ОТГЛАСЪТ НА СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ ИСТОРИКО-АПОКАЛИПТИЧНИ СЪЧИНЕНИЯ ПРЕЗ ХIV-ХV ВЕК

(Българските възходи и падения през призмата на устойчивото съдържание и променливата идеологическа обосновка)

Тодор Моллов

web | Мит - епос - история

3. Величието и падането на Царевград Търнов в есхатологична перспектива.

Отдалечаващата се от Търновград фигура на последния български патриарх - Евтимий, може да символизира - освен всичко друго! - и безсилието пред есхатологичните очаквания за свършека на света и човеците (току-що наченалият "последен век" [6900-7000 от Сътв. =1392-1492 г. от Рожд.] задава срока на живот и на ония, които може и да са свидетели на "края" - т.е. за тях есхатологията е очаквана индивидуална, но и общочовешка съдба).

В тази светлина стават по-ясно определени подтиците да се допълнят (чрез интерполиран текст) известните Пасхални таблици, съставени в края на ХII Велик индиктион (1408 г.). Открити в руски ръкопис от ХV - ХVI в. [Горский, А., К. Невоструев, 1862, с. 583-584, ркп. N. 316, л. 261-264], те съдържат няколко предсказания за последните години на седмото хилядолетие (от 1460 до 1492 г. вкл.). Както се вижда, първата от тези години не е избрана случайно - роденият през нея в годината на Страшния съд ще навлиза в символично натоварената 33-та година от живота си.²² Както и в първия случай, освен последна за него, тя ще е последна и за човешкия род, т.е. отново се налагат (и съвмещават) "малката" и "голяма" есхатология. Според К. Куев и А. Турилов известният наш книжовник Константин Костенечки е използвал тези Пасхални таблици около 1431 г. [ЖСтЛаз., 1983, с. 140-б; Куев, К., Г. Петков, 1986, с. 363; Турилов, А. А., 1988, с. 33] и любопитно в тоя случай е да се установи балканска ли е етнокултурната традиция, изискваща от книжовниците си намеса чрез интерполации, защото те имат пряко отношение към старобългарската интерполирана (Х в.) редакция на "Откровение на Псевдо-Методий Патарски".²³

Освен като похвална за културата ни от Евтимиевия период, познатата формулировка "Сияние пред залез", отнесена за 60-годишния период на властване на Иван-Александър (1331-1371) и Иван Шишман (1371-1393/95), може също да се постави в контекста на едно боговдъхновено дейно очакване България да подмине горчивата чаша и българите действително да предадат на Бога чиста вярата, понеже (както сочат някои ранни текстове с историко-апокалиптична насоченост!) с тях е Светият дух. В светлината на средновековния телеологизъм този месианизъм е очакван, но той трябва и да се подготви - в България това извършват историко-апокалиптичните текстове между Х и ХI в. От друга страна, някои особености на българския модел в отношението светска : религиозна власт (в частност своеобразния "теократизъм" като реализация на политическия исихазъм в алтернатива на икономическата и политическа нестабилност и разпокъсаност [Станчев, Кр., 1982, с. 8-19]) също получават възможност за тълкувания - не само в месианистичен, но и в есхатологичен дух.

При естествената доминанта на рационалистичните обяснения сред Евтимиевите исихастки доводи не бива да се подминава възможното желание обновяването на литературно-книжовната (правописна, стилистична и жанрова) норма и свързаната с тая сфера култово-религиозна (литургична) дейност да се окажат всъщност пренормиране на сакралната сфера с оглед "пречистване" от всичко, което би възпрепятствало спасението в края на седмото хилядолетие.

Както се знае, историко-апокалиптичната тема е тясно свързана с хилиазма и с идеологемната формула за преходността (или вечността) на престолните градове. След наблюденията в тая област на проф. В. Тъпкова [1983, 1985] се очерта типологията на явлението "Царевград = Нов Рим", но може би не е излишно да се върнем още веднъж на фиксираното за Търновград.

Вече бе напомнено, че известният пасаж с похвала на Иван Александър и възвеличаването на Царевград Търнов като Нов Цариград е буквален превод от гръцкия оригинал на Манасиевата хроника, направен през 40-те години [Тъпкова-Заимова, В., 1985, с. 258].²⁴ На какво обаче се дължи смелостта да се заявят наследнически права над великия Константинопол, наречен от българските славяни Царевград? Мисля, че тук би следвало да се има пред вид още едно съображение от култорологичен (и историко-културен) характер. Както се знае, византийският имперски есхатологизъм отъждествява хилядолетното християнско благоденствие преди "последното време" с държавата, основана от Константин, както и с неговата столица. Така византийската хилиастична традиция се обогатява с още една "фатална" година - хилядна от провъзгласяване на столицата (330-1330), година, позната и на участниците в културния диалог, които без съмнение имат и свои политически и религиозно-идеологически претенции в него.

