Тодор Моллов

web

Формирането на българската народност протича синхронно със семиотичното усвояване на пространството и неговото "узаконяване" чрез наследените митопоетични текстове. И ако за езическия период текстовете, описващи вторичното митологично усвояване на държавната територия, са малко (косвено за тях съдим от запазените каменни надписи), то след приемането на християнството и създаването на българския фолклор се появяват множество песни с различна "жанрова" характеристика и функционална приложимост, както и митологизирани предания (т.нар. легендарни предания), в които се срещат редица митотопоними (най-вече макротопоними). В тази разработка ние следваме в най-общ план теоретичните насоки на проф. Анчо Калоянов, изложени в хабилитационния му труд "Етничното усвояване на пространството, отразено в българския фолклор" (София, 1988; части от него са публикувани и като отделни студии и статии).

Целта на нашата бележка е да се въведат в обръщение няколко известия, според които столичният град (фолклорният Цариград) има пряка връзка с река Дунав, откъдето по канал или подземен водопровод получава вода¹. И двата споменати топоса имат многообразно отражение в българската космологична картина за свят, отразена на фолклорно равнище, където акцентират върху идеята за митопоетичен "център" на пространството. Градът, седалище на царя (Цариград, Царев град), се осмисля като социетарна реализация на архаичната идея за точката, през която минава световната ос (световното дърво). Подобно на други важни реки и Дунав е наследник на идеята за световната ос, която има две космологични проекции - в своите реални измерения реката се схваща като "хоризонтална" проекция на световното дърво, но в плана на мита тя имплицитно пази следи от своята архетипна "вертикалност"². Тъкмо в този контекст устието на Дунав с времето е било "прочетено" през текста на Основния (змееборски) мит, който се локализира в "центъра" - в корените на световното дърво. Според коледните песни юнак (светец) гони сура ламя (люта змейна, жълто смоче) по Дунав в посока на Черно море (или го извлича с куки от морето; срвн. името на най-големия дунавски ръкав Свети Георги и разположения близо до неговото устие Змейски остров, тур. Илан адасъ, дн. Змейка), а в други песни всред Черно море се възвишава чудно дърво, пазено от лами-кучки, което юнакът-младоженец (или деверът като негов "наместник") трябва да изтръгне и пренесе в момините двори.

Известните столици на българите от ранния период (Плиска и Преслав) са изградени на места, съобразени както с военно-стратегически, така и с космологични "изисквания". Ако съдим по известния надпис на Омуртаг, столицата е имала някаква мистична (митологична) връзка с Дунав - след завладяването на Плиска от имп. Никифор връщането на нейната космологична значимост (обновяването на Реда) е станало чрез ритуално измерване на етничното землище до Дунав (до Дръстър или до близкия о-в Пъкуюл луй Соаре). Казано другояче, реалната столица може да е уязвима от враговете, но това не се отнася до точката на Дунав, която се е схващала като ритуален "наместник" на Центъра и която по силата на своята обвързаност с митологемата "Световно дърво" е с "неразрушима" идеологемна същност - тъкмо тя става "активна" (актуална) в критични моменти от живота на столицата, Цариград. Така може да се обясни не само споменатото по-горе ритуализирано измерване на Омуртаг, но и названия като Плюска град (за столицата Плиска - в "Български апокрифен летопис" от ХІ в.) и остров Плоска на Дунав (друго име на крепостта Пъкуюл луй Соаре според руска карта от 1854 г. - вж. Кузев 1977: 58), както и известната крепост (град) Малък Преславец в долното течение на реката, близо до началото на канала Свети Георги (името се "появява" знаменателно в историческите известия около времето на превземането на Преслав през 971 г.).

