МАТЕРИАЛИ ЗА ФОЛКЛОРНОТО БОГАТСТВО И ФОЛКЛОРИСТИКАТА В ЛЯСКОВЕЦ

(1)

Тодор Моллов

web

В историята на българската фолклористика град Лясковец е известен със своите събирачи и изследвачи на фолклор през Възраждането - Петър Оджаков, Павел Калянджи, Цани Гинчев и др. При обилието на материали от и за тях учудващ е фактът, че досега те не са били систематизирани с оглед приноса им в изследването и издаването на материали от родния край. Тази разработка си поставя за цел да извлече от публикациите на фолклор имената на позабравени събирачи и изследвачи на лясковското духовно минало, както и да предложи сравнително пълен опис на публикуваните в по-известни сборници и списания песни от Лясковец. Същевременно ще обърнем внимание и на някои специфични форми на битуване на традиционната духовна култура и "снемането" й чрез предания и легенди към близки местности, организиращи култово-религиозната дейност на селото в миналото.

I. ПРЕДАНИЯ И ЛЕГЕНДИ ЗА МЕСТНОСТИ. СЕЛИЩЕН КУЛТОВ ЖИВОТ

1. Боянов лес. Фолклорните и "окнижнени" предания обвързват категорично най-древната история на Лясковец с манастира "Св. св. Петър и Павел" над него. Възрожденският култ към миналото и местният патриотизъм допринасят те да намерят и своите "исторически потвърждения", което не намалява ценността им като източник за реконструкцията на важни фрагменти от фолклорно-митологичното осмисляне на този район. Най-известен е "митът" за връзката на манастира с някой си Боян. Според Димо Минев бившият гимназиален учител по български език Иван Стрезов (р. 1884 г. в Лясковец, завършил филология в Софийския университет, издавал драми, изследвач на живота и делото на известния възрожденски деец Максим Райкович) намерил в 1904 г. зазидана в една фирида (долап в зид) на старата черква "Св. Георги" в Чертовската махала ръкописна история на манастира и селото от поп Стоян, датирана в 1756 г. (по-късно тя била прибрана от учителя Н. Тахрилов, след което следите й се изгубили). Според нея началото на манастира било в Първото българско царство, по времето на Симеоновия син Петър. Там била школата на Петровия син Боян, наречен Магьосник, разположена в "Боянов лес". На мястото на Бояновото светилище (школа), изгорено при нашествието на маджари, по-късно (в 1458 г.) бил построен от арбанашкия първенец Павони сегашният манастир [Минев, Д., 1944, с. 15-16 и 30, бел.1].

Звезделин Цонев привежда и "народна песен", в която било съхранено Бояновото име:

Бояне, ломачка дафинова,
Бояне, издънка маслинова,
Бояне, тънка тополо,
Бояне, царска соколо!
Бояне, сила витяшка,
Бояне, снага юнашка,
Бояне, храброст чудесна,
Бояне, слава известна!
Божия жертва направи:
Корона брата остави
и расо черно облече -
Магесник се тъмен нарече!

[Цонев, Зв. 1937: 114]

В коментара си за нея Д. Минев твърди, че тя била в архива на Недю Жеков и отбелязва: "тая песен, ако не е поетически опит на Н. Жеков, е, най-малкото, нагласена в поетическа реч от самия Жеков върху народен мотив. Самият Н. Жеков е имал поетически склонности и е правил такива опити" [Минев, Д., 1944: 143]. Впрочем, "опитите" на Н. Жеков, засвидетелствани в няколкото "народни песни" в архива му [ДА - В. Търново, ф. 83 К, оп. 1, а. е. 138], определено не сочат толкова издържан поетичен талант и авторството му може също да се оспорва. И ако този текст не е дело на самия Стрезов, предаден на Н. Жеков преди смъртта му в 1907 г., можем да се замислим за евентуалното авторство на друг лясковчанин - Петър Оджаков, доколкото поне два факта потвърждават особения му пиетет към "Бояновата" тема. В едно от писмата си до Г. С. Раковски (12 юли 1857 г.) той пише: "Вчера стигнах в Белград, а днес намервам Симеонова песен и ти я изпровождам преключенна"; последното може да свидетелства и за авторска намеса, доколкото в изпратената песен (публикувана скоро след това от именития възрожденец) се среща и Бояновото име: "Прящи! Плющи! Боян напред върви!"). От друга страна, не можем да не отбележим, че скоро след това Оджаков отново се обръща към името на Боян, което поставя в един свой побългарен превод на легенда [Оджаков, П., 1859]. Независимо от обяснимите съмнения за по-късното "книжовно" актуализиране на Бояновата тема все пак не бива да се подценява и възможността за наличието на старинни топоними от типа "Боянов лес" или "Боянов скит", под въздействието на които в монашеска среда да са се оформили и "преданията" за Симеоновия син Боян.