Тридесетте години на ХIV в. са особено интересен период в българо-византийските отношения. Макар невинаги да лавирал умело в дебрите на интереси между Византия (Андроник II, Андроник III) и Сърбия (Стефан Милутин, Стефан Дечански), Михаил III Шишман Асен (1323-1330) обаче имал своя важна цел - след Симеон и Иван-Асен II той отново подхванал Голямата идея [Божилов, Ив., 1985, с. 127]. Военната и политическа хегемония на България на Балканския полуостров включвала в своята "програма-максимум" и заемането на Константинопол, което Михаил се надявал да направи с хитрост - през ранната пролет на 1328 г. трихиляден отряд от татари, воден от Иван Русина станувал в странджанските подножия в очакване момента да "помогне" на Андроник II в отбраната на столицата от претендента Андроник III [Павлов, Пл., 1983, с. 223-232]. Планът се осуетил и след 2 години (1330), вместо очакваното "венчание" за империята в Константинопол, самият Михаил Шишман намерил (се "венчал" за) смъртта си край р. Струма близо до Кюстендил.

Крахът на една Мегали идея рефлектира във всички сфери на обществено-политическия живот - чувството, че месианистичната предопределеност от времето на Търновското въстание в 1185 г. е на път да се сбъдне, кара очите и на запознатите (посветените?) с историко-апокалиптичните текстове да се взират зорко в настоящето - там са неразпознатите знаци за потвърждение или отричане на предопределения момент. Ето защо може да се предположи, че актуализирането им (като декодиращ текст при "прочита" на драматичната действителност) около и след 1330 г. най-вероятно е било съпроводено и със задължителната "обратна връзка" - преписване и коригиране в определени пунктове (сюжетни ходове или топоси). Тук искам да обърна внимание само на два пасажа от преписи на интересуващите ни текстове в сборника на поп Драгол.

Първият е във Вид. Дан., където в общ комплекс, свързан с битка и плен, присъстват топонимите Мрака и Вельблуд. Макар да е възможно първият да е синонимичен на Земен, който се появява в Сказ. Ис., а вторият да се среща в пасаж на Тълк. Дан., знаменателното им съвпадение с места, където Михаил III Шишман води последната си битка позволява да се мисли, че поне едното (Мрака) е добило нов, знаменателен смисъл след битката през 1330 г. (ако, разбира се, не е прибавено в текста при една нова и досега неидентифицирана от текстолозите обработка на Вид. Дан.). Впрочем, по този начин по-късният български цар става легитимен за съвременниците си, като се вписва в клишето за "последния император" Михаил от гръцките първоизточници и българското му продължение в митопоетичния квазиисторичен образ на великия Михаил Каган от Слънчев град.

Вторият е от Вид. Ис., за което се предполага, че възниква не по-рано от 60-те години на ХIII в. В него като повод за междуособни битки се сочи някаква Одива погибелна, която ще се нарече Анна. Независимо от прототипа, където това име е безусловно натоварено от предшестващата апокрифна традиция, тук то получава определено и актуална историческа идентификация - Анна-Неда е съпруга на Михаил, сръбска принцеса, дъщеря на Стефан Милутин и сестра на Стефан Дечански, която е с достатъчно негативен ореол в българската история (борбите на Михаил със сърбите са и заради нея, в борбата за престола след смъртта на Михаил сръбското влияние в България се установява за около една година чрез сина й Иван-Стефан).²⁵

След всичко казано появата на формулата "Търновград-Трети Рим" може би трябва да се осмисли и в контекста на нарасналото и закономерно самочувствие на възмогващи се държава и култура. И доколкото през 30-те години на ХIV в. византийската имперската есхатологична доктрина изживява явен кризис, българската страна в постоянния културен диалог с "мъдрата стара Византия" започва борба за нейното имперско наследство - инсигнии, владетелски формулни обозначения и държавно-идеологически хронотоп (вкл. и обозначение на престолнината като "Нов Рим"). Изложената теза (дори и ако е само отчасти вярна) подсказва пътища за оразличаване на нов сотирологичен български модел след 40-те години на ХIV век, който в 1393 г. осигури "изход" - трагичен в реалността и оптимистичен в отстояване на етничната идея и вярата за бъдещето.