В приведените по-долу легенди се описва несполучливото довеждане на вода от река по канал ("права река" - срвн. по-долу за топонима Крива река) от владетел при построяване на неговата столица. В различни варианти на течащата вода се приписват характеристиките на брачен партньор от женски род, който следва кротко своя избраник към мястото, отредено за Цариград, но след "обида" се връща назад. Космологичната природа на тази легенда произтича от старинното схващане за брачните отношения между Небето (респ. небе & слънце; мъжки персонаж) и Земята (респ. Земя & вода/река, срвн. др.-тюрк. Йер-Су 'земя-вода'; женски персонаж), които задават парадигмата на отношенията между владетеля и неговата съпруга (а когато е цар-жрец - с ритуалната наместничка на богинята-земя). Макар посочените отношения (водене на река=жена по права линия) да декодират по-късни клишета от типа "укротяване на опърничавата", за нас те са важни с оглед представянето на ритуализираното оценностяване на Центъра (Царевия град) като двуединство между Небе и Земя/Вода, където водата се представя чрез Световната река (респ. Дунав). От типологичните изследвания е известно, че архаичната (инвариантна) идея за Град е тясно свързана както с богинята на Земята (Земя & Вода), така и с митологемата за брака с Небето (откъдето и появата на по-късните персонификации "град-дева", респ. есхатологичния "град-блудница"). Ето защо в нашите легендарни предания акцентът пада не само върху наличието или отсъствието на вода, а и върху идеята за сватбата (Първата сватба). С времето и с осъзнаване неприемливия характер на тези космологични проекции за християнизирания фолклор настъпват промени в посока към десакрализация и дискредитация - от една страна, във всички варианти на легендарните предания, реката, обидена от сравнението й с лека жена (курва, уруспия), се връща в първоначалното си корито, а от друга страна, скоро след приемането на християнството (и формирането на фолклора) те били отнесени и към емблематичния световен царствен град Константинопол.

В българския фолклор множество обредни (коледни) и баладни песни познават мотива за чудно красива мома, която поставя като условие за брак с момък изпълнението на "трудни задачи"³ - тя иска от него на пръв поглед непостижими неща, едно от които е прекарване на (жива) вода от Дунав (море, Черно море) през две/три планини (баира, балкани) до нейните двори и изграждане там на чешма с много чучури (шадраван), откъдето да налее вода и да я даде на момата (или сама тя да може да налее вода)⁴. Връзката на момата с Цариград е подчертана многократно във вариантите и се утвърждава от на пръв поглед разколебаващото отрицателно сравнение (хубостта й я няма ни в Дряно поле, ни в Цариград), но нека припомним, че само изпълнението на трудната задача от момъка (прекарването на водата от Дунав, от морето) е условие за брак с момата, и едва тогава посоченото по-горе двуединство на двата персонажа елиминира разколебаването и узаконява топоса Цариград.

ПРИЛОЖЕНИЕ:

По-долу предлагаме няколко варианта на легендарното предание, запазено в източници с различен статут, които го обвързват както със столиците Плиска (респ. Преслав) и Константинопол, така и с по-малко значими обекти в българското землище.

1. През 1905 г., в първата мащабна публикация за разкопките в Плиска, Карел Шкорпил съобщава и легендата за прокопаването на канал за водоснабдяване на столицата - според нея той започвал от останките на бент близо до село Кайкъ, дн. Стоян Михайловски, Новопазарско: "По преданию стена и канава представляют остатки искуственнаго канала, посредством котораго один Абобский царь (по другому же преданию Генуезцы, "Джиневизи") желал провести воду Кривой реки в город, находившийся у села Абобы, и стена будто-бы служила плотиной. Когда уже все было готово, царь с большой свитой явился к Кривой реке для того, чтобы отвести воду в город; отворили отверстия и пустили воду в новый канал, царь же со свитой поторопился вперед к городу. По дороге, царь обернувшись к воде, сказал ей, улыбаясь: "Ты как собака должна идти теперь вслед за мной". Вода, услыхав слова царя, обиделась и вернулась обратно в свое старое ложе." (Шкорпил 1905: 324).⁵

