Приказка първа:
ДЕН ПЪРВИ - ДЕН ПОСЛЕДЕН

Теодор Радевски

web

Имало едно време един Старец и едно Момиче. Между тях избухнала емоционална буря. Странна история, нали? Меко казано, съвсем ненормална. Как започнало всичко това, ли? Всъщност съвсем обикновено...

Тя:

- За първи път те видях сутринта на стълбището в хотела, с копринено шалче около врата, много елегантен и за мой ужас, гледащ ме с нескрита подигравка. Преди това си говорех с някакъв симпатичен и сравнително млад художник-аниматор и точно се канехме да се измъкнем за по кафе. Да ти призная, тогава малко се ядосах, че господинът, с който трябваше да се срещна след цели 20 минути, т.е. ти, е подранил за срещата. Изгледах те почти с неприязън, но при вида на аристократично белите ти коси, се усмихнах и кафето с аниматора се отложи за неопределено време.

Той:

- На рецепцията ми казаха: - "Изкуствоведката ви чака горе в заседателната", - така наричаха помещението, в което се отзовах. Почти празна стая, а край стената множество столове, качени един върху друг. По средата - огромна маса, покрита с едва доловимото, нежно кадифе на прахта.

Тя:

- Романтични глупости. Нищо не си спомняш. Стига с твоите кадифета! Кадифе наистина имаше, но не от прах, а истинско - зелено като маса за покер. Липсваше само тестето карти. А по твое настояване донесоха две кафета от бара долу.

Той:

- Огледах се за пепелник. Нямаше. Масата - импозантна пустош. Някъде в далечината, на отвъдния край, обемиста чанта затваряше този сив, монотонен пейзаж. Над чантата надничаха чифт черни очи. С притаила се в тях някаква любопитна недоверчивост. Напомняше картина от Дали - "Фата моргана"... Що се отнася до формата на очите, в днешно време тя се определя от вкуса на притежателя им, от качеството и дебелината на черния молив и умението да го ползва. Сложна комбинация. А може би и сезонът играе някаква роля или предназначеният за фиксиране с тях обект. Кой знае! Ако е така, то за мене бе определен един екзотичен вариант от гръцка маслина и игриво намигащ японски бадем. Еклектика. Спирам се по-подробно на очите, тъй като много обичам да ги целувам и те определят мнението, а по-късно и поведението ми към притежателя им. Поне в началото. Докато се ръкувахме, опитах да намеря в тях някакъв по-конкретен, поне за този първи ден, синоним. Забелязах, че двете "еклектики" бяха разположени твърде близко една до друга. Обичам асиметрията. Дава характер на образа и действа еротично-възбуждащо. Предложих да минем на "Ти". Така разговорът ни би бил по-интимен и човекоцентричен. Последната дума ми дойде на ум в колата тази сутрин и много ми хареса. За мое разочарование Тя не реагира на новаторството ми. С привидна сръчност се оплиташе в единственото кабелче, свързващо касетофона с миниатюрния микрофон.

Тя:

- Мисля, че знаете защо ви търся. Пратих ви писмо, което предполагам, че сте получили.

Той:

- Даже и го прочетох. За какво ме търсите?

Тя:

- Бих искала да изследвам вашите филми и творчество и да ви включа в една студия за съвременната документалистика. Случайно попаднах на вашето име.

* * *

Той:

- Последва интервюто. Аз приказвам, а ти се мъчиш да ме надприказваш. В този ранен период на познанство - без успех.

Тя:

- Наистина ти се губят нещата. Много търпеливо и кротко те слушах, почти без да те прекъсвам. А ти не знаеше дали да се изфукаш или да ме заплашиш с историята за няколкото си брака.

* * *

Тя:

- Дотук всичко беше доволно любопитно - признах, - но сега бих искала да видя няколко Ваши филма. - Погледнах те с очакване. "А, това не е толкова проста работа" - опита се да ме отклониш. - И все пак? - Настоях. - Аз съм тук, в този град само още два дена. И имам свободна единствено тази вечер, и то късно, след като свърши спектакълът в операта...

Той:

- Спомням си много добре, че на раздяла се опитах да те разгледам по-подробно. Беше облечена в някакъв широк пуловер и дълга черна пола. - Сигурно няма гърди и краката са й криви, но... Поне няма да скучая сам тази вечер.

