АТАНАС ДАЛЧЕВ: АЛТЕРНАТИВНИЯТ ПРОЕКТ

Владимир Атанасов

web

Като пенсионер, сложил ръце отзад,
на празния площад, се разхожда
с криле на гърба си един гълъб.
Фрагмент, 401

Този фрагмент извършва преозначаване - гълъбът се превръща в замислен; (или намръщен) пенсионер, който крачи по празния площад. Или може би пенсионерът се е превърнал във вечно гладен гълъб, който броди по настилката на площада. Четенето на това изречение всмуква във въртопа на преозначаването - Някой се разхожда на площада. Но кой е той? Защо гълъбът става пенсионер, а ръцете - криле? И защо площадът е празен?

Как, от кого и откъде е видян пенсионерът с криле... Или гълъбът с ръце на гърба. Как се е случило преозначаването, което сплита отиващото си с отлитащото? Неяснотата има очертанията на двойствена фигура. Съответствията загубват своята дистанция и се сливат в същото, чийто ореол е другото. По презумпция се съгласяваме с критиката, която акцентира антисимволистичния патос на Далчевата поезия. Ще се опитаме да докажем, че нейните текстове са също така и алтернативен на експресионизма проект, в който избледняването на символа се включва в означаващия оборот на метафората.

Как се извършва всичко това? Възможно е причината да се крие още в плана на риторичната стратегия. Ще потърсим илюстрация и осмисляне на тези въпроси в съпоставящия прочит на фрагменти от поезията и естетическите ориентации у Гео Милев и Далчев. Тези две представителни явления на българската литература имат случване в синхрония. Проектът на прочита може да потърси общи места, в които „ранният" Гео Милев отрича метафората, а „ранният" Далчев, от своя страна, я превръща в свой базов риторичен и семиотичен инструмент¹. Ще направим опит да задвижим границите на устойчивата традиция и да открием простора на съизмерващи се модалности.

През 1919 г. в сп. „Везни" Гео Милев обявява смъртта на метафората. Метафората, посочва той, в популярната статия Фрагментът, тъй като е плод на логически връзки, предстои да бъде изоставена от съвременната поезия. Принципът на логическия рационализъм ще бъде изместен от принципа на интуитивизма. Негов инструмент ще стане символът - далечната асоциация, към която достъпът е прекратен на равнището на текста и е възможен единствено на равнището на четенето.

Ако сменим терминологичния ключ, ще се окаже, че мъртвата метафора отстъпва своето място на несвързаността, разпадането на флексивните маркери и синтактични зависимости. По този начин за съвременната поезия на 20-те години логиката ще се трансформира в алогичност, анализът - в синтез, а рационалността - в интуитивност. Във Фрагментът Гео Милев отбелязва: „Символът е асоциация - образ, създаден чрез асоциация. Образът, създаден чрез логиката, - м е т а ф о р а т а - е винаги образ на непосредното осезание: адекват на действителността. Действителност: не изкуство. Логичният образ се постига винаги чрез непосреден анализ. Резултатът е: адекват на действителността; не изкуство."²

Радикалните откази от логиката и рационализма са предназначени да снемат стабилизираните в традицията ментални окови на поезията, да реанимират възможностите за изразяване не на земното и „реалното", а на „антиреалното" и „космическото". В един от фундаменталните текстове на Гео Милев разтапянето на предметността създава образа в съвременното изкуство: „Светът - предметът - изчезва. Изчезва като установена величина; загубва своята определена, собствена цена. Става преображение; - средство с относителна цена: образ, символ. Светът съществува още само като призрак."³ В „Грозни прози", в „Жестокият пръстен", в поемите си и особено в „Септември" Гео Милев разгръща инструменталния потенциал на сензитивността за сметка на сетивността или „близкото осезание", както поетът се изразява в цитираната вече статия.

