За свиждане със зората, това е най-подходящото място на кораба. Да се събудиш там е просто наслада. Чуства се милувката на въздуха. Нежна и свежа, като повей трепкащи крила на приказна птица. Зачервеното, сънливо лице на слънцето усмихнато се измъква изпод постeлката на нощта. Лъчите му - любящи пръсти, галят миглите, обагрят последните мигове на сънищата и неусетно ги превръщат в действителност... Навярно, вкъщи така би започнал разказа си за днешния ден. В случай, че го помолят. Сега обаче само се потърква на най-горната палуба зад мостика. Там нощува. Там, под неподвижната антена на радара - огромно тире върху празната, бледосиня страница на небосвода. Повеля за ново изречение на нов ред.

”Пътникът” погледна нагоре, надигна се и измъкна от спалния си чувал подвързания с твърди корици бележник. Вечният му спътник. Даже нещо повече! Никога не се разделяха и споделяха помежду си и най-съкровените си тайни. За дневника му става дума. Приличаха си и по външност. Макар и неугледно поомачкани, дамгосани от луничките на слънчевите лъчи и морските пръски, и двамата държаха облика на страниците да бъде искрен, предизвикателен, и като зряла жена да не се срамува от бръчките на откровеността: ”... Що не си ... майката! Една чайка, пак ме насра едрокалибрено. Попаденията върху спалния чувал - като от бордова картечница. На всичко отгоре - мазни и смръдливи. Неизлечими! Туземните врабци - шарени папагали - предимно зелени и нападат като ескадри със съчмените си дупета... Над чайките пък кръжат лешоядите, тежките бомбардировачи.

На рейд сме на около една миля от брега. Тук ще чакаме, докато се освободи място в пристанището. Поне така казаха. Най-малко една седмица. Има стачка... Няма слизане на брега! Ще има да си драпаме... - Знае, че ”драпаме” в множествено число не е коректно определение, защото ”зомбите”, така нарича боцманът палубните моряци, поне през деня ще боядисват ожуления ляв борд. А през нощта - тяхна работа... Най-вероятно е да спят в еротичната прегръдка на съня за скъпоценни камъни и да се стряскат от сянката на непредвидени последици. Приятни тръпки, предизвикани от страха от неизвестното - като пред първо посещение на бардак. В последните няколко дни, това е темата, вълнуваща целия екипаж. Без изключение. Най-оживените спорове, според кормчията - „дебати”, се водеха вечер на кърмата. Наричаха я, не без основание - Агора! Място за проявяване на ораторското изкуство и свободата на философското мислене. Така беше и снощи. Слуша ги до полунощ.

- Тия глупости за камъните господине, са бошлаф. Халюцинация и нищо друго - се обърна към него боцманът. - Лошото е, че им действат като гласа на Цирцея от Одисеята. Знаете за какво става дума, нали? - Мозъчна ерекция. Разцентрова ти магнитната стрелка и тръгнеш ли след нея, набутваш се между шамарите.

Сега ще хвърли чепарето и ще чака. Ще се надява, че нещо ще се хване - или риба, или нещо друго. Знае от опит. Само добре трябва да си отваря зъркелите. Неотдавна, измъчван от вълнението и сънищата с нежелан завършек, се събуди, крадешком измъкна изпод възглавницата си дневника и с вещината на крояч изряза три гъсто написани страници. Накъса ги на дребни парченца и ги запрати в кипящата чернотия на океана. Наглед тези страници не криеха в себе си нищо срамно или изобличително. Така мислеше в началото и той. Чисто и просто разказваха за първите му стъпки на плъзгавата корабна палуба. Помагаха му да си внесе багажа.

- Чупливо ли носите в тези метални бохчи? - любезно попитаха.

- Нещо подобно. Кинокамери ... фотоапарати - отговаряше откровено.

- Сигурно много струват - и забавяха стъпките си.

- Няколко хиляди долара - признаваше си той.

- Ай, ай... - въздишаха и молитвено вдигаха очи към небето. Само камериерът от офицерския салон го съжали и обясни странното им поведение.

- Бъбривостта не е моряшко качество, господине. Но морският влажен въздух е истинска таблица на Менделеев. Няма да минат две-три седмици и лещите на оптиките ще стават само за сервиране на мезе в тях. Знам го от опит. - След това му помогна да напише молба до капитана за закупуване на десет литра най-чист алкохол, необходим за почистване на ”особено ценните оптически съоръжения”. -  Останалото е моя грижа - и пъхна заявката в джоба си.

Всичко това се случи още преди месеци, но истината е, че по този начин стана член на АД Лешояд и вместо обективите - за мезе стана той, както разбра по-късно.

Било, каквото било! Сега ще завърши писането и ще слезе за закуска. „... Като се вдигне сутришната мараня, се вижда градът. Малко по-нататък върху острите зъбери на коралов риф е кацнал скелетът на някогашен танкер. Приливът още не е дошъл, но вълните вече подлизват мостика Зад него се зеленее гъста растителност. ...” Дотук всичко отговаря на действителността. Готви се да затвори бележника, когато му хрумва още нещо. Поглежда отново ръждясалата желязна купчина и допълва: ”... Тази корабна огризка напомня много на гигантския рибен скелет, описан в романа на Хемингуей. Монумент за безполезната победа на човека. Разликата е, че докато онзи е оглозган от акулите, то този... - Първият офицер има право, тоя континент гъмжи от лешояди.”

