НЕРОДЕН ПЕТКО

Тодор Моллов

web

Приказката за нероден Петко спада към една обширна група битови приказки и анекдоти, в които се осмиват ненужните страхове на някои глупави хора от беди, които все още не са се случили. В тяхната основа откриваме старинната вяра в неповторимата за всеки човек индивидуална съдба - тя се схващала като резултат от действието на необяснима сила, която подрежда събитията в живота на всеки човек. Понякога в такива разкази се намесват и митологичните образи на орисниците като един вид "вестители" на съдбата - вярвало се, че те изричат нейните послания още в първата (или в третата) нощ след раждането на детето, и рано или късно предреченото (присъденото; съд-ба) се сбъдвало. Някога хората твърдо вярвали, че всеки човек има своята зададена още при раждането "орис" (съдба) и трябва да се примири с нейната необратимост. От казаното дотук може да си помислим, че изреченото от орисниците касае всичко, което ще се случи на човека през неговия живот, но ако се обърнем към приказките, ще видим, че то най-често се отнася към неговата смърт (кога и при какви обстоятелства ще настъпи).

За религиозното съзнание смъртта на човека е част от един божествено предопределен процес, който не свършва тогава, а продължава чак до момента на Второто божие пришествие. Така индивидуалната смърт се вписвала в един по-голям (общочовешки) "жизнен" цикъл и ставала по-разбираема (и приемлива), защото се вярвало, че в момента на Страшния съд (абсолютния Край) всички хора ще възкръснат на еднаква възраст и в еднакъв вид, след което ще получат своята окончателна и справедлива присъда. Тя не зависи от оценките ни по време на живота, а произтича от една абсолютна (божествена) справедлива преценка за свършеното по време на нашия краткотраен земен живот. Ето защо човек не трябвало да отделя толкова голямо внимание на страха си от Смъртта, а на по-важния въпрос как да живее така, че в Края да заслужи справедливата и положителна Божия преценка.

Приказката за Нероден Петко е "спомен" от времето, когато е била все още твърде силна вярата в предопределената индивидуална съдба. В нея една мома (или млада невеста) оплаква все още нероденото си дете (наречено Петко), като си представя, че то ще загине още съвсем малко по нелеп начин - като се роди, ще го повият и ще го сложат в къта край огнището, а от гредата над него ще падне тесла и ще го убие... Липсата на орисниците тук е заменена с внезапното "хрумване" (догадка) на бъдещата майка, която си представя смъртта на детето толкова ясно (картинно), че вече нищо не може да я убеди в нереалността на тази представа.

Тъкмо разминаването между нашата днешна трезва (рационална) мисъл и приказните страхове на глупавата мома (или млада невеста) поражда комичния ефект на случката и я прави смешна (анекдотична) и достойна за разказване. Но по-важно за нас е, че тази промяна в разбирането на приказката е сравнително късна - тя е свидетелство за промяна в светогледа на хората, когато на мястото на религиозно-митологичното съзнание започва да се налага все по-силно характерната за днешното мислене "приземеност" (позитивност, рационалност, прагматичност). Ето защо може да се мисли, че в една по-ранна епоха приказки като тая са имали по-различен смисъл за религиозното съзнание, и за да я разберем, трябва внимателно да проследим целия разказ.

Преди всичко прави впечатление, че в записаните варианти на тази приказка представители на "глупостта" са жените - към плача на момата скоро се присъединила и нейната майка (а където героинята е млада булка - нейната свекърва). Единствен в тази трагикомична ситуация запазва самообладание Мъжът в семейството (бащата или свекърът), който ги нахокал и поискал да ги накаже за глупостта (дори да ги заколи), но после решил да тръгне по света, за да провери дали те са изключение или и другаде съществуват толкова глупави хора.

Оказва се, че от този момент насетне Мъжът се превръща в пътник през един свят на глупаци, и приказката нанизва една след друга като броеница цяла редица срещи с глупостта, в които единствен той се оказва с трезво (рационално) мислене - след като им кажел какво да направят, всички се чудели на неговия ум, благодарели му и го благославяли. Нека отбележим накратко някои от техните любопитни прояви - жена напразно карала квачка да кърми пилетата си или пък чакала волът да се отели и да дава мляко; глупаци се мъчели да качат вол (крава, магаре) на плетен от пръти покрив, за да опасе поникналата там трева; глупаци събирали обрулени на земята орехи с вила; глупаци-строители разтягали (биели) една греда, за да я направят по-дълга, или пък направили къща без прозорци и се мъчели да вкарат в нея слънчевата светлина с чувал, сито или черга; глупак искал да влезе в панталона си, като скочи в него от високо място (дърво, покрив); глупаци-косачи не могли да станат след почивка, защото докато лежали, си объркали краката; глупаци-сватбари се чудели как да вкарат една много висока булка в църква (или вкъщи) и смятали да я скъсят, като й отрежат главата или краката; глупаци дали на теле да яде от дълбока делва и то си заклещило главата - за да я извадят, решили да я отрежат.