В идентичен социокултурен контекст, но с противоположни ориентации, Далчев конструира своя алтернативен проект, който представлява контрааранжимент както на символистичната, така и на експресионистичната поетика. Далчев разкрива категориалността на света не само в неговата предметно-веществена тъкан. Светът не е единствено очертан, видян, чут, докоснат. Светът няма само релеф, форми, пропорции. В Далчевата поезия светът се променя, протича. Той е континуален, следователно в представянето му отминаващото и идващото образуват фигура. В нея съществува междинна зона, в която предметът е очертан и съответно е видим. Но част от отминаващото, както и част от приближаващото остават в „сянка" или мъглявина, където също (както у Гео Милев) се осъществява разтапяне. Разликата е само в това, че предметът е показан чрез своята наблюдаема част и наред с това остава скрит - от протичащото време, от менящото се пространство и от ракурса на наблюдаващия. Светът е протичащи фрагменти.

В своята взаимност обаче светът е общ, сплотен, взаимосвързан чрез хиляди нишки. Той е поднесен в поетическия текст като познание за свят, натрупано в съдействието на сетивния и интелектуалния опит, в контраверсия, реабилитираща именно неговата „близка осезаемост" и рационалното постигане на значенията. Оттук следва и акцентът върху реабилитираната функция на аналитичното, наблюдаващото, на солидализиращото. Те освобождават от илюзиите, но и от алюзиите, за да фокусират предмета сред предметността, материята в протичащата материалност, както и човека сред въплътената, преминаващата, отразената огледаност на човешкостта.

По този път Атанас Далчев възстановява статута на „добрата стара" метафора в нейната инструментална възможност да свързва логически, тоест така, че езикът да прави видим света на човека и света на другото, което свети и остава следите си във/върху познатото, всекидневното, узуалното.

Далчевата поезия развива една нова функция. Тя се оттегля от абстракциите на символистичната поезия, разгръщаща означаването в неспособността да се види и да се чуе светът, да се докосне в неговата протичаща, тръпна и топло пулсираща тъкан.

Възможностите на метафората са „онтологично" свързани с неразчленимото възприемане на света. Метафората принадлежи иа структурирането на езиковостта и културата (Вико, Потебня) и именно в тази й функция поезията на Далчев я реабилитира като „инструмент", който позволява самопознаването на човека сред неразчленимата протекаемост на нещата в заобикалящото всекидневие. Метафората има статута на „познавателен инструмент", утвърждаващ нещо „извън границите на буквалната истина"⁴. Тя също произвежда в своите означаеми различни културни единици.

С други думи, ако за Гео Милев метафората е логична и поради това следва да се премине към символен режим на означаване в изкуството, за Далчев тъкмо тази логичност прави метафората особено производителна и тривиално примамлива. Освен това, какво по-разбираемо състояние на езика от метафоричното, при което всеки „скандал" по заместване, аналогия и аномалия може да изглежда оправдан, дори необходим или просто естествен. Още повече, че понятието за метафора и нейната инструментална същност се вписват във всеки дебат за ефектите на риторичната дейност⁵.

Разчитайки на неопределеността на символа (защото именно неопределеността е повтарящият се елемент в неговите дефиниции), Гео Милев всъщност говори и за модалност на текста, която го отваря към високата чувствителност на прочита. Привидно тук изглежда, че всичко е поверено в ръцете на читателя, на чиято работа разчита новата поезия. Но това съвсем не е така, тъй като символът е универсалната възможност за „по-чувствителната, по-изтьнената" душа, която „да свързва нещата чрез асоциация, чрез алюзия на техния смисъл - чрез интуиция"⁶. Асоциацията „свързва нещата", символите „въпльщават смисъла на нещата", фрагментът „синтезира смисълът на нещата" - това са само няколко повтарящи се момента от цитираната статия. Но какви все пак са тези неща, ако не предимно улегнали в културната памет знаци (символи), някои от които напълно освободени от референциални зависимости и представящи се като самородни образувания в интуицията на художника.

За Гео Милев символът е ефикасен тогава, когато чувствителността на читателя е провокирана, когато му е отворен простор за допълване, разширяване и асоцииране, когато смътната алюзия за някакво неопределено съдържание е прояснила неговата способност да преминава отвъд референциалните мрежи на метафората, впускайки се в приключението на далечните асоциации.

Поетът го „признава" в лирическата повест „Черни хоругви":

О душа! отразила в своето огледало всички лица на
живота и всички образи на света: животът и светът помътиха
твоето ведро огледало. И ти си Вавилон на всички краски, крясъци и
звуци! - Хамелеон...