Тя:

- Не бях сигурна дали изобщо ще дойдеш. Толкова колебливо се съгласи, че "да"-то звучеше като "не". И вместо да се любувам на трелите на не кой знае колко надареното сопрано, си мислех дали ще ми се наложи да прекарам още една самотна вечер в "изолационната", така наричах хотелската си стая. А що се отнася до дрехите ми, пак не улучи. Личи си, че не си спомняш много... Бях облечена в карирано бежаво сако и носех черен панталон... И да ти напомня - не защото краката ми са криви.

Той:

- Докато намеря място да паркирам, чак на две пресечки от операта, отново заваля. Гадно време! И аз отново съм без шапка... Ледените тирбушони проникват до мозъка ми, разтърсват гръбначния ми стълб и самоуверено се устремяват надолу, където само за миг се стопяват, посрещнати от спонтанно появилия се, горещ дъх на ерекцията. Без никакво предисловие. Защо? Как? И до ден-днешен не разбирам. Знамение.

Тя:

- Следва нощта. Първата съвместна. Искаш моята гледна точка?... Бях ужасена, че така безцеремонно ме вкара в леглото си. Сякаш аз бях дошла за това. Сякаш трябваше да бъда употребена. Беше гадно и ужасно. Борех се, но едновременно се опитвах да не те засегна. Ти изобщо не искаше да разбереш дали ми харесва или не, дали съм съгласна или не. Държеше се като валяк. А аз си въобразявах, че чувстваш, че не ми е приятно. Беше ми много гот да си говоря с тебе. Общуването ни беше на супер ниво. Що се отнася до другото - необходимост от твоя гледна точка. Досада и ужас - от моя.

Между впрочем твоята стая май си изглеждаше както и сега. Имаше един фикус и някакво друго цвете. Нещо такова. Снимките бяха по стените. И всичко беше много шик. Един апартамент на човек с вкус и определени навици. Това обаче не значеше, че можеш да прекрачваш някои граници, за които въобще не бях готова и не исках.

Той:

- В общ интерес, нека да оставим този въпрос настрана. Без тази наша малка интимност, никога нямаше да имаме сегашния ни разговор. Просто, така ми хареса, пожелах те и го направих.

Тя:

- А аз си мислех, че поне малко ти е било ясно как се чувствам. И ако изобщо разбираш нещо от жени, вероятно би се сетил, че ако тогава беше подходил към мене по друг начин, много неща биха били различни. И вероятно по-добри. Чувал ли си някога за изкушението. Очаквах да ме изкушиш, докато аз те пожелая. Това е друго. Това е деликатес, който не е за изпускане. А иначе много ми харесаха филмите ти. И в същото време чувствах, че нямаш грам уважение към мене самата. Борех се с тези две страни на нещата и почти не знаех как да се държа. Затова се държах като глупачка, като инфантилка. Исках да избягам от хотела, колкото се може по-бързо. Не знам дали някога изобщо си чувал тези неща. Любопитна съм да чуя версията за твоя най-паметен ден. Обзалагам се, че е абсолютно различна. Почти съм сигурна, че ще ме изненадаш с нещо.

Той:

- Позна. Денят е различен. Ше започна започна историята си с едно утро. Това на Ден Последен. Години по-късно. Едно мъчително, прощално утро. Оттогава не сме се срещали. Тази сутрин аз си тръгнах за Будапеща. На следващата ти - за Америка! Като че ли са минали, ако не столетия, то... Нашата последна сутрин. Последните часове. Заедно. Дрезгавина - часът на екзекуциите. В стаята бяхме само ние тримата. Ти, Аз и Палачът - Времето. За тебе какво са значели тези последни мигове, не знам. При мене, ще ти призная, останаха два незаличими спомена. Единият визуален, когато се появи в стаята голичка в новото си палто от норка. Разбрах. Това беше последният подарък, предназначен само за мене. Защо ли? Аз тогава не подозирах нищо. Другият - звуков ефект. Краткият ни диалог пред задъхания ми, наближаващ оргазъм. Ти ми шепнеше нещо и внезапно млъкна. Аз те помолих да ми говориш още, а ти ме запита: Какво искаш да чуеш, мръсни думи ли? Вече нямах време за отговор... Заглуши го финалния туш! Използвам момента да ти кажа: че да! Исках. Сега поне вече знаеш.

Тя:

- Мръсник!

© Теодор Радевски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.11.2004, № 11 (60)

Други публикации:
Теодор Радевски. Приказки от 2003 нощи. София: ИК "Гутенберг", 2004.