Ако се замислим над решенията, които глупаците смятат да вземат във всяка от тези ситуации, ще трябва да се съгласим, че някои от тях са по принцип "правилни" и сякаш логични - ако някои същества кърмят малките си, защо да не може и квачката (ако кравата дава мляко, защо да не може и вола); ако магарето се води до мястото за паша, защо да не го "заведат" (занесат, качат) и на покрива; ако нещо е дълго (високо) и не влиза някъде, се реже (скъсява), значи така трябва да се постъпи и с високата булка, и така нататък. Смешното в случая обаче иде от разминаването с прости житейски истини, които човек усвоява още в детството. Във всяка случка мъжът се натъква на странни и нелогични решения за проблеми, които имат прости отговори, защото в основата стоят елементарни природни закони - птиците (квачката) не кърмят своите малки, но макар волът да се отнася към групата на бозайниците, и той не може да даде мляко (да кърми), защото мляко дават само женските бозайници; дребните орехи не се събират с вила, а с лопата; по-лесно е тревата от покрива да се окоси със сърп, отколкото да се изнесе там магарето; късата греда може да се донади с друга, а къщата да се направи с прозорци; не е нужно да се скача отвисоко, за да се обуят панталони; всеки знае кои крака са негови; по-лесно е високият човек да се наведе, отколкото да се реже част от него.

Оказва се, че глупаците размишляват с твърде опростени представи за причина и следствие, тоест тяхната глупост произтича от непознаването на прости житейски правила и норми, които са продукт на многовековния културен развой на човечеството. Така Мъжът в нашата приказка сякаш единствен в света на глупаците носи знанието и мъдростта, в резултат на неговото пътешествие този свят става по-подреден. И ако трябва да го сравним с някого, то най-ясен би бил паралелът с ролята на митичния "културен герой", който пръв показал на хората как с ум и разум могат да се ориентират в заобикалящия ги свят и да го усвоят за своите житейски нужди (например открил огъня, научил ги да орат и сеят и други). Тези митове обикновено разказват за Първото време, когато след сътворяването на Космоса (земята, небето и светилата, растенията, животните и човека) Богът е заменен от митичния културен герой, който е родствен и на боговете, и на хората. Според вярванията той бил първият смъртен, който се осмелил да проникне в божествените тайни и да ги предостави на своите събратя, за което често понасял гнева на божествата (или Бога).

Мъжът (баща или свекър) от приказката за Нероден Петко е вече твърде далеч от тези характеристики - той раздава своите съвети, без да иска някаква отплата, но всички се радват, че най-после някой ги е научил на ум и разум, и най-голямото му богатство са благословите, с които го отпращат "глупаците".

И когато след дългото си пътешествие в "света на глупаците" разумният мъж се завръща вкъщи, той е вече богат с впечатления за човешкото несъвършество, и ние знаем, че след всичко преживяно ще погледне на глупостта на своите домашни (дъщеря, снаха, жена) със снизходително опрощаващия поглед на мъдреца. А може би, подобно на всички предходни случаи, той има готов отговор и за проблема с "неродения" Петко?!

Очевидно, тази приказка ни задава повече от една гатанка, защото в нашата фолклорна традиция името Петко се свързва с персонажи, които по един или друг начин са ощетени, пренебрегвани или подиграни. За него са множество пословични изрази, някои от които са записани от известния възрожденски поет и събирач на фолклор Петко (!) Славейков - "Барабар Петко с мъжете и отрепката на пояс", "Петима Петка не чакат", "Свърши Петко работа - изплаши децата, изтрепа жените", "Сърдит Петко, празна му торбичка", и други. Съзнателното принизяване на персонажите с това име (всички те са сякаш един обобщен, станал нарицателен "Петко") подсказва особено важната роля, която е играло това име в българската митологична древност. Според някои изследвачи, в него се крие едно обобщение на старинните представи за петте най-важни божества на българите от епохата преди приемането на християнството. И ако "глупавото" оплакване на нероден Петко е основание да се разкажат редица случки за културните деяния на Бащата в Първото време, то какви ли биха били "подвизите" на все още неродения Син?!

Но приказките са и за това - всеки трябва да навлезе в техните дебри и да извлече от тях поука според своята подготовка и нужда, но не бива да се плаши да повтаря своето пътешествие отново и отново...

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.06.2002, № 6 (31)

Други публикации:
Литературни анализи в помощ на учениците от 5 клас. В. Търново: Абагар, 2000, с. 25-29.