Продуктивността на символа, която идва от следите върху „първичната душа", и резултатът в комуникацията текст - читател, където се възкресяват в дешифрирането на психичните и на културните значения тези следи, е показателят, който детерминира безизразността на „старото" и необятния изразен ресурс на „новото" изкуство.

Наред с това обаче симоволът е продуктивен именно тогава, когато в резултат на тълкуването остава все така неопределен и „отворен". „Ценността на много от символите се вижда именно в тяхната неясност, в отвореността им, в тяхната плодотворна неспособност да доведат до крайно и окончателно „значение"⁷. От друга страна, тълкуването на метафората може да доведе до също така далечни мъглявини от значения, които възникват, благодарение на „енциклопедията", с която борави читателят.

В гледището на Далчев метафората не е проста функция на логическа операция, а възможност без да се преминава отвъд референциалната мрежа, да се идентифицират и разбират близки „обекти", познати състояния на света и човека, които лежат в непосредствения опит на всеки и оставят своите отпечатъци в състоянията на езика. Следите върху душата и следите в опита - в това изглежда могат да бъдат прочетени поетическите проекти на Гео Милев и Атанас Далчев.

За Гео Милев символът е културен модус за извличане на „смисъл от нещата", а следователно и за тяхното снабдяване със смисъл. През филтъра на душата върху „екрана на културата" поетът разлага света, за да го включи в един нов, но духовно по-богат синтез. В един критически текст, който интерпретира разликите между романтизма и експресионизма - „Експресионизмът и чарът на луната", Константин Гълъбов посочва, макар да изпада в известно критическо противоречие: „Особена характеристика за духа на днешния човек е експресионистичната поезия. Тя е рожба на едно светоотношение, в което има твърде много склонност към разчленителност, създадено под влиянието на съвременната наука, чиято алфа и омега е анализирането. Някога романтикът се опитваше да избегне действитеността, като я превръщаше в съновидение, днес експресионистът иска да разтьлми загадките, като разчленява и съчленява нещата в нови чудати форми: - като ги деформира."⁸ Инструментът на деформацията е символът. Призивите за отказ от експресионистичното „аналитично и разсъдъчно светоотношение"⁹ съвпадат с концептуалното изискване за простота и предметност"¹⁰ или за поезия, която „изхожда от действителността"¹¹. За Далчев културният модус е в метафората, тъй като тя позволява разместване, аналогия и пропорции, близки до предметното и действителното, дори и в случаите, в които метафората е по-скоро обикновено сравнение, построено върху принципа като. Ще посочим два примера от различни години:

...като река лъщи асфалтът под дъжда...
                                                                   („Нощ")

ти сякаш слизаш като птица сред облаци и светове...
                                                                   („Ангелът па Шартър")

Гео Милев постулира създаването на „космическо изкуство" във варварнзиране на езика и отказ от непосредната рационалност на метафоризма; Далчев манифестира завръщане към простота, тоест към сътворяване на „земно изкуство", което не приписва на предмета „няколко несъвместими признака"¹². Далчев търси очевидно съвместимостта (съчетаването, сгьстяването, заместването) между род и вид, вид и вид, качество и качество, подобие и подобие.

Гео Милев използва като инструмент на синтеза символа, а Далчев - метафората, макар че двамата извършват едно и също, тръгвайки от различни предпоставки и ползвайки различни инструменти. За Гео Милев аналитичната работа на разума е компенсирана и впоследствие е отместена от синтетичната работа на интуицията, тъй като именно интуицията, според поета, „внася хармония в първоначалния безпорядък на психичните феномени"¹³. Процесът при Далчев по всяка вероятност е противоположен - интуитивната работа, която поддържа неразчленимостта на света, е компенсирана с работата на разума, който анализира (и детайлизира) света в неговата материално-вещна протекаемост, за да го яви „пред очите" на читателя. Поезията на Далчев наблюдава света.

Неговият поетически свят е неподвижен, без да бъде застинал. Тази неподвижност, в която се улавят детайлът, формата, релефът, тъканта, ситуацията, е следствие не от качествата на света, а от начина, по който той е видян н описан. Наблюдението и описанието са продължителни, повторителни. Те натрупват в себе сн все повече н повече щрихи, откриват белези и пукнатини върху привидно гладката повърхност, разпознават културни следи, социални и етически отношения. Предметният свят е съсредоточено наблюдаван (аналитична процедура), което свързва, слепва отделните детайли (синтетична процедура), но не за да постигне цялото през неговата фрагментарност, делничния му профил, неговата обикновеност, особеност, различност.

