От двете страни на входа за пристанището, широк 30-40 метра, се издигат масивни кули. От дясната се подава въоръжен часовой. Крещи нещо към лодкаря, който припевно отговаря. Оня маха с ръка и след няколко минути носа на лодката пори мръсната, воняща вода на пристана. Бетонният кей, дълъг около километър и широк триста-четиристотин метра, е затворен в барелефната рамка на крановете, складовете и сиво-невзрачните административни постройки. Откъм сушата всичко това е заградено с висок, украсен с диадема от натрошени стъкла зид, чиито краища се вплитат в каменната грамада на вълнолома. По-голямата част от тук наблъсканите кораби са привързани към масивни шамандури и товаренето и разтоварването става с помощта на мауни - подобни на огромни орехови черупки лодки. Ладията безшумно пълзи край прясно измазаните или разядените от ръжда, окосмени с водорасли и миди къркорещи търбуси на корабните колоси. Перисталтиката усърдно изхвърля излишъка на пресмеленият в тях живот, и в щедри струи го излива през зейналите, като ануси отвори. Не е необходимо особено усилие, за да се спечели бас: от каква народност е готвачът или кое е любимото питие на екипажа. Даже със затворени очи. Лодкарят, с усърдието на пълзяща ларва - така го нарече в себе си, наблюдавайки вълнообразно пулсиращият му гъбнак - се стреми към най-вътрешния ъгъл на пристанището. Приливът още не е дошел и нивото на пристана се издига поне на два метра над тях.

- Have you got a passport? (Имаш ли паспорт?) - пита малко задъхано Ларвата. Пътникът усърдно клати глава.

- This is good (Ето, това е добре)... - мърмори. Не е ясно, дали това се отнася за паспорта или за мястото, където пристигнаха.

Към кея, вместо стълба, води покрита с лигава пяна, желязна решетка. Пладне. Екватор. Отвесните лъчи на слънцето, огнени остени. Безмилостно ръчкат заблудилите се по жаравата на каменната настилка мастилени сенки, които уплашено надничат изпод разлагащите се, покрити със зелени мухи, деликатеси на пристанищната смет. Няколко полуголи фигури, танцувайки по сенките на собствените си глави, разпъват почерняла от морската вода рибарска мрежа. Отдалече приличат на заплели се в паяжина насекоми.

- That way! (Изходът е ей там!) - Ларвата потупва по рамото зазяпалия се пътник и с едната си ръка сочи към ниска постройка, а другата пъха под носа му. - Десет фитинга! - Плаща и се отправя към показаната сграда.

Зад желязната врата - дълъг коридор. От лявата страна - някога бяло боядисана, сега мръсна , отъркана стена. От дясно - остъклени прозорчета. Зад някои от тях седят неподвижно човекообразни същества с втренчено ококорени очи. Дали са живи хора или препарирани експонати е трудно да се определи. Сам е. С бавни крачки и любопитен поглед минава край тях. Напомнят му музея-паноптикум на мадам Тюсо. Зад остъклените витрини са изложени восъчните изображения на девианти от човешки произход. И разбира се, пояснителна табела: Митница, паспортно, медицински контрол и т.н. За улеснение на посетителя. В края на коридора - остъклена врата, ослепителен сноп светлина. Зад нея - двама полицаи, облечени в униформени ризи и къси панталони. Главите им са овенчани с широкополи шапки. С подвити краища. Изглежда тия двамата не са експонати, защото правят крачка напред и препречват пътя му. И голямокалибрените револвери на кръста им, също изглеждат истински. - Паспорта ви, сър! - Объркан от внезапният обрат в хореографията, вместо паспорта си по погрешка измъква от задния си джоб шишето с коняк. Още не осъзнал грешката, когато единият от двамината пазители на реда, с бързината и ловкостта на илюзионист превръща бутилката в спомен.

- Добре дошъл при нас, - с една ръка го потупват по гърба, а с другата му козируват. Напразно се взира в четирите празни длани. Нищо!

Искаше да ги пита, кой път води към бърлогата на Чарли - Живата Легенда, но не посмя. Усмихна се глупаво, самокритично потупа с пръст челото си и отново се отправи към пристана. Намери Ларвата седнал под една грамада от полуизгнили автомобилни гуми. Дъвчи бетелови листа и плюе масивни, керемидови плюнки.

