Настъпи Бъдни Вечер. Обгърната в тайнство и надежди. Мракът, подобно на вулкан, с огромна сила изригна някъде от дълбините на вечната нощ и просто за секунди заля улиците, покатери се по камбанариите на църквите и оттам, понесен от крилете на хвалебствени химни, покри небосвода. Затвори в плътна прегръдка къщите и отегчено се прилепи към мъжделеещите се от запалените свещички прозорци. Откровено казано, ежегодно повтарящият се сюжет на този тържествен спектакъл му беше омръзнал отдавна. Единствената му задача в него беше да опреснява застоялия дъх на архаичните празнични мъдрости с обвити в цветен станиол ароматични бонбончета или да клати кандилницата над ежедневните политически смръдни. Някогашната величава драма на християнството се превърна в кикотещ се кабаретен водевил. От променилата се бутафория остана единствено той. Историята на човечеството все още разчиташе на неговата мъдрост и търсеше помощта му.

Мракът неведнъж беше гастролирал по страниците на Библията и осигурявал алиби за извършените деяния на много от нейните основни герои: фараони, юдеи, пилати, жреци, палачи... Носталгия.

Днес библейските светини са дадени под наем на туристическите бюра и по повелята на чаршийските закони хиляди транзисторни Витлеемски звезди денонощно кръстосват небосвода и рекламират предварително програмираните в тях зрелища. Самотниците антигерои, за по-голям ефект, биват заменяни от амбициозните предприемачи с легиони талантливи имитатори на Фараоните, Юдеите, Пилатите, Жреците, Палачите... Безбройни, безскруполни, похотливи, които лягаха с всички, които с готовност разтваряха краката си. Легендарната им ерекция носеше огромна реколта. Гените им победоносно насаждаха заразата в телата на потомството. В целия човешки род. Планетата е застрашена от катастрофален демографски взрив!

- ...И рече им Бог: плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я...- Сбъдна се, - констатира Мрака и зъзнещо придърпна към себе си още по-плътно черния си плащ.

Мракът блуждае из града и търси приятеля си - Стареца.

Старецът, изправен пред прозореца, стиска в ръката си плоската, пълна с коняк и спомени, метална бутилка и се взира в тъмното. Всяка глътка - спомен. Спомен след спомен...

Например, някога много отдавна, и той се страхуваше от Мрака. Затваряше очите си и се завиваше презглава. След време разбра, че с това помага на тъмнината да се промъкне безпрепятствено в сърцето му и да насади в него страхът от неизвестното. Страх от Бога, от Грехопадението и от Изкуплението. С една дума - от всичко. Изтекоха много години, докато разбере, че Мракът е просто само носител на страха, а неговата траурна чернота - завеса, която прикрива искрящото сияние на електрически стол или ослепителният блясък на напалма... Вече не се страхува. Опозна го и посвоему го обикна. Постара се да вникне в странната му двойственост. Разбра, че както всичко друго по света, така и той има своето поръчение, което ще не ще, изпълнява.

Конвулсивно подскачащите бръчки по лицето на Стареца внезапно се вкаменяват и ликът му наподобява образ, отразен в покрито с хиляди пукнатини огледало. Замисля се миг-два, след което гласът му, подобно образа - пропукан и грапав, нарушва тази мумифицирана, неподвижна тишина:

- Всички се раждат свободни да изберат пътя, по който ще извървят своя живот. Кеф ти - добрия, кеф ти - лошия. Решението е в ръцете ни. - Поглежда към ръцете си, сключени около бутилката. - Тръгваме по буренясалата пътечка на доброто и докато се усетим, летим по бродираната с кучешки черва магистрала. Как сме се озовали на нея, никой не знае. Генетична принуда? Верoятно. Гризем ябълките на Божиите заповеди и един след друг хвърляме оглозганите огризки в крайпътната канавка, пълна с клокочещи кипящи джибри. - Старецът удовлетворен отправя една огромна глътка в гърлото си, от която цялото му тяло се разтърсва.

- Прав ли съм, сладострастен дъртако? - пита той предизвикателно и несигурно прави крачка напред. Стъписан от неочаквания въпрос, Мракът, може би малко прибледнява, защото неочаквано светлините от насрещните къщи започват мъгливо да се очертават, но не отстъпва. Старецът се навежда към него и забелязва, че Мракът не го гледа, а алчно дебне уплашено примигващите пламъчета на свещите.

- Перверзно създание си ти, - продължава Стареца - готов си да поквариш и най-невинното мъждукане на девствеността, само и само да затвърдиш двумисления си авторитет и изиграеш ролята, която света очаква от тебе. Гордееш се, че под завивките ти се тъкат най-подлите помисли, и остават в тайна и най-гнусните дела. В леглото ти се раждат и умират най-много зачатия. Окуражаваш самоубийците и насилието. Самото ти присъствие предразполага към искреност и така се добираш до такива тайни, които никога не виждат бял ден.