С други думи, фрагментът и фрагментаризирането се оказват крайна цел, резултат от процеса на поетическо означаване както при Гео Милев, така и при Атанас Далчев. Различни са само инструментите, които постигат този резултат.

Стихът "Кървава пот изби по гърба на земята" у Гео Милев (Септември, Х) ще бъде символ, изведен от аналитичния идиом на страданието. У Далчев обаче стихът „и с ръждата като кръв по тях" (Вратите) ще бъде метафора (или, по-точно - сравнение), следваща синтетичната процедура на интуицията. Кървавата пот, която символизира пролятата кръв, представлява функция на културна алюзия, а „избилата" върху повърхността на вратата ръжда от гвоздеите (или по някаква друга причина) метафорично открива стареенето, пренесено и върху човека, чиято смърт може би го очаква след любезното проскърцване - „Минете моля, господине!"

Метафоричният трансфер на значения обхваща редица примери от Далчевата поезия на 20-те и 30-те години. В Къщата сравнението възхожда също така към метафора, в която пропорционалното отношение е съчетано със смяна на плоскостта - обменът е между хоризонталната и вертикалната плоскост, през „порите" на която проблясва отново метафората на болестта и старенеенето:

и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага...

Метафората в Далчевата поезия осигурява трансфер на значения между две предметни/материални равнища, осигурявайки им обгледимост отгоре и отдолу. Инструмент на тази фигура е метафората, която замества и пренася, включвайки знаците в една скрита игра на преозначаване. Стихотворението Балкон е особено подходящо като илюстрация на този механизъм в поезията на Далчев. Извън съмнение остава възможността балконът да се мисли като медиатор между външното и вътрешното¹⁴.

Балконът обаче не само представя отчуждеността - „отвътре" той е зазидан, а „отвън" е невидим, тъй като го „не съзира на минувача празното око". „Празното око", окото без гледец и поглед е сляпо, тоест не осигурява видимост в позицията отвън. Такава видимост няма и отвътре, тъй като балконът е зазидан. Следователно зазидаността на вътрешния свят е екзистенциален еквивалент на слепотата на външния свят. Изглежда поради това всеки би приел, че „балконът" е изящна метафора на отчуждението.

Съществува обаче още една възможност. Нека прочетем този текст отново. Интерпретаторската оптика предлага да мислим в обратен ред. На първо място, Далчевият Балкон е „старинен" и „множествен":

... такива има хиляди в света...

Сравнението и в двата случая осигурява транспозиции на значения, които се „прилепват" към предмета и го мултиплицират от единичното към неизброимото множество. „Хиляди" е заместващ знак. Той замества множеството, а като множество може да се идентифицира човечеството. Балконът е знак на човечеството, което като цяло и индивидуално живее „не знаейки" и „не виждайки" медиативните просеки на своя живот - балконите, които свързват пространства, тайни, желания.

К. Протохристова поставя акцент върху отказите на Далчевата поезия от манифестно прогласяваната предметност. Авторката отбелязва: „Разколебаването на предметността се осъществява по няколко самостойни, но свързани помежду си начина", посочвайки функциите на отраженията, сенките, обеззвучаването, знаковостта¹⁵. Стихотворението Балкон илюстрира последната възможност, при която знакът „балкон" събужда цял комплекс от знаци на битието.

Замествайки други знаци на битието, балконът е метафора, зад която стоят символи. Втората строфа посочва:

... птичките спокойно
пият от вазите му хладен дъжд.

От такава гледна точка, „вазите" означават предмет, който стои като значение в друг пласт. По този начин предметът е номинативно коректен и семиотично „изместен" към значенията на извора, живителната влага, съхранена в някоя вдлъбнатина, а изкуственият съд, чрез който се утолява жаждата на птиците, започва да изглежда естествен. От друга гледна точка, балконът е „стряха", която подслонява, укрива и събира:

... и неговата четвъртита стряха
събира...
............................................................
отново двама скитника ведно.

