

Маринов 1994: Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.

Миладинови 1981: Български народни песни, собрани од братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани од Константина. Загреб, 1861. Фототипно изд. София, 1981.

Минчев 2008: Минчев, Александър. Богове, хора, маски. Театър, ритуали и паради: античните керамични и бронзови маски от Тракия и Мизия. // Морски свят, юни 2008, Варна (под печат).

Мифы 1987: Мифы народов мира. Энциклопедия. Т. 1. Москва, 1987.

Михайлова 1983: Михайлова, Ганка. Функция на народните носии. // Етнография на България. Т. II. Материална култура. София, 1983.

Проп 1995: Проп, Владимир. Морфология на приказката. София, 1995.

СбНУ 1889: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. София, Т. I, 1889.

СбНУ 1891: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. София, Т. V, 1891.

СбНУ 1993: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. София, Т. 60, Ч. I, 1993.

Стоилов 1900: Стоилов, Антон П. Пари за превоз. Погребален обичай. // Българска сбирка. Год. VII. София, 1900.

Стойнев 1994: Стойнев, Анани. Българска митология. Енциклопедичен речник. София, 1994.

Пимпирева 1995: Пимпирева, Женя. Каракачаните в България. От номадство към уседналост. София, 1995.

© Ваня Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.08.2008, № 8 (105)

Други публикации:
Простори, № 4, 2008 (откъс).