Мракът, използвайки фаровете на минаващ по улицата автомобил, се дръпва назад, като че ли възмутено клати глава.

- Добре де, добре - продължава Стареца, - не се впрягай. Признавам, че в тъмните ти парници, засадени с къртови мисли и чувства, си отделил една лехичка за семената на светлината и радостта.     Например прочутите ти издънки на любовта... Най-силния наркотик... Засаждаш го, защото много добре знаеш, че това е най-търсената емоционална стока. А опаковката и рекламата са неповторими! От нечленоразделните крясъци и хрипове на похотта, които светлината отхвърля с гнусливи гримаси, ти успя да сътвориш най-чудноватите стихове и песни. Внуши на хората да се любят с животинска откровеност, защото това прави любовта им човешка. Принуди ги да ти повярват, че заченатата  в твоите лехи любов е неугасима, защото нейният пламък гори вътре в сърцата им. Запали факелът на любовта! -    Старецът отново повдигна бутилката и доволно премлясна с уста.

- Не, не! Не се прави на Прометей! Познавам те и съм убеден, че този факел запали не заради хората, а за себе си. Нека осветява миговете на оргазмите им, защото това те възбужда. За тебе ерекция - за тях наслада. Знаеш ти, дърт импотентен чекиджийо, че само така можеш да изпълниш мисията си. Разбирам те и не ти се сърдя. Както всичко онова, което ни заобикаля, така и ние двамата сме само средства на Всемогъщия и изпълняваме неговата повеля. В Чистилището ще се разбере как сме се справяли с работата си. Но още отсега ме надува смях, като си представя как Негово Величество Мракът пращи в пламъците и като огромен бенгалски огън пръска около себе си милиони искри.

Езикът на Стареца се върти все по-трудно и по-трудно. Поставя примирително дланта си на стъклото.

- Няма сръдня, нали? Дай си ръката. Бъди ми гостенин, но... предупреждавам те, жилището ми не е бърдак! Тази вечер е изключение, - добавя вече по-тихо.

От сбръчканите, деформирни остатъци на свещичките, все по-често и по-често капят избледнели - сиви сълзи, пълзят по иглистите клонки, докато умората или осъзнатата безнадежност не ги принуди да спрат. Там, натрупани една върху друга, приличат на излят от восък вопъл. Старецът, който наблюдава пламъчетата, вижда как трепкащите крилца на светлинките все по-отчаяно пърхат и конвулсилно се залавят в съскащия край на фитила.

- Не се страхувайте! - едва ли не, нежно им шепне той. - Смъртта е мимолетна. Лошото е, че пътят водещ до нея, е самотен... Както за вас... така и за мене. - Посяга към едно от гърчещите се огнени крилца и с бавно гальовно движение го обгръща с дланта си. Пламъчето успокоено се изправя и признателно ближе притеклата му се на помощ ръка. Старият човек безмълвно търпи болката. Чувства се вече миризмата на опърлено месо. Поглежда разранената си ръка:

- Иска ми се и аз да мога да обичам така! - промълвя с искреността на пияния.

След това се обръща към подаръците. Донася от кухнята една лъжица и направо от буркана започва да яде или по-скоро да се тъпче със студения, потънал в лой гювеч. Облизва лъжицата, с привични движения пълни лулата си и я запалва. Скрит зад гъстата димна завеса повдига бутилката. Конякът бълбукащо, с готовност свлича по течението си мътилката - размит хоросан от развалините на спомените му.

- Щях да забравя, обещах на този дърт сладострастник, че ще го пусна тази вечер при мене - хили се старецът и разтрива с пръсти слепоочието си. След два-три неуспешни опита, най-после се надига и описвайки няколко излишни завоя стига до прозореца. Мракът, облечен в най-черните си одежди, задъхано чака. Трепери от появилия се, пропит с лапавица вятър, който кашля върху стъклото тежки, кишави плюнки.

- Наслаждавай се, мръснико! Мърсувай, колкото си искаш. Тази вечер няма зрители - има само участници! - След тези думи отваря прозореца и подобно на пиян цирков клоун с несигурен поклон неистиво изхриптява:

- Следва пантонимата ”Коледари”!

Мракът с протегнати ръце, първо опипва ъглите на стаята, полека се примъква към елхичката, спира до нея и прегръща хилавото й телце. Влажните му студени пръсти галят треперещите тънки клончета и едва забележимо пълзят към така мечтаната цел: към постелята, покрита с топъл - разтапящ се от желания восък. Защото там, в средата на олтара, потръпва това малко, горещо, огнено телце - влудяващо видение, което той тази нощ ще пръсне с набъбналата си от страст черна любов.