2. Светицата. Намира се южно от Лясковец в посока манастира, в близост до м. Чуруковец. В района са открити плоски погребални могили и отделни монетни находки от Г. Тертер, Ив. Александър и Ив. Шишман [Минев, Д., 1944, с. 10 сл.; вж. и: Алексиев, Й., 1992, с. 7]. Според Цани Гинчев ("Зиналата стена") там били зимните овчарски кошари на бъдещите заселници на Лясковец. След постоянното им отсядане в дерето бил изкопан кладенец "Чуруковец", а в близост била издигната старата черква "Св. Троица". Около 40-те години на ХIХ век в нея се служело вече само на патронния празник, а в 1856 г. тя била съборена. Ц. Гинчев свидетелства, че била много стара, с дебело киресте и дълги до лакът гвоздеи, зидовете били без вар и кал, а в олтара се виждал пън на отрязан на място много дебел дъб. В "Описание на Лясковец" Павел Калянджи сочи: "Церковь така называема Святица или Чировец, тука е турино начало на основанието Лясковец, съществуват и до ныне там много идоли..." Тя била оградена със "сракнати гъсти брестове, като плет и твърде дебели...простия народ (вярва)... че там е гнездото на лясковските "сладки и медени" [Калянджи, П., 1859]. Връзката на самодивите (наричани омилостивително "сладки и медени") с това място, активно по Света Троица и Русалската неделя, ни насочва и към свидетелството на Ц. Гинчев, че в тоя край се вярва, дето "въздушният път на русалките...отивал на изток от Ресен, минувал през Горна Оряховица, през долния й край, през долния край на Лясковец, а именно през Манговата махала и стигал до Елена..." [Гинчев, Ц., 1888]. Названието "Светица" (икона), свързано с почитан дъб и култово място, активно по Света Троица, ни кара да предполагаме наличието и на легенда, обяснявяща начина на съчетаване на тези елементи - например "летяща икона, кацнала на дъба", с което мястото станало сакрален център. Подобни легенди не са рядкост в българския фолклор, а най-близо фиксирана е тя за търновския манастир "Св. Троица". Според Карел Шкорпил "старата икона "Света Троица" е прехвръкнала (...) на мястото на сегашния манастир "Св.Троица" от по-старото място - на юг, около 1,5 км от сегашния манастир "Свето Преображение", под скалистата стена на изток от с. Беляковец" [Шкорпил, К., 1910, с. 150]. Впрочем, по предание до Светицата е имало и метох на Петропавловския манастир, нещо повече - Зв. Цонев [1937, с. 113] смята, че там е първоначалното му място...

