ИВАН ВАЗОВ В УЧЕБНИЦИТЕ ПО ЛИТЕРАТУРА

Владимир Атанасов

web

През 1894 г. в Пловдив се появява една Христоматия за III клас под съставителството на Ив. Пеев, снабдена с „подробен учебен показател" и речниче, обясняващо думите, обозначени със „звездица". На първо място в неговото съдържание е една молитва от И. Вазов. Нейният текст е следният:

На молитва

Неволно отбих се във Божия храм,
Кат' пътник отпаднал под сенчица хладна.
Свещена молитва възлизаше там
И даваше мир сладък в' душата ми страдна.

Наведох смирено, покорно глава.
Смущение тайно обзе ме неволно;
И някакви чудни и нови слова
Из моето сръдце извираха болно.

Аз молех се жарко на Бога велик
За помощ, утеха в' живота ми тежки, -
За мене, за братя, за всеки клетник,
За всички страдающи род человешки.

И молех на кръста распетий Христа
Да вдъхне мен' свойта любов и търпение...
И много ощ` шепнеха мойте уста,
И леко, и сладко ми ставаше мене.

Думите, обяснени в „отделно речниче със звездица", са само три - неволно, страдна, обзе. Всеки познава и една друга Вазова молитва - Дядо Господи прости ме,/ моля ти се от душа... Може да се приеме, че по този начин Вазов заявява религиозния код на своето творчество, което го прави неизменен участник във всички читанки и христоматии през следващите десетилетия: Читанката на Н. Алтънков от 1898 г., Читанката на Г. Балдджиев от 1903 г. и Буквар и първа читанка на същия автор от 1914 г., Христоматията на Ив. Добрев от 1908 г, христоматиите, които Елисавета Багряна и Калина Малина започват да издават в началото на 30-те години (1932).

Още в цитираното издание Вазов присъства с текстове от широк жанров диапазон: поезия (Новото гробище над Сливница), пътеписи (Нашите манастири от връх Стара планина, Родопите), разкази (Иде ли?). Всичко това подсказва, че Вазов и неговото творчество навлизат в дълбинни проблемни територии на националната идентичност, свързани с Езика, Религията, Историята, които конструират един богат на конфигурации и символи литературен свят.

Своето присъствие в полето на образователната практика Вазов заявява не само с поетическите си книги, които се появяват през втората половина на 70-те и началото на 80-те години на 19. век, но и с популярната Българска христоматия (1883) в съавторство с К. Величков и с авторския сборник Стихотворения за малки деца (1883). В този период Вазов възприема образованието като част от една широка културна програма, която ориентира към поколенията на младата държава.

Така формулирана, темата извежда „Иван Вазов" като присъствие, като институция на културните репрезентации след 80-те години на 19. век, които овладяват свободните зони на публичността с гласа на литературното (а и на политическото) слово.

Структурирането на институцията е сюжет, който бива задвижен много преди нас - например с Български дневник на К. Иречек¹, полемиките със Славейковци², Спомени и документи на Ив. Шишманов. Когато през 1883 и 1884 г. се появяват първата и втората част на Българска христоматия, започва институционализирането на „новобългарската литература". Вазов участва в структурирането на национално и културно съзнание и институционализирайки словото, образова читателските поколения. Днес неизбродимата критическа и изследователска рецепция на Вазовото творчество конструира образа на поет, писател и драматург, който основополага структури, ценности, отношения и оттук - ориентации, нагласи, начини на мислене.

Не бих искал да изреждам известни положения, но в творчеството на Вазов рецепцията установява артикулации на родното, историческото, политическото, етнологическото и пр. Творчеството на Вазов се интерпретира не само като източник на национални идентификационни излъчвания, но се възприема и като извор на българо-румънските отношения през Възраждането³, българо-чешките отношения, представени от 3. Урбан⁴, към което може да се прибавят многобройните теоретизации върху Вазовото творчество през аналитичните инструменти на историографията, социологията на литературата, структурализма и семиотиката, психоанализа и т.н.

Ще прибавя и интерпретациите на Вазов във всички познати литературни историографии, каквато например е Българска литература 1880-1930 на Иван Радославов, в която авторът идентифицира Вазов като „център, около който се групира мислещата пловдивска интелигенция" и който по „необходимостта на историческото развитие" е призван да запълни голямата „духовна празнина", открила се в националния живот⁵.