Пред дръвчето, забил лакти в масата, седи Старецът. В ръката си държи бутилката. Главата му - дълбоко хлътнала между рамената. Така не се забелязва, че трепери. Тази поза е важна за него, усвоявал я е пред огледалото, защото суетата му е все още по-силна, отколкото симптомите на болестите и старостта. Не обичаше, когато го зяпат. Сега той ще е този, който ще се наслаждава...Той е кибикът... Клепачите му - подобно на борова смола - бавно се спускат.

- Ей... Хайде, да видим какво можеш? - събужда се Старецът и във фантазията си, изострена от самотата, вече вижда бавната страстна прегръдка и чува зачестеното дишане на подплашените пламъчета.

- Встъплението е добро - признава той. - Имаш късмет, че нощите са дълги, но не се туткай много, защото идва смяната и на твоята прехвалена нощна ерекция - капут! - Повдига глава и се уригва, от което пламъчетата отскачат назад и опиянени от дъха му, отчаяно се подпират на купчината восъчни сълзи.     Мракът, като че ли приема съвета му, защото с промъкналата се през прозореца невидима, ледена въздишка докарва в паническа възбуда пламъчетата, които докоснати от тази еротична милувка, рисуват розови сияния върху тялото на черния си похитител.

Старецът отчаяно се мъчи да сложи ред в мислите си, залитащи от алкохола. Най-важното: отдаде му се най-после да примами този сладострастник и сега, скрит под черния му плащ, да се наслаждава на любовната му оргия. Това му беше стара мечта и тази нощ се осъществи. Нещо като последно желание! - ”Откровено казано играта му не е шедьовър.” - Мисли си той, но не казва нищо. Не иска да обиди госта си. ”Няма чувство за пропорциите. Тоя раздивял се пенис е в състояние с похотта си да развали цялата прелест на любовта. Това не е любов, а екзекуция. Даже и скорпионът не постъпва така. Подобни на него чукачи по-добре да отидат да чукат в моргата”.

Познаваше добре това място. Наричаше го - химн на най-съвършената беземоционална толерантност. Симетрия - сътворена от бездушни човешки кристали. Мъжки и женски тела лежат едно до друго. Неподвижно. Наподобява паноптикум, изобразяващ нудистки плаж, над който никога не грее слънце. Затова кожите на почиващите са еднакво бледи. Липсват само децата, тичащи след топката. И те почиват. Половите органи, цветът на окосмението и особено нееднаквите по форма и големина шевове с канап, създават от тях личности и подсказват различни съдби. Един замразен свят... Но само до момента, в който не започне разтапянето... и вонящото бълбукане на миналото започне да се влива в необятната чистота на бъдещето. Витлеемската звезда ще сочи пътя. Старецът разтърсва глава. Откъде му идват на ум тези щуротии? Мислите му бясно се мятат, подобно блестяща комета описват дъга и достигат до черепната му кост, където избухват. Пръските на непоносимата болка се посипват по цялото му тяло. А той тича с лице, вдигнато към небето и пропукани от жажда устни. Защо? Търси Извора на Отговорите. Сеща се за бутилката и я повдига. Последните капки се плъзгат в гърлото му. Изглежда помагат, защото отново си спомня.

Това беше много отдавна. Той и още няколко живи - между мъртъвците. Защо? - това вече не помнеше. Някой - облечен в бяла престилка, държи в ръцете си продупчен човешки череп и говори:

- При този случай, човекът се е застрелял в главата с пистолет калибър 22. Куршумът, навлизайки в мозъка му, разрушава... - следват куп непознати латински думи-... и достига до другата страна на черепа. Ако куршумът бе излязъл оттук, нашият пациент би останал жив. Парализиран, сляп и глух, но жив. Обаче малкото парче олово, загубило силата си, рекушира и разрушава следните мозъчни центрове: отново цял речник латински думи ... - поради което този нещастник веднага умира.” Веднага умира... умира... ура...ура...ура ...”- повтаря обещаващо ехото.

Старецът, с увредения си от алкохола мозък, прави последен отчаян опит да разбере връзката между спомени и действителност: Бъдни вечер... мъждукащите светлини на надеждата... мракът на самотата... и... Орбитата на Витлеемската звезда отново стремително се насочва надолу, но този път болката от експлозията се забива в изгорената му ръка, която сгърчено стиска пистолет калибър 22.

Мракът, с една сбогуваща, страстна и задушаваща прегръдка на оргазма си, угасва последното празнично пламъче и доволно, сънливо се изтяга над града.

Старецът тича с лице, вдигнато към небето, и с пропукани от жажда устни търси извора. Изворът на Отговорите. Може би, затова си спомня кръщението си... Потапят го в студена вода, но той не плаче... Високо, там някъде под купола, вижда едно друго дете. Очите му излъчват тъга. Казва му нещо. И той чува словата му и ги разбира... Но кое беше това дете и какво му каза, вече не можеше да си отговори...

Изскочилият пламък от дулото - една падаща звезда.

Роди се Христос.

Честито Рождество Христово!