3. Оброчни места. По предание първоначалните заселници в Светицата се преместили в северна посока и поставили началото на мах. Свети Никола (Поп Никола Махлеси с черквица "Св. Никола"). До след Освобождението мъжете им правели курбан на Св. Дух в М. Ръто, където имало оброчен камък, а жените - в М. Мрамора, в лозята. Северозападно от тази махала се заселили пришълци, наричани "павликени" (имали и свещеник, наричан "домино"). По друго предание те били албанци-католици, водени от някой си Кондо (поради което ги наричали "Кондьовци"). На мястото на съборения си параклис те поставили кръст (М. Кръста под Курийката). По-късно се смъкнали на север и образували мах. Свети Атанас. Техният оброк, където правели курбан до след Освобождението, се намирал в М. Стого Никола (над махалата в посока Арбанаси, до деретата "Чокоев дол" и "Курта"). Според предание, там имало стар манастир "Св. Никола", от който по-късно иманяри откривали тухли, керемиди и монети от трако-римската епоха. В края на ХVIII и началото на ХIХ век към Лясковец се приобщило съседното старо селище Чертовец (първоначално разположено в М. Брода, край дола на речицата Чертовица, в близост до пътя Шумен-Тузлука-Търново). В М. Черковището има останки от църква с последна фиксация от 1764 г. (по приписка в евангелие). След кърджалийско нападение жителите на махалата се преместили в източния край на Лясковец и построили нова черква "Св. Георги". След втората половина на ХIХ век била образувана нова махала Свети Васил около едноименната черква (1866 г.) с преселници колибари от М. Гладница и Церова могила. Общоселищен сбор Лясковец имал на Летен Никулден (9 май) до забраната му в средата на ХIХ век от чорбаджията Тоню Буюклията - сетнешните опити да бъде възобновен останали безуспешни...

Специфичният демографски развой на селището до ХIХ век бил в голяма степен предопределен от привилегирования му характер на вакъф след ХVI век. Сред най-важните задължения на селищната общност било ежегодното изпращане на дружина момци като "войнуци" в Цариград, което не им позволявало пълноценно обредно социализиране чрез коледуването и други форми на дружинна организация в стопанския живот. Разпадането на посочената институция през ХVIII век довело и до префункционализирането на вече утвърдената форма на младежка реализация - те започнали да се занимават с градинарство първоначално в Цариград и околностите му (според Ц. Гинчев след 1720 г.), а по-сетне и в Румъния (Брашов) и другаде... Разрушената системност в общоселския традиционен духовен живот се подсилвала и от особената психологическа настройка на войнушките семейства - те били горделиви спрямо другите, женели се помежду си, и т.н.

II. РАЗВОЙ НА ФОЛКЛОРИСТИЧНАТА ДЕЙНОСТ

"Центробежността" като бумерангов ефект на този процес проличава особено в средата на ХIХ век, когато най-добрите синове на Лясковец, бъдещите възрожденци с неоценим принос в културата ни, стават странстващи рицари на българщината - в Белград, Браила, Болград, Търново, Габрово, Свищов и Плевен... В своето село те са често неприемани пророци с прозрението си за ролята на собствената култура като аргумент за национална идентификация в борбата за освобождение. Движението на идеите рефлектира многообразно и сред замогващото се чорбаджийство. Със самочувствието на парите и властта в доскоро привилегированото Лясковец част от тях държат на османската власт, която им е осигурила условия за благополучие, велелепие и "свобода" - те ще възпрепятстват излизането на бунтовниците в 1856 г. при Капитан Дядо Никола; други залагат на просветата и църковната независимост, негласно подтикват към изгаряне на гръцките богослужебни книги през 40-те години, и наред с това в старанието си към добро ще порицават проявите на традиционно-фолклорното като безпросветно и назадничаво. Под привидната монотонност на живота Лясковец се раздира от "партийни борби"...

Ранните свидетелства за интереса към фолклора в Лясковец имат понякога неспецифична за нас форма - плод на осъзната необходимост за отношение към верските аспекти на националния въпрос е една съчинена през 1854 г. "песен", преведена от гръцки на български от Недю Жеков през 1860 г. с начало: "От Бесарабия тръгнува Менчиков да иде в Цариград да рече християном" [ДА - В. Търново, ф. 83 К, оп. 1, а. е. 138, N. 1]. Тя визира събитията от 1853 г. - след молба на Цариградските българи до княз Меншиков и обръщение на бесарабските българи до руския император князът бил изпратен на 1 март 1853 г. до Портата с поредното предложение за руско попечителство над християните в империята.