Релациите литература - литературна критика - образование се осъществяват в определени и менящи се социокултурни контексти, които активно взаимодействат с елементите на тази релация. През 80-те години Ал. Кьосев посочва, че не само социокултурата конструира и излъчва смисли и ценности, които литературата улавя и обработва, а налице е и противоположният процес, при който литературата, а в частност творчеството на Вазов, демонстрира своята „силна културосъздаваща роля"⁶.

Разбира се, тази културостроителна роля не се отнася единствено към Вазовата лирика и стихотворения като Де е България и Отечество любезно, а и към творчеството въобще, което по думите на д-р Кръстев „създаде в миниатюр цяла една литература"⁷.

Същата констатация повтаря и Гео Милев: „Преди Иван Вазов нямаше българска литература", и продължава: „Иван Вазов даде на българския народ неговата литература, създаде българската литература, създаде българския език, като го направи тъй пластичен, щото може да изрази всички мисли и трептения на човешката душа", посочвайки именно голямата културална роля на поета⁸.

Вече споменах христоматиите на Багряна и Калина Малина. В помощната литература за българското училище през 30-те и 40-те години темата „Иван Вазов" обхваща немалък масив от текстове и интерпретации, които, макар и ненатрапливо, повтарят формулата „Вазов е възторжен певец на всичко българско: земя, минало, подвизи, език, народ..."⁹

Приблизително по същото време в сборника „Българска литература" може да се прочете следното: „...най-хубавото, което Вазов е създал, това е неговата лирична поезия, в която той живее с националните идеали."¹⁰

Възможно е да се посочи и друг пример: „...цялото творчество на поета - епос, лирика и драма - не представлява друго, освен възторжено изображение, една вдъхновена апотеоза на вековните усилия и борби на българското племе за народностно освобождение и обединение."¹¹

А Цв. Минков обобщава отношението към Вазов и езика на неговото творчество, търсейки рационалната формула, за да обясни културния мит: „Ботев и Вазов са поети на елементарното, стихийното. Затова и така непосредствено и дълбоко неотразимо изливат своето опиянение от родното, героичното и величествено-хубавото."¹²

Посочваме тези факти на отношението към Вазов и неговото творчество, тъй като литературните текстове, създадени от поета, конституират „култа Вазов" или „мита Вазов", а това преминава не само по каналите на критическата рецепция, а и на образованието и неговите парадигми. Институционализирайки литературата, установявайки нейните основни сюжети, Вазов сякаш „забранява" на своите критици (а и на опонентите си сред тях) отклонения от атрибутите на самия поет - „български", „национален".

Тук не изразяваме убеждението, че „митът Вазов" се прави от качествени прилагателни, въпреки че критическата практика познава и такива опити, а търсим отговор на въпроса кои механизми осигуряват запазването на този мит в неговата непоколебима устойчивост.

В това отношение ще се придържаме о разбирането, че образованието и културата се засрещат именно в точката на запазването, откъдето всъщност се развива и понятието за същността на „образователността"¹³. Възприемайки като общо понятието за същността на „образованост", следва да уточним, без да сме любители на периодизациите, че в културноисторически план могат да се отграничат два момента, свързани съответно с онова, което в латински се предава с formatio, формирането, и образоването.

Българската култура до Втората световна война е отслабила функцията на формирането, превръщайки образованието в основен идеологически инструмент. Докато след Втората световна война, в условията на комунистическото общество, акцентът пада върху формирането. Възприемането на тази предпоставка се основава върху разбирането, че операциите по „формирането" се отнасят към отношението конструкт - форма - дооформяне, което описва целия образователен процес с неговата основна социална функция: да изработва интегративни модели за включване на индивида и групата в общия идеологически проект. Ще посочим един индиректен пример за начините, по които идеологемата парцелира литературата и транспонира това парцелиране върху териториите на образованието. Идеологическите техники на социалистическия реализъм, в чийто трети период се намира съвременната българска литература, позволяват, по отношение на статиите от частта руска класическа литература например, направо да бъдат преведени от съветски учебници.

Формирането в учебната и училищната практика се основава върху ментални дедуктивни матрици. В адаптирането на тази матрица е отредено място и за класическите български писатели, сред които е Иван Вазов.

