ПОСЕЛИЩНИТЕ ПРОУЧВАНИЯ В ПЕРСПЕКТИВАТА НА ЕДНА ОБНОВЕНА ЕТНОЛОЖКА ОПТИКА

Тодор Моллов

web

Поселищните проучвания се неизменна част от приложната етнология в българската хуманитаристика още от периода на нейното съзряване (възрожденските описания на селища в периодичния печат), но същинският им разцвет се бележи с множеството историко-етнографски (и фолклористични), иконом-географски и социо-демографски проучвания на отделни райони и селища в периода между двете световни войни. Началото им се поставя от редица професионално ангажирани проучвания на компетентни изследователи от различни научни области (история, етнография, иконом-география, демография и др.), които следват една последователно спазвана методология, гарантираща еднотипност на изложението, съпроводено с богат документален материал от всички приложни сфери... Времето след 1944 г. се характеризира с все по-задълбочаваща се научна профилизация и автономизация на някои от ключовите направления, които до тоя момент са задавали интердисциплинарните акценти на поселищните проучвания - тяхното отпадане води до неизбежната еднопосочност на диренията, които се съсредоточават в чисто историческата (и отчасти етнографската) сфера; засиленият идеологически прочит на историческото минало доведе до появата на поселищни трудове с отчетливо прокарван вулгарно-социологичен прочит на редица историко-социологични явления. Особена роля за тези негативни резултати има спадът в научната компетентност на краеведите, които най-често бяха дейци на регионалния (или селищен) културен "фронт", местни патриоти с ограничен историко-културен хоризонт и присвоително отношение към фактите. С времето разработките ставаха все по-идеологизирани, все по-компилативни, с все по-малки възможности за етноложка приложимост на изводите, т.е. все по-малко значими в полето на националната наука.

Нови акценти в полето на регионалните (и, респективно - поселищните) проучвания задаваха мащабните проекти на институтите по етнография и фолклор към БАН през 70-те-80-те години на ХХ век, както и някои университетски кръжоци от тоя период, които подлагаха на системни проучвания цели историко-етнографски области (краища) или отделни селища на българската общност. Методологичното единство на тези проучвания очерта няколко траектории на научното познание, белязани с компетентна интердисциплинарност и (съответно) научна приложност на получените резултати - очертаха се развойни тенденции, уплътняващи "на терен" теоретичните концепции на най-добрите изследвачи на българската етноложка проблематика у нас (Тодор Ив. Живков, Стоян Генчев, Рачко Попов, Анчо Калоянов, Костантин Динчев и др.). Макар че множеството сборници на БАН, подчинени на посочените идеи, можеха да бъдат удобен подстъп и към освежаване на теоретично-методологичния инструментариум и подходи на краеведите по места, със съжаление можем да констатираме, че в частните случаи на новоизлезли краеведски изследвания от последните две десетилетия липсват потвърждения за приемането и прилагането на посочените нови теоретични идеи, които по същество биха обновили приложната етноложка оптика.

Рецензираната монография на д-р Николай Ненов ("Табачка. Теренни материали и проучвания") няма претенции да обобщава гореизложените теоретични направления от последните десетилетия. Нейният характер на конкретно-фактологично поселищно проучване не само (и не толкова) ги "снема" в себе си по най-добрия възможен начин, а и откроява специфична нова струя на съвременното етноложко познание - интегративното съчетаване на "описание" и "самоописание" през погледа на конкретните носители на селищната културна памет.

Авторът има тънки изследователски сетива не само в сферата на теоретичната етнология и фолклористика, но и продължителен опит в теренните проучвания на своя Русенски край. Те започват да се моделират още през 80-те години в научно-практическата лаборатория на Кръжока по български фолклор "Акад. Михаил Арнаудов" към Великотърновския университет (ръководена от проф. А. Калоянов), където фолклористичната оптика на терен подсказва редица полезни и новаторски решения и в полето на общата етноложка теория. Съучредител на Асоциацията за антропология, етнология и фолклористика "Онгъл" (1992 г.) и Научния център за фолклор и литература "Св. Димитър Басарбовски" (1993 г.), Н. Ненов е и активен организатор на техните теренни експедиции и научен живот. С времето малката, но сплотена група от русенски възпитаници на Великотърновския университет се превърна в активно етноложко звено със свой представителен научен "профил" - спецификата на поселищното проучване за Табачка е немислима без отработване на обновените етноложки инструменти "на терен" в множеството изследвани селища (Плевенско, Великотърновско, Русенско, Тутраканско, Смолянско, Самоковско и др.). Резултатите са налице - в три отделни техни монографии (за село Тетово, Русенско [Тетово 1995], гр. Русе [Русе 2000] и гр. Тутракан [Тутракан 2002]) се прокарва една все по-изчистена методология за издирване и обработка на информацията, един все по-прецизен опит за внимателно "вглеждане" в етно-социалната реалност през погледа на носителя на историко-културната информация.