Сред ранните подтици за събиране на народни умотворения от Лясковец можем да причислим указанията на П. Р. Славейков в "Цареградски вестник" от 1853 г. [бр. 148-149] - единствено тая годишнина на вестника е била абонирана в селото. Без да сме докрай сигурни, можем да предположим, че някои (ако не всички!) от песните, записани от Стоян Попандреев Робов (Робовски) и публикувани в "Български книжици" [г. III, кн. 4, 5, 6, февр.-март 1860 г.] или предадената на Л. Каравелов (Кар., БНП, N. 37, "Залиби Рада Димитра") са от периода на учителстването му в Лясковец (1860-1861). Впрочем, родната му Елена също получава "Цареградски вестник" само през тази година, докато Беброво и Враца, където той учителства между 1852-1857 г., никога не са го получавали. Една по-задълбочена работа при сравняване на записаните от Робовски песни [публикуваните и тези от архива му в ДА - В. Търново, ф. 54 К, оп. 1, а. е. II-3] с известните от Лясковец може да открие ранни записи на лясковския фолклор, още повече, че в същата 1860 година друг виден лясковски възрожденец - Павел Тодоров (Теодорович) изпраща любовна народна песен в "Братски труд" [1860, кн. 3, 20].

Трудностите при събиране на фолклор в самия Лясковец от учители по това време са очевидни дори само при съпоставка с дописка във в-к "България" (8 окт. 1862 г.), където се сочи обвиняването от съселяните й в магьосничество на Кера Скочова - в такава обстановка всеки интерес към собствената духовна култура би се сблъскал както с консерватизма, така и с просвещенската усърдност. Затова пък истински разцвет на фолклористичната дейност на лясковските възрожденци се наблюдава след срещите им с личността и делото на Георги Раковски. Активната му кореспонденция с Петър Оджаков (1857-1859), Цани Гинчев (1859), Тодор Хрулев (1859), Павел Калянджи и др., свидетелства за осъзнаване голямото значение на фолклора в народоведческите дирения. В 1857 г. Оджаков му изпраща "два табака" песни, за които обаче не става ясно дали са от собствени записи или от архива на Раковски в Белград. От по-късни лични свидетелства става ясно, че Ц. Гинчев при престоя си с Раковски в Одеса му е дал множество материали, които останали анонимни в "Показалеца". Заслужава си да припомним две мнения за Ц. Гинчев от страна на проф. Иван Шишманов и Христо Вакарелски: "Идеите (на Ц. Г. - б.м.) ... ще останат едно свидетелство, че Гинчев негли наистина е бил главният вдъхновител на Раковски, нещо, което той толкова пъти ни е повтарял и което е от голяма важност за историята на нашата народна пробуда" [Шишманов, Ив., 1895]; "Още един въпрос за влиянието върху Раковски има да се изяснява. Той е, именно, въздействието, оказано му от съвременници-българи, както се твърди например за внушенията и материалите, дадени за "Показалеца" от Ц. Гинчев. Едно твърде подробно проучване на фолклористичната дейност на тия двама писатели би било в състояние да разясни този въпрос. Във всеки случай Цани Гинчев е изиграл положителна роля във фолклористичната дейност на Раковски, именно със своето отношение към