В последните десет години в образователната практика се наблюдава известно „наслагване" - в смисъл, че върху традиционните прочити започна процес на напластяване на нови прочити, които разширяват територията на актуализираните значения на Вазовото творчество. По този път се достигна до парадокса учебникът по литература да акцентира националноидентификационния модел, а новите прочити да проблематизират неговите зони, да разтягат неговите граници към различни равнища на диалогичност на културата и херменевтиката.

Творчеството на Иван Вазов има широко представяне и в сегашните учебници по литература. Това се дължи на обстоятелствата, че то:

- конституира основните параметри на литературата ни;

- жанрово и тематично установява и синтезира предходния естетически опит;

- установява ценностите на националната и културната идентичност;

- установява идентификационните и диалогичните полета на литературата;

- интерпретира основните категории за самоидентификацията на българската култура: Езикът, Историята, Литературата, Обществото, Природата, Цивилизацията, Религията, Паметта, Словото, Човекът.

Изглеждат неизбежни и настояванията, че Вазов създава базовите формули на националната идеология.

И макар че не създава изходния текст на съвременната българска литература, подобно на Ботев, публикува произведения, които установяват зоните на чувствителност, в които се реализира литературното мислене и културното самосъзнаване на българина - героическата, в нейните митотворчески (Епопея на забравените) и в битово-историческите й аранжименти (Под игото, Немили-недраги) и травестивната (Чичовци).

Тази културална функция детерминира и неговото включване в образователната парадигма.

Творчеството на Вазов конституира основните митове на новото общество, които са удобна образователна опора в условията на всяка социокултурна преходност.

Обикновено се мисли, че митът е антиподът на историята, тъй като представлява пряк израз на страха от протичащото време, улегнал в „колективните представи". Създавайки националния мит, Вазов изработва механизмите на националната идентичност, които по каналите на културната комуникация - литература и изкуство, образование, наука, медии, улягат в структурата на социалната личност като нейна идентификационна матрица.

Именно на това място е редно да се уточни, че творчеството на Вазов не създава националистическа доктрина, въпреки че фрагменти от неговите текстове са употребявани за „патриотично възпитание" в различни моменти и с различна степен на манипулативна рафинираност¹⁴. Не само през 20-те и 30-те години, но с особена сила след 1947 г. Вазов е щедро употребяван, „потвърждавайки по един естествен начин" чрез своите текстове основни позиции на генералното означаемо на комунистическата идеология.

Извън тези манипулативни практики Вазовото творчество конструира идентификационни кодове, благодарение на което днес, а и много преди нас, нацията и националното се възприемали едва ли не за „вроден атрибут на човечеството". Разбира се, нашият опит тук е не толкова да открием механизмите, които творчеството на Вазов разработва за конституиране на ценности, които принадлежат на нацията и националното. За нас от по-голям интерес е фактът, че творчеството на Вазов конституира културни парадигми, тоест някаква система от знаци, връзки и отношения на идентичността, в които всеки член на обществото едновременно разпознава своята индивидуална и предхождаща културна личност, както и своята принадлежност към нейната структура като социална личност.

Известно е, че съвременното (пост)индустриално общество акцентира предимно върху общото, а не върху специализираното образование, което привлича високия образователен статус на Вазовото творчество. Общото образование засяга дори и сравнително ограничения пласт кандидати за една „технократическа аристокрация". Творчеството на Вазов е предпочитано именно в сферата на общообразователната практика (а то не би намерило и място извън нея, доколкото именно общото образование поддържа предимно консервативните ценности на обществото), полагайки с това основите на културната идентичност на членовете на това общество. С други думи, ние не може да мислим Вазов и неговото творчество като легитимираща парола към националното, а по-скоро като съдържание на преминаващите отвъд взаимното признаване на националните идентичности социокултурни значения и структури.

Може да се изрази допускането, че творчеството на Вазов оформя културна традиция, която въздейства по обратен път върху идиосинкратичните елементи на индивидите, които биват интегрирани в културната традиция. Следователно ние не възприемаме убеждението, че Вазов и неговото творчество са „образецът на националното", а, по-скоро, че се отнасят към т.нар. ритуали на прехода (rites de passage), към които принадлежат всички интегриращи към културната общност практики на обучаването и образоването.