От особена важност за излаганата теза са и няколко непривличани досега в такъв контекст фрагменти от паметници, появили се в навечерието или веднага след падането на България под турско робство, които могат да се обяснят с познаването на историко-апокалиптичните текстове от ХI-ХII в.

В т.нар. "Списък на руските градове близки и далечни", датиран 1394-1396 г., сред неясните места досега не е бил привличан топонимът, стоящ "начело" в описа - "На Дунаи, Выдычев град, о седми стенах каменных, Мдин" (в по-късните преписи - "на Дунае Видицов о седми стен каменных, Мдин"). От изследователите²⁶ той се е смятал за семантично "прозрачен" - обозначава града чрез внушителните отбранителни съоръжения, познати и днес като "Бабини Видини кули".²⁷ Ако се доверим на обобщаващите наблюдения на Е. Наумов, в основата на българската част на списъка лежи някакво описание на България от преди 1393 г., което било допълнено с по-подробни сведения за владенията на деспот Добротица или Иванко при опити за контакти с литовско-руския владетел Витовт (1392-1430), осъществени с посредничеството на митрополит Киприан (в края на 1395 или началото на 1396 г. той отива в Смоленск).²⁸ Може би тук трябва да припомним, че най-пълния и същевременно най-разпространен в Русия "списък на отречените книги" е бил част от вече изчезналия ръкопис на т.нар. Киприянов молитвеник, познат по записките на митроп. Зосима, 1490-1494 г. ("А се писано отреченных книг из молитвеника митрополичья Киприанова всея Руси") [Яцимирский, А. И., 1921, с. 10-28] и може би няма да сбъркаме в предположението, че топонимът продължава известния "град, наречен Бдин, а прозвището му Седмовърхи Вавилон". Пасажът е от квазиисторическата БАЛ от ХI в., приписвана на българския "пророк Исаия".²⁹

На съответното място в нашата разработка (III. 1) бе направен опит да се изясни фолклорно-митологичната подложка на един фрагмент от Сказ. Ис., което с оглед на проблема за късните рефлекси на сказанието ще повторим вкратце и тук. В него Богопротивникът-Антихрист ще се роди от девица-калугерка, която ще зачене от Сатаната (въплътен в чудно красива птица). Пасажът се открива още в българската интерполирана редакция (Х в.) на Пс. Мет. Пат. (където калугерката зачева от удара на птицата в лицето), а самостойно и поетично разгърнат присъства и в "Слово за Антихриста". Както вече отбелязахме, в Сказ. Ис. зачатието на Антихриста от калугерка става по своеобразен начин - чудната птица се въплъщава в нея ("и вьплетит се вь калоугерицу"). Тъкмо това знамение за "последното време", според нас, се открива в известната рисунка от Брашовския миней - жената-птица над църквата е с аристократична прическа и обеци ("и девица начнть царствовати"), пред нея на крепостната стена ("на крати града") стои птица с особен накит (?) на главата ("красна"); същата птица е пред съд с цветя ("блюдо злато ... и начнуть цьвтети пнiи iако и цвтци") на подвижния мост пред портите на "Новия Рим", Царевград Търнов. Сцената е рисувана на л. 79-б под четиво за 9 септ. (Йоаким и Анна) - очертанията на Тръновъ градъ и интересуващите ни образи са нанесени с различни по наситеност и цвят мастила и може би съответстват на двата етапа от историята на ръкописа. Според водните знаци е писан на хартия, датирана около средата на ХIV в., а е преподвързван след 1491 г. - знае се, че българи преселници от Търновските предели дочакват апокалиптичната седемхилядна година (=1492 от РХ) в Брашов, което би обяснило и "добавките"...³⁰

Безусловно примерите могат и да се умножат, но от казаното по-горе става ясно, че историко-апокалипичната книжнина, възникнала в периода на византийското робство с цел да очертае един квазиисторичен сотирологичен модел в ситуация на поражение и заплаха за етнокултурната идентичност, се оказва жизнена и в по-късно време. Към посоченото за ХIII век [Милтенова, Ан., 1985, с. 102-114] можем с основание да прибавим и отзвуците на тоя тип литература през ХIV-ХV век.