истинското народно творчество, чието подправяне в никой случай не е допускал" [Вакарелски, Хр., 1940]. От времето на тези контакти с Раковски узрява у Цани Гинчев идеята за собствен сборник с народни умотворения и обичаи. В две по-късни "Писма" до редакцията на болградското списание "Обшт труд" (1868, кн. 1, с. 93-96) той обяснява: "Аз бях предузел да събирам, като се начене от Сурваки до Сурваки, на секи ден какви обряди извършват българите и какво предание е останало за секи празник, че да се състави съвременен един "народен календар", но колкото материал имах събран, остана у покойния Раковски, от който той много, както гледам, напечатил у "Българска старина", тъй също и у "Показалеца". Материалът е се мой - а от де го е зел покойникът нигде не споменува..."; "Колкото имах събрани материали в Одеса ми ги завлече покойният Раковски, а подир колкото бях събрал, когато щеше г-н П. Калянджиев да печата "Другарчета за децата", примоли ми са, та му ги съобщих, но аз пак не губя надежда - ще събера колкото е възможно". Идеята за сборник не е била чужда и на П. Калянджи, както личи от обявлението в "Българска Пчела" (I, 26 юли 1863 г.), в което оповестява приготвени за издание фолклорни материали (песни, приказки, бавилки, гатанки и др.) - сред тях той явно не е включвал онези на Гинчев, защото вече са били предназначени за "Другар за детцата", където са със забележка "от сбор. Ц. Генцова". Такива са: "Дан войвода и самодива" (с. 25-26)¹ "Янка рано рани в гора росенова" (с. 36)², "Стоян и сокол" (с. 38)³, "Забегнал е Дели-Бой" (с. 56)⁴, "Добър юнак и сур елен" (с. 65-66). Освен че прилага една подправена (авторска) песен от Раковски - "Симо или Симеон" (с. 178-179 - с името на Боян!⁵), Калянджи включва една песен и на лясковчанина Тодор Хрулев - след неговия материал "Дунав" е приложена песента "Мома и Дунав"⁶ (с. 45-46, "от сбор.Т. Хрулева"). На П. Калянджи принадлежи и идеята за издаване в Болград на периодично списание ["Българска Пчела", 1, бр. 10, 2 авг. 1863], която се осъществява едва в 1868 година с "Обшт труд". Проектът му за собствен сборник обаче не се реализира и може би тъкмо тези материали той препраща на Л. Каравелов за издаване във фолклорното продължение на "Памятники народного быта болгар". Според Д. Минев народописните му материали (песни) съставяли 65 коли; те били сред 199-те песни на подготвяния том, изпратен на О. М. Бодянски в 1866 г., но виждат свят едва в 1905 г. с изданието на П. А. Лавров [Кар. БНП]. Впрочем, може би тук е мястото да отбележим, че в Каравеловия сборник има лясковска песен, записана и от П. Петкович, която е получена най-вероятно чрез посредничеството на П. Калянджи [Кар. БНП, N. 123]⁷. Сложният път на някои от записите на Калянджи проличава от съдбата на обредната песен "Свети Георги убива ламя", която по всяка вероятност е записвана от Бесарабия. В 1861 г. тя е публикувана двукратно - от Каравелов [Кар. Пам., с. 212-213, с позоваване на П. Калянджи] и от П. Безсонов [Безс., 1861, с. 503-504, N. 116, с бележка, че е от сборника на Р. И. Шишков].

