|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Теодор Радевски От моя дневник: ...В страната на изгряващето слънце зад всяка автентичност се спотайва легенда и всяка легенда - рано или късно - се oказва действителност... Страна на легенди за истините или легендарни истини? С течение навремето разбирам все по-малко и по-малко. А и тези двамата през цялото време, уж само затова говореха... Димът на Ирори* се пренесе в планината. Когато и последното въгленче в огнището загуби цвета си, щипещият, с вкус на дъб, дим напусна купчинката изстиваща, мъртва пепел. Душата на Ирори потегли към планината. Както всички други души от селото. Ще се завърне тогава, когато живите запалят огньовете на Бон**. За всяка душа, отделна свещичка. Само тази на Ирори липсва. Няма го пламъчето душеприказчик, което осветява пътеката, водеща към домашното огнище. Душата на Ирори е осъдена на вечно бродене. Казват обаче, че когато есента покрие планината с огнените си багри, душата на Ирори завита в дрипите на мъглите, слиза от заснежените върхове и безмълвно присяда над селото. Ей там, където гората се стъписва пред грубостта на скалистите зъбери. Тогава идва времето на снега. А тя стои там в напразно очакване на пламъчето, кръжи над къщите, наднича през прозорците, докато пролетните слънчеви лъчи не стопят леда от скалите. Колебливо и огорчено поема обратният път нагоре, за да се върне отново. Изпълнена с надежди... През този октомврийски ден по стръмния склон на Хигашияма се катерят двама души. Всички пътеки, изсечени върху скатовете, са урвести и шеметни. Двамината, обути в ботуши и с раници на гърба пристъпват бавно и задъхано. Единият, с филцовата шапка, е известен филмов режисьор. Другият е бай Накамура, селяк - един от жителите на това поселище: дърводелец, ловец, майстор в приготовляването на саке (оризово вино) и прехвърлил шейсетте лазарника. - Отдавна не съм идвал насам - казва оня с филцовата шапка. - А ти? - И аз не съм - отговаря селянинът. - Чувам, че селото се е опразнило. - Аха. - Всички са слезли в долината. Така ли? - Така. Спират на тясното мостче, прехвърлено над потока. Гледат вирчето и плуващите в бистрата вода риби. - Тука все още има риба за хващане. - Има. - Ама, кой да я лови. Всички се разбягаха... - Така е. Разбягаха се. - Защо? - Защото тук вече, даже и жена не можеше да се намери. ежду зъберите на Хигашияма се гушат около дузина, покрити със слама, дървени къщи. Следите от запустелите дребни оризови площадки и зеленчукови лехички говорят, че тук не много отдавна е имало живот. Даже се вижда, че любовта към миналото е подменила тук-таме изгризана от времето греда или е подновила скапващата се слама на покривите. В това село снима филма си режисьорът. Кадър след кадър - две години наред. Филмът стана хубав и спечели с него много награди. Заглавието му беше ”Баладата на Нараяма”. Разказваше как жителите на едно малко, бедно селце, изнасят старците високо в планината и ги оставят там да умрат. За да сторят педя място и спестят шепа ориз за новородените. - ”Стара, стара легенда!”- говореха. - ”Легенда ли?” - вдигаше вежди режисьорът. Докато филмът шестваше по пътя на успеха, местните селяни един по един се спуснаха по стръмните пътеки на Хигашияма и селото обезлюдя. Пренесоха се в долината. ”По-близко до железопътната гара и училището, където през зимата има даже и снегорини” - обясняваха те. С право. Горе остана само най-старата жена в селото. Тя се грижеше за малкото гробище и когато му идваше времето, палеше кандилата. Накамура - селянинът с лице, дялано от брадва и големи жилести ръце, е седнал на чардака пред собствената си къща. Говори пестеливо и тихо. Смисъла на думите си подчертава с широки жестове. - Защо прави това тази старица? - запита режисьорът. - Защото ние тачим планината и спазваме законите й. - Какви са тези закони? - Да уважаваме духовете на дедите си, които бродят из нея. - Какво стана с тази жена? - Умря. По-миналата година, тъкмо преди деня на покойника. - Никой ли не се погрижи за нея? - Имаше голям снеговалеж. Почти половин година селото беше отрязано от света. - Долу, в низината, всички ли видяха филма ни? - и с нескрито любопитство отправи поглед към него. - Амиии... Всички. - Хареса ли се? - Амиии... - несигурно