- What`s the matter? (Нещо да се е случило?) - пита и бърше с длан устата си.

Как да му обясни, че търси Живата Легенда. - Чарли, - артикулира той. Това изглежда предостатъчно за Ларавата, който мигновено скача и заема вертикална поза.

- Боса ли търсиш? - маха с ръка. - Ела!

Сядат отново в лодката и бавно се плъзгат покрай кея. На масивна желязна халка са привързани няколко, различни по големина ладии. Слизат и заобикалят ниска, продълговата барака. Отзад, между нея и оградата, опасваща пристанището - тясен, дълъг коридор, плътно тапициран с щипещото ухание на разлагащи се изпражнения. Подпрели гърбове на стената, клечат няколко фигури. Пушат и медитират. Някои от тях междувременно задоволяват природните си нужди. Природно-естествено. Голи до пояс. Само от кръста виси нещо като престилка или по-скоро прилично на пола. Демоде. Миди. По цвят са различни, има даже и на карета. Зацапани, като покривка, току-що постлана върху кръчмарска маса. Прошарени от анонимни лекета и дупки. На вратовете им висят железни ченгели. Нещо като сърп, но от кръгло желязо и с блестящ, остър връх. Да повлечеш тежък сандък или да търкулнеш огромна бала с тях е нищо работа. При появата им единият се изправя. Мъж на средна възраст. Обикновено тамилите не са едри хора, но с подчертани и гъвкави мускули, като плетен камшик. Този е един от най-добрите екземпляри. В дясната си ръка държи цигара, а лявата почива върху дръжката на висящия му на врата ченгел. Така естествено и кокетно, както човек си пъха палеца в джоба на жилетката. Ако има такава. Ларвата се впуска в дълги обяснения. Нищо не разбира от езика им. Другите слушат и от време на време пролайват. После обръщат погледи към него.

- Имаш ли цигари? - пита Ларвата.

Утвърдително клати глава.

- Дай им, искат да ти помогнат.

Протяга ръката си с пакет PALL-MALL. Глашатаят със светкавичен рефлекс издърпва пакета и с ловкостта на крупие, подхвърля по една цигара на клечащите в очакване на плячката партньори. Остатъкът изчезва сред гънките на кръчмарската покривка.

- Ти излез през портала! Отвън ще те чака "your friend" - сочи той към глашатая.

Калдъръмът на улицата пред пристанището, като че ли току-що е дезинфикциран с течаща лава. Никаква следа на живи организми, с изключение на няколкото рикша-кули, спотаили се край оградата. С грак, също като ято гарвани, се спускат към задалата се плячка.

- Разходка, сър. Pleased massage? -надпреварвайки се предлагат местният специалитет. Иска любезно да обясни, че поне засега не се нуждае от предложените съблазни, когато отнякъде изкача ” friend of yours” и ръмжейки, заплашително размахва стоманената кука. Ятото подплашено се пръсва, търси убежище край стената. A ”friend of yours", все още ръмжейки, приятелски се озъбва и маха с ръка:

- Ти и аз, тръгвай при Боса.

Вървят един след друг. Пристанищните квартали в почти всички бивши колонии си приличат. И този не прави изключение. Срещу пристанището - малък площад. На ляво е пазарът, срещу него - улица с масивните сгради на банки, застрахователни дружества и държавни учреждения. Тука може би има малко повече сянка, но от дебелото покривало на ухаещия гнилак - няма спасение. След няколко минути пристигат до обкована с месинг стъклена врата. Над нея виси предизвикателно-голям надпис: „Hotel Taprobane”. В униформа с цвят на огряна от слънцето, угоена, зелена муха, портиерът с поклон отваря вратата. А "friend of yours" изръмжава нещо и изчезва. ”Зелената муха” си знае работата. С любезен жест, му дава знак да го последва. От хола на рецепцията се открива аркаден вход водещ към просторно кафене. Посреща ги прохладна тишина, успокояващ полумрак, елегантни бамбукови мебели и меко пружиниращи под краката им килими. През този ранен следобеден час заведението е почти празно. С едва долавящо се бръмчене ”зелената муха” избързва напред. Упътва се към маса, разположена до покрития с плътна, плюшена завеса прозорец. Навежда се към седналия там и му шушне нещо. Другият одобрително клати глава и ”зелената муха” бръмва обратно.

- Господин Чарли ви чака.