Село Табачка е родно място на Николай Ненов, но освен като синовен благодарствен жест изследването без съмнение има претенции да постави достигналото до нас в полето на интегративното етноложко познание за едно селище, което не блести със старинна история (българските му заселници идват тук от балканските селища през 30-те-40-те години на ХІХ век), а подобно на множество други, пречупва през своя динамичен възглед за ценностите на историята и културата, като им оставя "ниши" в колективната памет.

Както вече подсказахме, изследователската стратегия на Николай Ненов се отличава с една привидна "безпристрастност" - на пръв поглед той оставя своите "информатори" сами да говорят за своята история, култура и бит, но за всеки, който се опита да повтори тая научно-изследователска стратегия, ще стане ясно, че основната роля за така органично получилите се "разкази" е на самия записвач, на неговия усет да направлява диалога, да изисква доуточнявания, да напипва сърдечния обертон на уталожената с времето колективно-индивидуална история.

Структурата на работата е привидно проста - І. Фолклорна история (име, заселване, родове, топоними, предания, другите за Табачка, местни случки - истории); ІІ. Детство, юношество; ІІІ. Семейни празници и обичаи (бременност и раждане; сватба, смърт и погребение); ІV. Календарни празници и обичаи; V. Фолклорна вяра; VІ. Фолклорни разкази; VІІ. Всекидневие; VІІІ. Песенен фолклор; ІХ. Имена, прякори и прозвища. Зад всеки от тия раздели стоят внимателно подбрани и добре разказани случки и описания на обреди, суеверия, песни и др., които блестящо онагледяват основните идеи на приложната етнология - отделната (индивидуална) визия за случилото се е част от единния колективен (общоселищен) калейдоскоп за станалото, за миналото и неговите ценности. Избегнат е един твърде упорит модел на краеведското изследване, в което описваните явления и случки бяха най-често дело на записвачите, които се стремяха да обобщят, унифицират и вкарат в руслото на нужната (според тях) посока разноречивите сведения на своите информатори, привнасяха неспецифични белетристични (или псевдо-научни) трактовки на събития и факти, като с това елиминираха усета за "живата старина", на която толкова държаха нашите класически етнолози от миналото. Научната прецизност и морал, с който Ненов борави със словото на своите източници, е довела до множеството малки открития - разкази със свой собствен профил, стилистика и дори "готови" белетристични (а дори и кинематографични) сюжети, особено в разделите "Истории" и "Фолклорни разкази".

Последната част на изследването (Х. Бележки за фолклора и историята) е оразличена от останалите, тя е напълно авторска и дава един синтезиран опит за очертаване спецификата на селището, своеобразието на отделните фрагменти се поставя на фона на известното за района. Тук Н. Ненов отваря нови пространства за търсещия ум, като поставя в съреден прочит живите истории с веществено фиксирания усет за историческия факт и стойности (напр. надгробните паметници и паметника на незнайния войн), привлича текстовете на археолога Карел Шкорпил за скалните обители в района и на етнографа Димитър Маринов за местните вярвания и обичаи.

С увереност, че теоретично обновената приложна теренна етнология има в лицето на Николай Ненов свой убеден поддръжник и изследовател, с увереността, че монографията за село Табачка ще се впише в поредицата ценни краеведски трудове и ще стане пример за мнозина, приключвам обгледа на поселищното проучване със задоволството от общуването си с текст, който заслужава да бъде прочетен...

БИБЛИОГРАФИЯ:

Тетово 1995: Тетово - теренни проучвания и материали. Състав. и ред. Н. Ненов, Р. Русев. Русе, 1995.

Русе 2000: Русе - портрет на века. Разкази и интервюта за Русе и русенци. Състав. и ред. Н. Ненов. Русе, 2000.

Тутракан 2002: Тутракан - разкази и етническа памет. Състав. и ред. Н. Ненов. София: ROD, 2002.