Балконът е „четвъртита стряха", чиято узуална функция е отместена, за да се представи тя с нова функция - да „сбира" едното и другото, близкото и далечното, посоките на пътуването ведно. В първия случай балконът е пристан, а във втория - стряха. Метафорите осигуряват сплотеността на света, неговата събраност в същностната площ на спасяващата и запазващата материя, където човекът - птица и скитник, намира своя Дом.

Разлагането, аналитичното фокусиране на детайлите - „железен, каменен, старинен" - е произвело метафората на зазидания балкон. В известен смисъл то е увеличило нашето концептуално познание за света¹⁶. Метафората е произвела символ. Това е класически случай, при който метафората води към символически прочит¹⁷. Тази „фазова разлика", ако се възползваме от израза на М. Рифатер, е предоставена в полето на читателя и неговата инициатива. Така полученият Дом е универсалната възможност да се преодолеят отчуждението, зазидаността в индивидуалния свят на човека стопанин и социалната неотзивчивост на човека минувач. Символът на Дома нараства и сгъстява своите значения, които действително попадат в зависимостта на интерпретатора и неговата „енциклопедия"¹⁸.

Ако разлистим тази енциклопедия, ще прочетем следното: същестуват хора стопани, птици, скитници, минувачи. Съществува пространство, в което те се срещат. Това пространство е универсално, старинно, множествено. Първите пазят своята домашност в страх от многолюдната улица; вторите утоляват своята жажда там преди да продължат полета си; третите се събират „ведно", ликувайки в тържеството на мига; последните - минувачите, отминават в безразличие или неразбиране. Между всички тях срещата е невъзможна. Те не знаят нищо един за друг, въпреки че в предпазливост и безмълвие търсят другия - стопанин, птица, скитник или минувач, с когото да споделят света. Мястото на срещата е Светът. Следователно балконът дом е Свят.

БЕЛЕЖКИ

^1. Възприемаме следната позиция на групата m „От формална гледна точка метафора представлява синтагма, където съществуват в противоречиво единство тъждеството на означаващи и несъвпадението на съответстващите им означаеми." (Общая риторика. 1980, с. 194). Според Р. Якобсон метафората стои в парадигмата, тъй като представлява „заместване по подобие", докато метонимията стои в синтагматичното, тъй като е „заместване по съседство". [обратно]

^2. Сп. „Везни", 1919, кн. З (разр. на авт. Г. М.). [обратно]

^3. Сп. „Везни", г. II (1920-1921), кн. 10. [обратно]

^4. Еко, У. Семиотика и философия на езика. С., 1993, с. 104. [обратно]

^5. В риториката риторичните операции обикновено се свързват с промяна в субстанцията и отношенията, съкращаване, изменение, добавяне (Общая риторика. М., 1980, с. 85 и сл). [обратно]

^6. Гео Милев. Цит. съч. [обратно]

^7. Еко, У. Философия и семиотика на езика. С. 1993, с. 147. [обратно]

^8. В. „Стрелец", бр. 9, 1927 (курс. мой - В. А.) Обявявайки, че днешният читател е неспособен на ясновидство, Константин Гълъбов изпуска из внимание, че вече е идентифицирал духа на читателя именно с експресионизма. [обратно]

^9.Пак там. [обратно]

¹⁰. Далчев Ат., Д. Пантелеев. Мъртва поезия. - Развигор, бр. 125, 1925. [обратно]

11. Далчев Ат. Изток, бр. 29, 1926. [обратно]

^12. Далчев Ат., Д. Пантелеев. Цит. съч. [обратно]

13 Милев, Г. Лириката на Рихард Демел с оглед на новата поезия (докторска теза). В: Гео Милев. Нови изследвания и материали. С., 1989, с. 396. [обратно]

^14. М. Иванова отбелязва: „...балконът е връзката - една от възможните връзки на хората от Дома с хората отвън. И именно това, че за тях той не съществува, показва, че тази връзка липсва..." - Литературна мисъл, 1989, кн. 2. [обратно]

^15. Протохрнстова, К. През огледалото в загадката. Шумен, 1996, с. 113 и сл. [обратно]

16. Еко, У. Трактат по обща семиотика. С., 1993, с. 298. [обратно]

17. Вж. Еко, У. Цит. сьч. с. 141. [обратно]

^18. Пак там, с. 144.[обратно]