От моя дневник:..Вече втора седмица сме в открито море. 37^ОС, 87 % относителна влажност. Следобед бях поканен от готвача. Празнуваше рождения си ден. На кревата: лежат той и кашон бира. Според него: ”...на този кораб, освен нас всички останали са гъзоглавци. Затова сме само двамата”. За един час време се напи. Иначе, има много хобита. Най-любимото му е колекцията от бронзови и порцеланови статуетки на прочути политически лидери от Втората Световна Война. Разиграва ги, като в куклен театър. ”Символичен разговор с идеите” - така нарича театрото си. Може и да греша, не съм сигурен. Но това, че всеки един от участниците псуваше на майчин език, е сигурно. Вечерта се похвалих с гостито си. Това развесели целия екипаж. През този маршурт, за няколко седмици, това е третият му рожден ден. Едно от хобитата му, не обича да се напива сам. Вечеряхме сандвичи.

От немай къде стърчах на залятия от слънчеви лъчи площад и зяпах монументалната скулптурна композиция. Около дузина, заслужаващи по-добра съдба фигури, съпроводени от безгласни пъшкания, дърпаха с въже огромен камък. ”Песен на труда” беше поетичното наименование на това творение. Една от забележителностите на Буенос Айрес.

Бях почти сам на площада, уморен и скучаещ. Отпуснах се на най-близката пейка. Беше ужасно горещо. В такива моменти човек е много беззащитен. Абсурдните хрумвания пък, само това чакат, за да нападнат изнуреното ни въображение. Както и сега. Докарват те до полуда! Дали готвачът би могъл да инсценира един разговор с тия каменни чутури? Какво би станало, ако и аз изпробвам? Вярно, че нямам никакъв опит, но нали това е само игра. Пристъпих към тях и се огледах. Никъде никой. Тогава давай:

- Ей, вие! Къде сте помъкнали този камък? - запитах безмълвно.

Този най-отпред, водещият, повдигна окичената си с корона от птичи фъшкии глава и ме погледна.

- Към целта! - отговори. - Между впрочем, това не е камък, а символът на една голяма идея. Защо се интересувате, да не би да сте член на нашия символ?

Исках да се харесам. На кого, и до ден днешен не знам. Просто по навик си казвам истината.

- Член съм, но поне засега не символичен. Може ли да кажете, къде се намира вашата цел?

- Естествено, пред нас.

- Как я постигате?

- Много просто, вървим винаги само напред.

- Кога ще я достигнете?

- Казват, не след дълго.

- Кога ви казаха това?

- Когато разрушиха планината и сътвориха нас.

Бях във възторг от репортьорското си постижение.

- А когато достигнете целта си, за какво ще използвате този камък? Пардон, символична идея.

- Символ на идея - поправи ме. - За строеж.

- Какво ще строите от него? Пардон, от идеята.

- Идеал.

- Той за какво ви е?

- Олицетворение на еволюцията. Крачка към създаването на идеалния символ.

- Той пък за какво е нужен?

- Пак за строеж. Защото междувременно и идеалът ще расте. Ще се превърне в идеология.

- Това ли е крайната цел?

- Не.

- Ами тогава?

- Целта е съвършената символична идеология. Просто, сменяме си местата!

- Какъв е смисълът на всичко това?

Направих грешка. Някъде отзад един задъхан глас раздразнено избуботи:

- Какъв е смисълът ли? Ние, издяланите от камък символи, досега вдъхвахме живот на вашите импотентни представи за идеи, идеали и идеологии. Не година или две, а хилядолетия наред будалкахме поколенията. Сега ти вместо да плещиш глупости, я ела да дърпаш въжето! Хем ще събереш малко опит.

- Не се впрягайте толкова, де... - започнах да отстъпвам.

- Чувате ли го, какви ги дрънка? - се обърна пак онзи към другите. - Тия мекотели, които абортираха цяла планина, за да извлекат от нея жизнеспособния плод и го превърнат в кварцов символ, сега питат нас, какъв бил смисълът!

- Извинявам се, но аз съм само турист... и от горещината малко... - започнах да заеквам. Стори ми се, че хвърлят въжето и искат да слязат от постамента. Ударих го на бяг.

- На тая планета всички са туристи, но не за дълго - крещяха в хор след мен и ме освиркваха.

  На края на площада спрях и се обърнах. Не се страхувах от това, че тези склеротизирани хамали на символи ще ме настигнат. Безпокоях се само, че ако слязат от постамента и се пръснат из близкия парк, мен ще обвинят в опит за клониране на един безжизнен символ. И то две хиляди години след Вознесение Христово! Ще си навлека сума ти неприятности. За късмет, не се случи нищо подобно. Запяха една ободрителна алегорична песен и продължиха символистичния си път.

Пейката, на която седях, се заклати. Група дечурлига се гонеха около нея. Изглежда бях задрямал. Повдигнах стреснато главата си. Нищо. Само трептяща мараня и в нея - монументалният мираж на скулптурната композиция.

От моя дневник:... След четири години отново сме в Сантос. Отбихме се в кръчмата на Макамбо. Заради спомените. Гръмнах се от изненада. Пред пулта седнал нашият бивш готвач. Преди две години отворил ресторант в предградията на Сао Пауло. От местния вестник научил, че корабът ни пристига. Затова е тук. Попитах го как се чувства колекцията статуетки? Разправи, че закупил грамофонните плочи с най-отбраните изказвания и речи на политиците от колекцията. С други думи, попълнил я. След това купил един малокалибрен барабанлия - ”и бездруго му бил необходим за заведението” - обясни. Пуснал плочите да се въртят и един по един направил на решето всички членове от сбирката. ”Гъзоглавците винаги са ме ядосвали!”- каза. Сега колекционирал аритски порцелани и бяла бродерия.

Оттогава никога не съм правил опити да споря - даже и насън - със символите на съмнителни идеологии, нито пък с идеологиите, притулили се зад фасадата на невежи символи. Не обичам насилието. Даже и символичното. Било то дялано от камък, дърво или лято от метал. Много завиждам на готвача, заради хобитата му. Аз все още си нямам.