Върху хълбока на планинския масив зее дълбока, черна рана. Потръпващите й бърни гъмжат от дребни, сиви твари, които чевръсто напират към сърцето на агонизиращия колос. От раната лъха горещина. Така скалната грамада защитава посеченото си тяло. По пладне тази болезнена огнена въздишка е способна да превърне в пепел всичко живо. Само хората не. Хората, въоръжени с динамитни фишеци и, изковани от безчувствена стомана, сечива. Хората, които превити в гротесков гърч, удрят, разкъсват, сквернят безнаказано устоялата на хилядолетията гордост на планинския зъбер.

Странникът се спусна към морето. Тясната пътека, по която вървеше, очевидно беше издълбана от хора, които подобно на него са се спасявали презглава от планинската каменна пустош. Следите лудешки се устремяваха надолу, прескачаха ненадейно зейналите цепнатини и безстрашно танцуваха по ръба на главозамайващите сипеи. Внезапно гранитните потоци се стъписаха. Погълна ги лъхащата, освежителна хладина на малка горичка. Зад нея - морето.

Седна под едно дърво. Загърнат в прохладната сянка, жадно вдъхна солената влага на вечнодвижещата се морска синева. Песента на щурците и гальовната монотонност на вълните го унесоха в сън.

Навярно не бе минал и час, когато отново отвори очи. Пред погледа му най-напред се разкри среброто на крайбрежния пясък и върху него - зелените дантели от морски водорасли, везмо на вълните. Видя как иззад пясъчнaтa дюнa се надигна един гол, стар човек и тръгна към брега. Това, че е стар, личеше само от тромавите му движения и напомнящата на прясно обран памук коса. Нагази в морето и вървя, вървя, докато водата не покри широките му гърди. Вълните-изкусителки, гальовно обгръщаха в искрящи, омайни прегръдки рамената на стареца. С неочаквана сила го притискаха към себе си и настойчиво го тласкаха към прелъстителните глъбини с цвят на мастило. Той, неподвижен, отстояваше на гибелната им съблазън, говореше с тях, милваше ги. Вълните, победени, кротко се отдръпнаха и го оставиха на мира, подобно околните крайбрежни канари. Старецът, като че ли само това чакаше, излезе на брега. Легна по гръб на влажния пясък и започна да тътрузи тялото си ту напред, ту назад. Обърнат по корем, повтори странното упражнение. Когато започна да търка с пясък главата и крайниците си, чужденецът разбра: този чудак се къпеше. Само няколко метра го деляха от него и виждаше как кожата му се зачервява, мускулите му набъбват, а даже и това, че е обрязан. С тържествена бавнота и грижовност извършваше тази церемония, чийто край водеше отново в морето. Този път обаче, играейки си с вълните, многократно се гмурна под тях. След това излезе на брега и с високо вдигнати ръце обърна лицето си към слънцето. Неподвижен, с блестящо от водата тяло, обкръжен от снопове слънчеви лъчи, приличаше на излята от бронз древна скулптура. Чужденецът едва сега забеляза застланата пред старика текстилна огризка. Старецът коленичи върху нея с обронено в пясъка чело. Като за молитва. След това се надигна и изчезна зад пясъчната дюна. Не след дълго, облечен, закрачи по влажната межда, разделяща брега от морето. Облеклото му - дрипи. Много износени дрипи. Преметнатите на рамо кожени дисаги ритмично се поклащаха в такт с тежките му, браздящи влажния пясък, стъпки. Изгуби се между крайбрежните скали. Една вълна разгневено изсъска и заличи и последния спомен, оставен от него.

Няколко дни по-късно чужденецът се появи в старото пристанище на Анталия. Между прясно боядисаните рибарски лодки и простряните почернели мрежи, между живописно нахвърлените купчини навити въжета и плетени кошове, играеха куп деца. Бризът, с вкус на катран, пропит с упойващата миризма на пристанищния живот, бавно пълзеше нагоре по стръмния бряг. Склонът, подобен на прашна витрина, беше наблъскан с остатъци от трофеите, извоювани в борбите между човека и времето. Върху мрамора на Елинската култура - следите на персийците, засенчени от спомените за Александър Македонски. Върху монументалното прахосничество на римляните - нежните цветове на византийските мозайки. И всичко това набраздено от пукнатините, издълбани от растящата върху тях трева. Траншеи, водещи чак до триумфа на нашето, изградено от бетон и пластмаса ежедневие.