Димо Минев отбелязва за вече споменатия Т. Хрулев, че "той е записвал и народни песни, на които подражава в своите стихотворения" [Минев, Д., 1944, с. 278] и това ясно проличава в една рано публикувана от него песен "Тинка хубавица - млада годеница" [Бълг. кн., 1858, ч. 1, кн. 2]. Тя вероятно е битувала като народна в Лясковец, защото присъства с друго име ("Росчюшка заради една годеница") и с промени в текста (вместо Тинка героинята е Сийка) и в една ръкописна сбирка от по-късно време - "Български народни песни, събрани от разни певци, а написал Х. С. П. в 1865 год., м. йуний". Според Д. Минев [1953, с. 165 сл.] сборникът е дело на Христо Събев Попов, известен като Христо ПопСъбев, р. 1846 г. в Лясковец, поч.1872 г. Впрочем, в него се намира и известната "Шишманова песен" ("Откак се е..."), която откриваме и в ръкописния сборник на горнооряховчанина Христо Недялков от 1872-1874 г., издаден от Н. Чехларов в 1912 г. [Чехл., N. 73, без локализиране на записа].

След средата на 60-те години особена активност проявява П. Оджаков - след дълго отсъствие поради учителствуване (1858-1866) той прави едно от най-пълните етнографски описания (по материал от Лясковец) на българската сватба [Оджаков, П., 1866a]. През същата година той публикува и един предварителен етюд върху темата на бъдещото си изследване за песнотворството [Оджаков, П., 1871], посветен на народната песен [Оджаков, П., 1866b]. Макар неговото ръководство по словесност да остава в много от насоките си спорно и критикуемо още от съвременниците му (Л. Каравелов - 1871 г., В. Попович - 1873 г.), то е свидетелство за амбициозно филологическо отношение към народната песенност [Шишманов, Ив., 1916: 210-213; Леков, Д., 1972]. Все в това време Оджаков започва да работи в една още неизследвана област на нашата народоука - правните обичаи на народа. В бележката си "Нещо за славянските и българските древности" [Оджаков, П., 1872a] той дава висока оценка на труда на В. Григорович "Очерк путешествия по Европейской Турции" (Казань, 1848) и препоръчва преиздаването на това изключително важно за политическите борби на българите съчинение, което е категорично свидетелство за нарасналата роля на точните етнографски и фолклористични описания като етноидентифициращи в бъдещата политическа подялба на Балканите (впрочем, тяхната връзка проличава и от факта, че Григорович пише препоръка и предговор към "Наука за песнотворство"). В "Писмо към българските родолюбци" Оджаков отправя препоръка и покана за абониране на неговия превод "Упътване и описание на правните обичаи..." [Оджаков, П., 1872b] - то излиза в Прага през 1874 г. и в крайна сметка е раздавано даром на патриотите... [Оджаков, П., 1874].

На обявата за събиране на материали за Чолаковия сборник [Македония, IV, бр. 12, 24 дек. 1869] откликва не само Оджаков - сред спомощесвувателите е отбелязан и Н. Т. Икономов Лясковчанин от Болград. Той заявил 2 екземпляра, от които единия подарява на "Лясковското училище при Св. Димитър". По същото време друг лясковски родолюбец - Никола Николов (неизв., учител в Лясковец през 1861-1863 г. - БВИ, 1988, с. 474) е отбелязан като спомоществувател на "Зборник от разни българскы народни прикаскы и песни. ч. I. Събрали и издали Н. Лачоглу и Н. М. Астарджиев" (Русчук, 1871).

През 1870 г. се появяват още две "упътвания" за събиране на народописни материали от М. Бошков (смята се, че това е псевдоним на М. Дринов) [ПСп. БКД, I, 1870; Летоструй за 1870 г. на Хр. Г. Данов], които намират отзвук и в Лясковец. В дописка, датирана от 3 юли 1871 г. [Македония, V, бр. 37, 14 септ. 1871], Петър Иванов Кьорчев (р. 1849 г. в Лясковец - поч. 1892; БВИ, 1988, с. 376) прави второто - след П. Калянджи през 1859 г. - описание на село Лясковец. Впрочем, за Лясковец се говори и в неназованите с автора си "Пътни бележки" в "Македония" (г. IV, бр. 47, 5 май 1870) - там те са заедно с описанията на Свищов, Русчук, Мекиш, Търново, Г. Оряховица, Казанлък и др... Много по-категорични в тоя период са изявите на Ц. Гинчев, който след публикуваните фолклорни материали в "Обшт труд" през 1868 г. (главно от Бесарабия) и след като вече е утвърдил името си на талантлив баснописец [Гинчев, Ц., 1870], изнася чудесни народни песни от Търновско [ПСп. БКД, кн. 3, 1871, с. 110; кн. 4, 1871, с. 74].

Откриването на Богословското училище в Лясковския Петропавловски манастир през май 1874 г. знаменателно съвпада с първото оповестяване на намерението на горнооряховчанина Хр. Недялков да издаде сборник с "български драгоценности" [Век, I, бр. 16, 1874]. Нереализирана на тоя етап, идеята му е подкрепена от много ученици на новото училище и в крайна сметка сборникът, публикуван по-късно от Никола Чехларов, представя един значителен дял от лясковския фолклор. Затова пък друг един лясковчанин - Димо (Димитър) Вълчев Хранов (1846-1915; БВИ, 1988, с. 681) след като нееднократно е оповестявал свои готови книги и преводи [Македония, IV, бр. 37, 28 март 1870; Източно време, VI, бр. 14, 13 апр. 1874] и пръв в историята на българската култура е написал очерк за делото и заслугите на Йосиф Георгий Щросмаер [Училище, III, Прит., 21 февр. 1873.] най-сетне обявява своите "Българска история" и "Сбирка от народни песни" [Читалище, V, бр. 10, 30 март 1875, с. 474]. За жалост те също не виждат читателите си, но не е излишно да напомним, че нереализираните амбициозни заявки като тази не са много в доосвобожденския период, и подобно на онези в сферата на литературата, имат също силен културноиндуциращ ефект...