Иван Вазов и неговото творчество изпълняват тази функция, създавайки механизмите, които мултиплицират „ефекта Вазов" в жизнения свят на поколенията вече век и половина като канон. Съществуват редица възможности понятието „канон" да се отнесе към по-обемни дялове на литературната история, теорията на жанра, политиката и предизвикващите съмнение към понятието „литературност" аспекти на културологичното изследване, обещавайки разплитане на възлите около понятието „криза".

Изхождайки от разбирането за принципното неравнозначие на канон и традиция, би могло да се посочи, че Вазов „стои" едновременно и в традиционното, конструирано от серии структуриращи идентификационни определения и социокултурни продукти, и наред с това в каноничното, което институционално привилегирова даден свод от текстове, например чрез издателската и образователната политика¹⁵.

С творчеството на Вазов се осъществяват първите саморефлексии на литературата ни, на поетическата индивидуалност, която самосъзнава не само себе си, но и всичко онова, което идентифицира като „българско и родно" и което се изразява в Где е родът ми на Т. Икономов, Татковина на Петко Славейков, Де е България на Вазов.

Традиционният поет и каноничният творец Вазов захранват българското образование с един значителен масив от текстове, които, макар и променяли своята конфигурация през годините, остават внушителен дял в обема на учебниците по литература. Тук нямаме предвид, че образованието е превърнало Вазов в културна емблема, но и че тази „емблема" не би могла да има друго присъствие в националната литература. Вазов е конструирал и сам своята емблематичност и репрезентативност.

Причината за това е, че творчеството на Вазов принадлежи към онези социокултурни реалии, при които понятия като смислопораждане, културно строителство, ценностно конституиране съвсем не стоят в състояние на „дисеминация" (ако се възползваме от понятието на Дерида), на отклонение или случайност. С това Вазов и неговите текстове установяват базата на възникващия литературен канон с неговите стабилизирани и релативни аспекти. Вазов канонизира определени състояния на общия живот, състояния на езика, на културата и „националното чувство" (в речника на традиционната литературна историография) като общо знание, което осигурява запазването на идентификационните ценности и инструменти. Това общо знание може да се нарече литературен капитал, по израза на Бурдийо.

Ако възприемем „литературния капитал" не само позитивистки като натрупано национално богатство, което анахроничните прочити извеждат от пласта на собствената си културна темпоралност, а като възможност този „капитал" да има функция в актуалния културен оборот, ние ще разбираме как общото знание става необходимо и устойчиво прислонява образователния опит поколения наред.

Творчеството на Иван Вазов битува в учебниците за трите училищни етапа - начален, прогимназиален и гимназиален.

Още в Читанката за 1. клас творчеството на Вазов задвижва тежката идентификационна машина на националната идеология с Аз съм българче и Левски, между които невинно е разположена популярната Песен на синчеца¹⁶.

Моделът в Читанката за 2. клас е повторен: съдържанието се открива от Де е България? и включва още два Вазови текста - Левски, който небрежно следва Облак на К. Христов, и Хубави сте, за чудо сте, който би съпътствал Кирил-Христовото стихотворение по-откровено¹⁷.

В Читанката за 3. клас Вазов представя рубриката „Хубава си, татковино" (където отсъства Петко Славейков) с очерка В Пирин и, разбира се, откъс, онасловен отново Левски, зает този път от Немили-недраги¹⁸.

В 4. клас вече не съществуват читанки, а учебници. Учебникът по литература, разбира се, включва текстове на Вазов, и то отново в същата парадигма: „българската природа" (Песента на синчеца, за която се надяваме да е усвоена вече много добре, и Зелено) и „историческата гордост" (Чистият път)¹⁹.

В учебниците по литература за 5., 6. и 7. клас Вазовото творчество се представя по-разгърнато, но по логиката на същия модел. В 5. клас образователните стратегии включват Де е България (вече без въпросителен знак) и Отечество любезно, представящи темата „България". След тях се открива темата за красотите на „българската природа" с България е най-хубавата страна на света, за да се стигне отново до темата за „националната гордост", където отново е припомнен разказът Апостолът в премеждие, както и откъс от Немили-недраги²⁰.