Обръща очи нагоре. Тия, небесните, и сега кръжат над него. Останалите дебнат под водата или на сушата. - Плюл съм им в мозъка! - и плюе през борда.” Долу, под него кръжи лодка. Лодкарят вдъхновен от вниманието, подобно странстващ трубадур, протяжно се провиква. Някакъв речитатив, чийто текст предлага за десет ”фитинга”, така наричат моряците местните парични единици, разходка до града и пълен с екзотично тайнство - ”pleased massage". В рефрена си загатва за липса на митничарските и гранични формалности.

Сеща се отново, какви ги плещеше Първият офицер, който и тогава беше пийнал, но никога не лъжеше - ”... че който дойде тук, трябва да научи два пътя. Единият води в прословутия локал ”Тропикана”, а вторият към най-хищния лешояд - Чарли. Некоронясаният господар на острова. Живата Легенда. Без него не можеш да изнесеш оттук един ашик, а камо ли - истински скъпоценен камък.”

- Десет фитинга не е лоша цена - разсъждава. За всеки случай ще сложи в джоба си и една бутилка коняк - ”High quality”, производство на АД Лешояд...

- Основателят на ”Дружеството” и главен акционер е Камериерът, господине. Не случайно го наричат ”Чакалът”. Такава гадна душичка, че даже за рибна стръв не става. Ако го хвърлиш във водата и акулите бягат от него! - Така започна разказа си кормчията в една пълнолунна вечер, когато седнали на бака, в компанията на две водни чаши домашна ракия, разкри тайната на АД Лешояд.

Камериерът от офицерския салон, както се разбрало, имал особено хоби. Скитайки по света, събирал етикети и рецепти на най-различни, появили се на бял свят, спиртни напитки. Акуратно ги сортирал и пълнел с тях кашон след кашон.

- Ако погледнете в трюма под нас, господине, ще се убедите. Не ви будалкам.

Както всяко прекалено количествено натрупване, така и това, закономерно предизвикало качествени катаклизми. В главата на Камериера! Споделил идеята си с тогавашния Главен механик и оттогава двамата пътуват неразделно. Споменават ги винаги в единствено число - АД Лешояд.

- Държат в ръцете си целия кораб. Петнайсет хиляди тона и трийсет дребни акционери на фирмата. И вие сте вътре, доколкото знам, господине. - Тогава разбра, че са го взели за мезе!

Главният механик осигурява необходимата техническа база и творческа атмосфера, а Камериерът с тесте подправени рецепти и заявки изкупува наличното количество чист спирт от аптеките и всичко онова, което има мирис или вкус. Само той знае какво. Изпод богатата му палитра, по "top secret" вдъхновения, се раждаха 95 градусови импресии - концентрати на всички алкохолни напитки, съществуващи в историята на човечеството. Степента на художествените емоции, затворени в бутилките, регулираше с доливане на обикновена или газирана вода.

Капитанът, който или не подозираше, или не искаше да знае за алхимическата манифактура, кипяща на кораба, през вечер се напиваше с помощта на първокласната си алкохолна колекция и симулирайки дежурство, спеше пред вратата на каютата си. Почти всеки следобед, по инициатива на Главния механик, излизаха на предната палуба, където часове наред се бореха срещу застрашаващото ги затлъстяване и залиняването на храносмилателната им система. На кормилото, естествено, винаги беше капитанът. Зад него Главният въртеше педалите ... на тандема! По палубата! Продукцията ставаше още по-забавна при три бала вълнение. Тогава целият екипаж зарязваше работата си и в хор насърчаваше участниците в спектакъла. Единственият недоволен беше боцманът.

През това време на кърмата Камериерът чакал по бански гащета, в оплескана с цветни петна бяла престилка, опаковаше готовата продукция с помощта на готвача. Ефектът, постигнат от хармонията, между плесенясалия талаш, майсторски очуканите бутилки, цветът на бъркочите, налят в тях, тапите и не на последно място етикетите, беше просто неповторим. - ”Нирвана! Гарантирана реинкарнация!” - кикотеше се Камериерът. Не винаги, защото отговорен дегустатор беше също и Главният механик, който безмилостно понижаваше или направо разжалваше неотговарящите на вкусовите изисквания творби. Особено придричив беше към бутилките, удостоени с етикети от рода на „12 years old” и тем подобните, които бяха предназначени за ”зашеметяване” на лешоядите от митничарските и гранични територии. Тази задължителна дискриминация беше необходима, и особено пък тука, където социалният произход е белег от рождение. Като бенка. Непознаването на този закон, не освобождаваше никого от отговорност! Говори се, че кацналият на кораловия пиедестал танкер, е символ на този род невежество. Двайсет дни са го държали на рейд, докато дойде тайфунът... Това беше официалната версия, която Камериерът и Главният разпространяваха, анализирайки особеностите на една, закупена още в Ротердам, десертна напитка. Облагодетелствани от безветрието в Индийския океан, вечери наред премлясквайки на кърмата, набираха вдъхновение и необходимите познания за пресъздаването на творбата "DRAUMBOI", предназначена за коменданта на пристанището. Слабостта му към алкохолната екзотика пролича, когато се наряза с текилата, подарена му от тях миналата годинa.

”Пътникът” внимателно се спусна по трапа и скочи в малката душегубка. Никой не го видя. Дневника си остави в каютата. Върху последната страница с нов ред бе отбелязано: „Радистът е прав...”

- Според Библията, - казваше клерикално настроеният радист - и мършоядите са Божи твари. Ангели-пазители на чистотата. Без тях ще се удавим в потопа от червясалите миазми на фарисейщината ни. - И подобно древен оракул, отправяше благодарствен кръстен знак към небето, към кръжащите там лешояди.

И малката лодка се загуби между вълните.