Значи това е Чарли, най-прословутият лешояд на тропика. Живата Легенда. Става на крака и с елегантно наклонена настрани глава, усмихнато го очаква. Обут в бели чортови обувки, бели чорапи, бял - европеска кройка - костюм, бяла риза, изпод която наднича ”небрежно” завързан, яркочервен шал. Лицето му е закрито от грамадни, черни очила, отлично хармонизиращи със сресаната му на път, черна коса. Неповторим! Протяга ръка.

- Името ми е Чарли, радвам се. - Туземец-дравида, констатира другия. Изглежда на около петдесет. Леко затлъстялото му лице е декорирано с чифт тънки, черни мустачки. Когато говори двете черни ивици се движат като прегладнели пиявици. Сядат. Черните очила правят очите му невидими. Досадно и неприятно за събеседника.

- Може да разговаряме на английски или френски език. Но ако искате да вкусите нашия дравидски... на разположение съм, - създава той настроение за разговора. - What`s the matter? (Нещо да се е случило?)

Същият въпрос, който му зададе Ларвата на пристанището. Тези хора ги търсят само тогава, когато нещо се е случило или трябва да се случи.

- Корабът е на рейд в залива...

- Чудесно, знам за това. Имате нужда да изнесем нещо оттам, нали? - подсказва той.

- Така е.

- И аз така предполагах. Тежест, бройки... опаковка? - делово запитва.

- Става дума само за една чанта. Кинокамера, - импровизира другият. - Ще снимаме филм .

- Саамоо!? - нацупва устата си Чарли, от което пиявиците уплашено подскачат и рисуват върху лицето му две недоумяващи питанки. - Според тукашните власти, това е средство за пропаганда, шпионаж... ”Само”! Не познавате строгостта на нашите закони, мосю. Но невъзможно няма. Поемането на риска, естествено, е моя грижа. За кога ви е нужно това, както се изразихте, ”само”?

- Ако е възможно днес-утре... преди влизането в пристанището.

- Какво ще пиете - уиски, коняк ?

- Благодаря, уиски с лед. - Тайно се надяваше, че няма да бъде от продукцията на камериера.

- Къде трябва да носим стоката?

- Казах ви, не е стока.

- Добре де, не е стока, а ”САМО” - казва оня с подчертана ирония. - Каква е крайната цел?

- В града.

- Утре вечер. Подходящо ли е за вас, мосю? Ще пратя моторница.

Говори прекалено бързо и силно. Сервитьорът, който носи поръчаното уиски, съучастнически се усмихва. Сигурно е чул всичко. С престорено равнодушие вдига чашата и с бавни, въртеливи движения превръща ледените кубчета в нежно звънтяща камбанена броеница. Поглежда въпросително към Чарли.

- Аз не пия, - повдига той чашата си, пълна с газирана вода, и двете пиявички под носа му старателно се изпъват и рисуват дълга хоризонтална линия, съпровождаща от край до край широката му усмивка. - Наздраве!

- Кой ще дойде с лодката?

- Ще пратя двама от най-добрите си приятели. Бъдете спокоен. Единият вече го знаете. Който ви съпроводи дотук - ”friend of yours". Ще се спуснете в каучуковата плантация, там ще ви чака кола, и право в града. Смятам, ще останете доволен - и без да дочака отговор, прехвърля на друга тема. - Какво ви е мнението за това?

Вади от вътрешния джоб на сакото си кадифена салфетка и нежно, с театрален размах търкулва съдържанието й върху стъклената масичка. Приличен на едро, зряло гроздово зърно, жълтозлатистият камък прави няколко, като че съпроводени от звука на кастанети, трепетни пируета, и замира в елегантен поклон. Чарли, без да свали поглед от събеседника си, с дискретно ръкопляскане скромно поздравява миниатюрната си балетна продукция.

- Падпарадша или Лотосов цвят. Символ на света. Много рядък камък. Като този има само два екземпляра: единия, миналата година го купи Шон Конери. Знаете за кого става дума, нали? Този, който играе Джеймс Бонд. Тук снимаха. Ваши колеги. Такива рядкости предлагам само на приятелите си.

За този обрат не беше подготвен. Чарли нападаше ненадейно и от засада.

- Вземете го в ръката си и усетете тежестта му.

Внимателно повдига малкото съкровище. Усеща как горящата гладкост кара сърцето му да бие по-бързо. Но... играта си е игра. С привидно равнодушие върти камъка между пръстите си и внимателно го поставя върху кадифената салфетка.