БЕЛЕЖКИ:

22. Вярата, че при Възкресението хората ще бъдат на "съвършената" 33-годишна възраст е засвидетелствано в някои български преводи на Дамаскиновата преработка на Слово на Иполит Римски [СБЕ, 1993, с. 173, по Тихонр. дам., ХVII в.]. В някои по-рано преведени апокрифи възрастта е 30 години: "Апокалипсис на Иоан" (прев. IХ-Х в. - СБЕ, 1993, с. 67); "Въпроси на Йоан Богослов към Авраам" (вер. ХI-ХIII в. - СБЕ, 1993, с. 78) [срвн. и: Покровский Н. В., 1887, с. 339; Сахаров В., 1879, с. 46-47]. [обратно]

23. Според А. Н. Веселовский [1875, с. 73] и А. А. Турилов [1988, с. 33], а според В. М. Истрин [1897, с. 196] - към една от редакциите на Вид. Дан.; изолирано остава в такъв случай мнението на Горски и Невоструев, че те са заимствани "из обширных бесед блаженнаго Андрея с Епифаний" [Горский А., К. Невоструев, 1862, с. 583]. [обратно]

24. В светлината на интересуващата ни тема може би трябва да обърнем внимание и на известното послание на стареца Филотей до руския цар Василий Иванович, в което като авторитет за неотвратимостта на преходите в "столните градове" се привлича и Пс.-Мет. Пат. [обратно]

25. Изложените съображения обаче внасят съмнения в датировката не толкова на отделните съчинения, колкото на тяхното комплектуване в известния сборник на поп Василий Драгол. Ако посочените примери не са продукт на оригиналната работа на старобългарския "автор" от Х-ХI в. или случайни съвпадения (което би значело да се отъждествим със средновековния читател и да ги схванем като сбъднали се пророчества за по-късни събития), а последни промени в някои от текстовете, направени от преписвача (респ. преписвач-съставител), то хронологичната рамка на ръкописа трябва да бъде отместена от третата четвърт на ХIII към втората четвърт на ХIV век. Нека припомним, че Ягич, Карски, Радойчич и Бегунов датират този сборник именно през ХIV в. - вж.: Опис, 1986, с. 355; Милтенова Ан., 1991, с. 135; срвн. и мненията на българските учени Е. Георгиев (1977, с. 255, края на ХIII-нач. ХIV в.) и Д. Петканова (1978, с. 27, 127 и др., ХIV в.). [обратно]

26. Тихомиров М. Н., 1952, с. 227; Наумов Е. П., 1974, с. 155; 1980, с. 101, 1986; Греков И. Б., 1975, с. 365, и др. [обратно]

27. Единствено М. Н. Тихомиров се опитва по-късно да коригира мнението си и търси предполагаем едноименен (с Бдин) град във Влахия [Тихомиров М. Н., 1979, с. 85-88, 357-360]. [обратно]

28. Наумов Е. П., 1974, с. 152-157; 1980, с. 99-104; 1986, с. 107-119; според А. В. Подосинов [1978, с. 46] обширната версия на "Списъка..." е съставена именно в Смоленск. [обратно]

29. Тук искаме да обърнем внимание и на особеното изписване на Бдин в един от петте, известни до 1933-1934 г., преписа на т.нар. "географски зодиак" - бдинз [Андреева М. А., 1933-1934, с. 155 (Виен. държ. библ., N. 113, ХVI-ХVII в.)]. Ако не е печатна грешка в Byzantinoslavica (бдинз вм. бдинъ), допълнителният знак може да отразява опита в по-ранен протограф да се предаде цифровата стойност 7 (респ. бдин .з.) и отново насочва към споменатото обозначение на Бдин като "Седмовръх". Както се знае, този тип "зодиак" (таблица с разпределение на страни, градове и народи според зодиакалните знаци) е съставен в България (може би през ХIV в.) и едва през ХVI-ХVII в. започва да се преписва в полетата на Гръмника [Андреева М. А., 1933-1934, с. 154; последно за този тип съчинения: Ангушева-Тиханова Ад., 1996, с. 147-153]. [обратно]

30. Известно е, че църквата "Св. Никола" в Брашов точно спазвала архитектурния облик на търновската Патриаршеска църква "Възнесение Господне" (Св. Спас), понеже била построена през 1494-1495 г. (по времето на войводите Петър Черчел и Аарон - вж. Милетич Л., 1896, с. 11) от българи, съхранили спомена за изселването си от престолния град Търнов. Ако приемем, че освещаването се е извършило веднага след завършването й през 1495 г., то Възнесение Господне (Спасовден) се пада на 8 май, в навечерието на Летния Свети Никола, което би обяснило и промяната на нейното име. [обратно]

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.08.2002
Тодор Моллов. Мит - епос - история. Старобългарските историко-апокалиптични сказания (992-1092-1492). Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Тодор Моллов. Мит - епос - история. Старобългарските историко-апокалиптични сказания (992-1092-1492). В. Търново, 1997 (вариант).