С риск да стана отегчителен ще посоча, че в 6. клас парадигмата е разгърната в посока на „историческата гордост", като са включени фрагменти от Под игото, баладата Новото гробище над Сливница и разказа Иде ли?, което не крие стремежа към периодизирано патриотично възпитание. Текстът, който разнообразява тази ситуация, е При Рилския манастир.

В учебника по литература за 7. клас творчеството на Иван Вазов е представено сравнително пълно - чрез текстове като Немили-недраги, Една българка, Опълченците на Шипка и Българският език. В учебника тези текстове не са интерпретирани. Моделът е отново съхранен, като акцентът пада върху силните поетически и прозаически текстове, обслужващи възпитателната тема „историческа гордост".

В 10. клас творчеството на поета е представено най-пълно с всички онези текстове, които конструират националния литературен канон.

През настоящата учебна година (2000/2001) състоянието във всички описани образователни степени и класове не се е променило и творчеството на Иван Вазов продължава да възпитава поколенията в национални добродетели и историческа гордост. Тук не става дума за отмяна на идентификационните стратегии, които образованието активира. Става дума за ефективното равновесие между традиционалистко и актуално четене на Вазов, при което „митът Вазов", а с него и самата литература, няма да изпълнява единствено функциите на илюстрация за смътни образователни цели, свързани с патриотичното възпитание.

Произведенията на Иван Вазов се представят в повторителен режим, чиято задача по всяка вероятност е да припомня идентификационните кодове на българското образование, което - независимо от динамиката в променящия се свят, пази, с ревнив консерватизъм удобствата на установени от десетилетия стереотипи.

Правейки това описание, ще си позволя да завърша с един въпрос: Какви Вазови текстове могат да намерят място в учебниците по литература - възпитателните или образователните?

БЕЛЕЖКИ

1. Иречек, К. Български дневник. Т. 1. 1930.[обратно]

2. Който датира от началото на 80-те години.[обратно]

3. Вж. Велики, Н. В: Сб. Иван Вазов. Колоквиум „Проблеми на българската литература". С., 1987,с.229. [обратно]

4. Пак там, с. 189.[обратно]

5. Радославов, Ив. Българска литература 1880-1930. с. 28-29. Във „Вазов и ние" Радославов е повече от категоричен, че декадентите, българските модернисти, не могат да си позволят отрицания към този поет: „Вазова ние не отричаме... Вазов не може да бъде отричан", отричан е само „вазовизмът", а не заслужилият „заслуженият култ към Вазов". В: Българската критика за Иван Вазов. С., 1988, с. 169-171.[обратно]

6. Кьосев, Ал. Идеята за родното в лириката на Иван Вазов. В: Иван Вазов. Цит. сб., с. 35.[обратно]

7. Кръстев, Кр. Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература. Цит. по Съчинения. Т. 1. С., 1996, с. 134.[обратно]

8. Милев, Г. Иван Вазов. В: Българската критика за Иван Вазов. С., 1988, с. 177.[обратно]

9. Минков, Цв. Из българската поезия. Разбори и теми. Втора част. 1942, с. 168.[обратно]

10. Българска литература. Том 1. С., 1934, с. 60.[обратно]

11. Българска литература. Том 2. С., 1936, с. 81.[обратно]

12. Език и поезия. С., 1936, с. 108. [обратно]

13. Вж. по-подробно Гадамер, Х.-Г. Истина и метод. С., 1997, с. 28 и сл.[обратно]

14. Наскоро имах възможност да установя как характеристиката на Бойчо от „Под игото" е възпитавала с императивна дидактическа риторика от корицата на тетрадки за обучение през 20-те и 30-те години.[обратно]

15. Дължа тези редове на Г. Тиханов, който впрочем посочва и първата употреба в съвременно значение на понятието „канон" по отношение на българската литература у М. Арнаудов (сп. „Пролом", 1922, кн. 16-17). [обратно]

16. Читанка за I клас на СОУ 1992.[обратно]

17. Читанка за II клас на СОУ. 1992.[обратно]

18. Читанка за III клас на СОУ. 1994. [обратно]

19. Литература за IV клас на СОУ. 1993. [обратно]

20. Литература за V клас на СОУ. 1995. [обратно]

© Владимир Атанасов, 2000
© сп. Български език и литература, 2000
© Издателство LiterNet, 04. 12. 2001
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2000, бр. 6.