повдигна ръце селянина. - Ние не сме изнасяли старите в планината. Обичахме и уважавахме родителите си. - Тогава слушай! Това не съм ти го казвал. Проучвал съм в архивите. Вашето село е съществувало още отпреди четиристотин години. Дванайсет къщи са стояли точно на това място и в тях са живеели седемдесет и двама души. Оттогава до ден днешен броят на къщите не се е променял. А числото на хората винаги се е движило между седемдесети два и седемдесет и шест. Така е било до преди четири години. В гробищата има само няколко гроба. Можеш ли да ми обясниш всичко това? Селянинът затвори очи. Ритмично закандилка масивната си глава напред-назад. Замисли се. - Вече казах! Ние обичахме и тачехме родителите си. Това, че селото от четиристотин години не се е променило... Трябва да е било Божа повеля. А пък за гробището, че било малко, нищо не значи. Слънцето се подхлъзна от другата страна на билото и повлече след себе си и светлината. Откъм канарите повя хлад. Режисьорът, изправил се пред селянина, потърка длани. - В легендата за Нараяма по това време на деня хората се прибираха по къщите си, защото и там затишието по здрач беше хапливо. Спомняш ли си тази сцена? - Аха, както тука при нас, под Хагишияма. - Голяма прилика има между двете планини, нали? - не го оставяше той на мира. - Планините навсякъде са еднакви, но при хората не е така. - При кои хора? - Ами при тези... във филма. Например, крадливият съсед и семейството му. Погребаха ги живи. - Някога е имало такъв обичай. Вие, например, какво ги правехте? Селянинът пое дълбоко въздух като човек, който се кани да говори дълго и да каже нещо изключително. - В нашето село, човек от човека никога не е крал. Само ястребите и гарваните го правеха. - Обръща погледа си нагоре и сочи с ръка, като че ли небесните крадци и сега кръжат над тях. - Зимно време, когато ходех за зайци, тия пернати се лепваха за мене и ако чукнех някой заек, веднага го грабваха под носа ми. Ей това беше! - плесна той с ръце по колената си и се изправи. С рязко движение дръпна встрани цялата фасадна стена и кимна с глава. - Заповядайте, влезте. Та, нали познавате къщата по-добре и от мене. Тук снимахме последната сцена на филма. И аз участвах в нея, помните ли? ръква се. Ами, мръква... Тъмнината изведнаж се промъкна навсякъде. След нея студът и тишината. Студена, черна тишина. - Времето е на сняг - казва селянинът и внася няколко дебели цепеници. В средата на помещението е изрязан четвъртит отвор - ирори. В него огън - огънят на ирори. Лютив, с вкус на бук, дим се разстила из цялата къща - душата на ирори! Но ако човек коленичи, там долу ще усети топлината и ще чуе галещия пукот на огъня. Режисьорът и Никамура, коленичили сърбат горещо саке и разговарят. Никамура, селянинът със зачервени очи, слага нова цепеница върху огъня и се смее. Поне така изглежда. - Две години, откакто не съм палил огъня. Отвикнал съм. - оправдава се той. - Там долу, нямате ли огън? - Има електрическа печка, радиатор. За топло, топло е. Градуси... нищо друго. - Значи не е лошо - отговаря сънливо режисьорът. Никамура с влажни очи се взира в играта на пламъчетата. Не чува отговора на другия. Измъква с голи ръце от жаравата тлеещо въгленче и пали цигара. - Всяка вечер се събирахме около огнището. Родители, деца, внуци... Разговаряхме. За най- различни неща... За всичко. За преживяното, за живите... Понякога си припомняхме за мъртвите... и се гледахме един друг в очите. Брадичката на режисьора се подпря върху гърдите му. - Ама, ти спиш ли? Тъкмо исках да ти кажа, какво ми се хареса най-много във филма. Режисьорът отвори едното си око и поклати отрицателно глава. - Слушам те. - Спомняш ли си, когато синът се завръща от планината, след като е оставил майка си в снега? Как тичаше към огнището! И докато горе снежната виелица грижливо обгръщаше старицата с белия си покров, долу от угоената жарава лъхаше топлина, живот. Почуствах... като че ли не филм виждам, а спомен. Ааа, само не ме разбирай накриво! Студена, мрачна, октомврийска утрин. Над гората, потънала в пламтящи цветове, се спуска мъглявина с дъх на бук и прясно навалял сняг. Душата на ирори? Възможно е. Накамура погледна към чукарите: - Ще вали - каза той. - Да тръгваме, докато не е късно.
© Теодор Радевски, 1999 |