Сред последните прояви на лясковската възрожденска народоучна дейност можем да посочим историко-етнографското описание на Добруджа, изпратено от гр. Николаев за "Напредък" [г. IХ, бр. 105, 29 окт. 1876], с автор тулчанския учител Добри Ганчев, родом от Лясковец (1854-1939; БВИ, 1988, с. 133) - то явно обслужва освободителните войски в региона и продължава усилията на "бесарабския клон" на лясковската народоучна "школа"...

Доосвобожденския възрожденски патос и национални идеали, реализирани в пълнотата на енциклопедични усилия, са характерни за дейността на лясковчани и след 1878 г. И ако Петър Оджаков с трите си книги върху обичайното право [1885; 1894; 1893] и отделни статии в "Юридически преглед" [г. II, 1894, кн. ХV, ХVIII; г. IV, 1896, кн. ХХ, и др.] продължава набелязаното от 1872 г., Цани Гинчев поставя основите на едно сериозно за времето си литературно-научно списание - "Труд" (В. Търново, г. I-IV, 1887-1892). В него общофилологическите и фолклористични материали са поставени в услуга на методологичната митологична концепция на Раковски и по същество са една алтернатива на академизма, наложен скоро в "Сборник за народни умотворения" (кн. I, 1889) с редактор младия Иван Шишманов. Това проличава в почти всички материали на Ц. Гинчев в "Труд" - от описателните (на обреди и магични практики - г. I, кн. 4, 5, 7; г. II, кн. 4; г. III, кн. 8-9) до изследователските (г. I, кн. 12-13; г. II, кн. 1, 7, 8, 9). Съзнанието за значимост на наченатото преодолява естествената притегателност на регионалното, близкото и родното, списанието се насочва към общонационално значимото и теми на изследователското перо на Ц. Гинчев са обреди и митологични песни както от Разложко, така и от Силистренско и Бесарабия... Единство на целите и различие на методите - така накратко можем да очертаем благородното възправяне на "Труд" като продължител на митологизма срещу СбНУ с новоналагания миграционизъм. Що се отнася до "лясковската" тема, в "Труд" тя продължава да звучи по-силно единствено в повестите на Ц. Гинчев ("Зиналата стена" - г. I, кн. 1-11; "Ганчо Косерката" - г. III, кн. 1-6; "Женитба" - г. IV, кн. 4-12; "Седянка" - г. IV, кн. 1) - чрез обширните бележки и приложени песни, които понякога носят стилистичния авторски ретуш. Гинчев обаче не се задоволява само с "Труд" - множество песни, обичаи, баяния, пословици и гатанки той изнася и в СбНУ (т. II-Х) и ПСп. (кн. III, IV, VII и ХV), а тълкуването му за Герман [СбНУ, 7, с. 276 сл.] е своеобразен "пробив" на митологизма в академичния миграционизъм, предизвикал по-късно отговора на М. Арнаудов [1924, с. 303-352]. Анализът на песента "Слънчева женитба" [Труд, г. II, кн. 7 и 9] също намира отзвук у Д. Матов [СбНУ, 10, с. 268-324] и е категорично свидетелство за значимостта на повдигнатите проблеми...