- Благодаря за предложението. Ще си помисля.

- Давам ви го за шест хиляди. Но имайте предвид, тази цена е само за вас, - казва и без да снема поглед от жертвата си прибира камъка.

- Цената е действително много коректна, - промънква другият и се мъчи да отгатне, с какви шест хиляди е плащал Шон Конери? Започва вече сериозно да се тревожи. Личи си. Обръща се. С очудване, не! с уплаха констатира, че зад гърба му е кацнала Зелената Муха - портиерът. Откога, не се знае. Освен тях на масата до вратата седят три, кикотещи се германски хиени. Като че ли са в баварска бирария. Местният лешояд успокоително го потупва по ръката. Напразно. Мъчи се да сложи ред всред все по-отежняващите невинната му вина обстоятелства: нощна разходка с моторница, ”приятелят” с желязния ченгел на врата, романтично пътуване с кола през каучуковата гора, Джеймс Бонд и Лотоса, Зелената Муха зад гърба му... Тия очевидно не се майтапят. Крайно време е да изчезне оттука. Колкото се може, по-бързо!

- Колко ще струва тази услуга?

- Оооо, парите... парите... Съвсем забравихме, - и се преструва, че потъва във финансови размисли. - Откровено казано трудно, рисковано начинание. Но, разбира се, за мене - добавя прибързано. - За вас: гарантирана безопасност и дискретност. Discretion et securite - повтаря на френски най-същественото. - С долари ли плащате?

- С долари.

- Още едно уиски?

- Благодаря, не. Значи, колко?

Трябваше да си признае, с удовоствие би изпил още едно, но се страхуваше, че това прекалено ще го задължи по отношение на Живата Легенда. А пък уискито си беше оригинален Shivas. Жалко.

- Хиляда и петстотин долара - реже късо Лешоядът и протяга ръка. Коректен бизнис, нали? - ръката му увисва във въздуха. Това, като че ли малко го обезкуражава или може би го обезнадеждава, защото смутено сваля очилата си. Матово черните му, лишени от емоции очи неразбираещо премигват.

- Благодаря още един път за питието. И за готовността ви, Чарли. Ще осведомя моите приятели. - Сега той подава ръка. Мека, влажна длан се плъзга по гърба му и каца на рамото му. Така прегърнати стигат до портата, където още един път стискат десници. Зелената муха с поклон, тържествено отваря обкованата в лъскав месинг врата.

- Мосю, кажете на вашите приятели, че Чарли е готов да им помогне, - и отново разтяга двете гладни пиявици.

Мосю, със забравена на лицето си усмивка на глупак се потопява в следобедната задуха. Бърза към пристанището. Ще търси Ларвата да го върне обратно. Преди вечеря. Иначе ще си има неприятности. Ларвата не намира, но там където го остави, срещу изгнилия куп автомобилни гуми се издига корпуса на неговия кораб. С ожуления борд. Станало е чудо. А може и да не е чудо. Повдига очи. Върху парапета на предната палуба са накацали пълните с укор лица на членовете на чудотворния АД. Лешояд. Целият екипаж. И капитанът. Очите им, подобно зърната на броеница, отброяват наниза на прегрешенията му.

Провали се. Радистът му ръкомахаше и сочеше нагоре. Погледна. Пелена с цвят на пепел бавно обгръщаше небосвода и принуждаваше ятото лешояди, тези с голите шии, да рисуват кръговете си все по-ниско и по-ниско. Оракули на пристигащия мусон. Гнетяща задуха безмълвно притиска към пазвата си цялата вселена. Ни повей. Както пред големи явления. И ето в тази разлагаща се вцепененост се чуват думите на радиста: ”Дойде времето за откровение. Признай греховете си и покай се, защото идва предвестникът на Всесилния - Мусонът. Ако е така речено, ще ти донесе милосърдие. Ще опрости греховете ти, ще измие даже и следите им, и съвестта и душата ти отново ще бъдат чисти и неосквернени. Той ще отсъди, дали да бъдеш праведник или не.” След това се прекръсти, не само заради клерикалните си убеждения. Говореше се, че преди да тръгне по моретата, в едно крайгранично градче е преподавал квантова физика.

...И всичките извори на голямата бездна се разпукнаха и небесните отвори се разкриха.