Мъжът, който се наслаждаваше на тази привечерна идилия, забеляза, че роякът деца внезапно припна, и се скри зад една ниска каменна пристройка в края на пристана. Нямаше друга работа - последва ги. Заобиколи къщурката. Седнали в полукръг внимателно слушаха някого. Мъжът направи крачка напред. Децата като по даден знак тревожно обърнаха  глави. Зад тях, облегнал се на стената, седеше неговият чудак - старецът. Със свити устни и безразличен поглед, мълчеше и гледаше в нищото. Ръката му в неестествена поза остана да виси пред лицето му - замръзнал във въздуха символ на недовършена мисъл. Непознатият - опитен ловец - мигновено вдигна висящия на врата му фотоапарат. В настъпилата тишина затворът изтрещя като изстрел. Старецът не се и помръдна. Само децата скочиха на крака и, надавайки остри викове като рой разгневени чайки, върхлетяха върху него. Сконфузен, направи кръгом и с бързи крачки се сбогува с приказния свят на малкото пристанище.

На другия ден, следобед, се залута между древните, монументални руини на Перге - един от центровете на някогашната Империя. От фунията на амфитеатъра лъхаше горещина и забвение. Разсеяно слушаше обясненията на Раджиб и наблюдаваше балета на гущерчетата върху мозайката на арената. Тъкмо ставаше дума за ваяните от камък дантели, красящи аркадите, когато забеляза, че в подножието на тази историческа морена има още някой. Старецът! Седнал на първия ред, той ги наблюдаваше с притворени очи. Вдигна фотоапарата. Раджиб забеляза намерението му и сграби ръката му.

- Само това не! - каза малко грубовато.

- Защо? Тука снимането е разрешено.

- Да, но не него!

- Знаеш ли, кой е този човек?

- Всички знаят. Местното население го нарича Немия Пророк.

- Защо?

- Защото не говори с никого, никога.

- Празни приказки. Вчера го видях в пристанището да говори с цяла дузина дечурлига.

- Така е. С децата говори, но с възрастните никога.

- Значи, затова го наричат Немия, но откъде накъде Пророк?

- Не знам. Така го наричаме, откакто се помня. Говорят, бил свят човек.

- Откъде знаете, щом като никой, никога не е говорил с него? И Мохамед е бил пророк, но е говорел. И то не малко.

Раджиб свали черните си очила и гневно погледна към него.

- Стига си го усуквал! Не се бъркай в неща, които не разбираш!
Направих последен опит.

- Раджиб, можеш ли да ми помогнеш да говоря с него?

- Казах ти, не говори с възрастни!

- Но с децата - да.

Вместо отговор Раджиб с внезапно движение подръпна посивялата си брада и се засмя.

- Закъснял си с няколко години.

- Гледай, - не се предаваше другия. Измъкна от джоба си една снимка на около десетгодишно дете. - Това е синът ми. Знаеш, много далече е оттука. Вчера говорих с него по телефона и му разказах за този човек. Помоли ме да се опитам да говоря с него. Иска да го пита за нещо. Какво ще кажеш?

Раджиб взе снимката в ръката си и се замисли. Посочи към фотоапарата:

- Прибери това кощунство!

Пресякоха арената и спряха пред стареца. Посрещна ги с неподвижност и безразличие, подобно издяланите от камък статуи, пръснати из околността. Поздравът им остави без отговор. Раджиб се спусна в дълги обяснения кои са и какво ги е докарало при него. Накрая извади снимката и я поднесе към лицето му. Старецът не помръдна. С полузатворени очи на ценител изучаваше детската фотография. В тишината на миналото, времето течеше бавно. Протегнатата ръка на Раджиб трепереше от умора. По лицето му изби пот. Старецът вдигна поглед към него и неочаквано проговори:

- Какво иска да пита това дете? - Гласът му бе приглушен и дрезгав като на човек, внезапно събудил се от дълбок сън.

- Защо не говориш с хората?

- Няма за какво. Говорът е дело, постъпка. Когато не знаем какво вършим, речта се превръща в празни думи. Безсмислено ръкомахане.

- Щом е така, ти защо не помогнеш на хората да разберат постъпките си?

- Невъзможно! Гледах те вчера, когато слизаше от върха. Видя с очите си какво правят там. Мислиш ли, че можеш да разубедиш хората да не опустошават планината?

- Защо е необходимо да ги разубеждаваме? Камъните трябват да строим пътища.

Старецът навъси чело и не отговори. Мина време.

- Планината дава дом на дъждоносниците. Без дъжд, няма живот.

Отново наведе глава и се забули в мълчание.

- Ами децата? Видях те да разговаряш с тях.

- С децата? Децата само питат, и аз ако мога - отговарям.

- И възрастните питат.

- Те не питат. Въпросите им са твърдения. Ако не получат желания отговор, се засягат, гневят се един на друг.

- Може би, тъкмо заради това, би трябвало да говориш с тях. Да им помогнеш да разберат истината.

- Коя истина? Истината трябва да се чувства. Ако я носим в гърдите си. За нея няма какво да се говори.

- И който не може да я почувства, ще я намери ли? И как?

- Никак. Ще говори, много и дълго ще говори за нея, но планина, издигната от думи, не пази сянка. Не събира около себе си дъждоносните облаци. А пък земята ще жадува.

- Това е моят хабер към сина ти.