Моско Москов (1863-1947), роден в Лясковец, също проявява устойчив интерес към народните песни. Още в 1888 г. той пише студията "За народните песни. Очерки из българската литература" [Развитие (Русе), г. I, N. 1, 2, 3, 4; "Забележка. Към народната песен Галунка" - там, кн. 3], а в 1891 г. публикува народни песни от Русенско [Искра (Шумен), г. 3, кн. 8-9, с. 10-11]. Може би пак оттам са и двете песни "Богдан и Грозданка" и "Вино пия", отпечатани в "Труд" [г. 4, 1892, N. 5]. За "Труд" той пише и "Българските народни песни. Техния характер и съдържанието им" [г. 4, 1892, N. 7-8]. Фолклорната тема става актуална за него след краха на националните идеали през войните - "Веда Словена и Иван Гологанов" [Общ подем, г. 2, 1918, N. 4]; "Мелодията на Хаджи Минчевата песен" [Най-ново време, В. Търново, 4, 11 авг. 1922]; "Българката според нашите народни песни" (Търново, 1926); "Българската музика и българската носия" [Най-ново време, В. Търново, 9, 28 ян. 1927]; "Хаджи Минчо. Извлечение от сказката на г. М. Москов, държана на 1 окт. 1923 г. в чит. Надежда" [Общински вестник, В. Търново, 5, 1 апр. 1928]; "Нашите народни любовни песни. Сказка, държана в Слав. Беседа в София" (Търново, 1930); "Народната ни песен" [Провинциален възход, В. Търново,1, N. 7, ноем. 1937], и др. Още в 1892 г. той публикува историческата повест "Лясковската обител" в русенското "Утро" [Утро, 1, 1892, N. 1-6; отд. изд. - В. Търново, 1895, 48 с.] - тема, на която посвещава и отделно изследване - "Светата Петропавловска обител при гр. Лясковец" (Търново, 1927, 20 с.). В бележките си към историческите песни от "Показалеца" (тук) ние сме посочили още някои съчинения на М. Москов по интересуващите ни проблеми.

След 20-те години на попрището на музикалната фолклористика активно се изявява и Иван Камбуров (1883-1955), който като сътрудник на известния музикален фолклорист Васил Стоин записва в Северна България над 3000 нотирани народни песни, сред които и 11 от родното Лясковец [ССБ]. Книгите му "Българската музика. Минало и съвременност. (Исторически приноси)". (С., 1926), "Значение и същност на музикалния фолклор" (С., 1928), "Нашите народни напеви и теориите на Римана. Към въпроса за записването на народните ни мелодии" (С., 1929), "Музика и народ" (С., 1932), Илюстрован музикален речник. Общодостъпна енциклопедия на тоновото изкуство. (С., 1933) и многобройните статии в специализирания печат⁸ са принос в научното музиколожко осмисляне на българския фолклор.

Дори само краткият обзор на публичните прояви на лясковските интелигенти от Възраждането до средата на ХХ век на попрището на българската народоука разкрива активно присъствие, отстоявани патриотични позиции и достойно изпълнен обществен дълг. Многобройните пътем отбелязвани нереализирани планове за събиране и издаване на фолклорни материали подсказват и някои от посоките за доуплътняване портрета на лясковската фолклористична дейност. В тази насока особено богати възможности крият архивите на Ст. Попандрейов Робовски, П. Калянджи, П. Оджаков, Ц. Гинчев, Н. Жеков, М. Москов, Ив. Камбуров, Д. Минев и др., съхранявани в държавните архиви и в наследници, както и разпилените документи, за които има откъслечни свидетелства. Например, Д. Минев твърди, че мистериозната история на Лясковец и манастира, предадена от Ив. Стратев на Н. Трахилов, се изгубила в книжата му [Минев, Д., 1944: 30], а за Юрдан Манолов Стателов (1847-1877; БВИ, 1988: 615) отбелязва, че събирал стари български обичаи, но "всичко се е пропиляло след смъртта му" [Минев, Д., 1944: 311]. Целесъобразно е в този план да бъдат издадени и популяризирани народните песни от възрожденските ръкописни сборници, към които досега са се обръщали ползотворно при различни поводи (главно с оглед развоя на литературната история) Димо Минев [1953] и проф. Иван Радев [1981; 1983a; 1983b].

Приложеният Показалец на публикуваните досега народни песни от Лясковец в такъв случай е само отправна база за дообогатяване на известното - дело, в което българската фолклористика остава в дълг на краезнанието...

>>>

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.09.2000, № 9 (10)

Други публикации:
Лясковец в миналото. В. Търново, 1994, с. 187-220.