2. В друга своя студия, посветена на столицата Преслав, Шкорпил повтаря същото предание: "Интересно е преданието, запазено между делиорманските турци (гаджали) и гагаузите: Един цар, който завладял тези страни, построил най-напред своята столица до с. Абоба; след това довел майка си (от зад Дунава, от по-напрешното си царство) и я попитал: "Как ти се хареса новата столица"; тя отговорила: "Това е много хубаво място за биволи, но и за тях няма тук вода". За да се снабди столицата с вода, тя го посъветвала да докарат водата от Крива река (Ири-дере); когато царят възразил, че това е невъзможно, тя отговорила: "Водата е като жена, тя ще отиде навсякъде, дето ще я заведеш." Тогава царят построил една напречна стена в скалистия тесен пролом на река Крива-река - Каика-канара - и прокопал един ров към Хисара (Къзълджик-хендек). При откриване на водопровода присъствувал царят и вървял пред водата; на едно място царят се обърнал към водата и рекъл: "Като куче ще вървиш подир мене". От тези думи се докачила водата и се върнала в коритото на Крива-река. След това царят построил нова столица в Преслав (Ески-Стамбол) и отново довел майка си и тя му отговорила: "Това място е сгодно за кози, а не за столица". Тогава царят я попитал: "Къде тогава има удобно място за постройка на столица". Тя отговорила: "Там трябва да построиш столица, дето черната змия е сплетена с бялата" (Шкорпил 1914: 136, с отпратка и към ИРАИК 10/1905: 554). Вероятно от публикациите на К. Шкорпил легендите за създаването на столицата Плиска стават популярни и се повтарят в по-късни исторически и иконом-географски изследвания.⁶

3. Според Харун Ибн-Яхъя, арабски автор от началото на Х в., питейната вода на Константинопол иде от Дунав: "В Цариград има акведукт, чиято вода е докарвана от страната, наречена България. Водоизточникът на водопровода се намира на разстояние двадесет дни път; когато водопроводът навлезе в града, се разделя на три канала: единият тече към императорския палат, вторият към затворите на мохамеданите и третият тече към баните на патрициите и останалото население на града. При пиене тази вода има вкус между сладко и солено." (Гюзелев 1998: 3-11; също: Гюзелев 2006: 213, № 115).

4. От същото време (нач. на Х век) датира и известието на арабския енциклопедист Ибн-Русте (Абу-Али Ахмед Ибн-Омар, познат в по-стари изследвания и като Ибн-Даста) - според него "от града, наричан Болгар", има водопровод към Константинопол (Бартольд 8/1973: 540, бел. 240).⁷

5. В средата на ХVІІ в. знаменитият османски дипломат и пътеписец Евлия Челеби излага преданието по повод разказа за малко езеро, съединено с Мраморно море, в близост до Малко и Голямо Чекмедже. Според него по времето, когато Янко Мадиян започнал строителството на Цариградската крепост, неговият брат, наречен Януан (характеризиран като велик инженер и историограф) пожелал да докара в столицата водите на река Дунав. За целта в рамките на седем години и с 500 хиляди души той прокопал канал от Железни врата и Тахталии (на Дунав)⁸ до местн. Азатлии край Цариград. Когато приключил, брат му Мадиян отбелязал със задоволство: "Дунавът е докаран тук, както жена се влачи за косата!" Но щом казал това, Бог заповядал, и Дунавът навлязъл в Цариград и през "Ени-бахча" се слял с морето при "Ленга-капия"; след това водата се изгубила от местн. Азатлии и една част се показала при Лозенград, Ине-хисар⁹, Бунар-хисар и в Девненските воденици¹⁰ при Провадия, а при Малко и Голямо Чекмедже още личали устията, през които е текла въпросната вода (Евлия Челеби 1909: 642).

6. Според предание на българите от селищата в южна Странджа и Източна Тракия водопроводът от Странджа до Цариград бил изграден от единия от трима братя царе. Първият се наел да направи Босфора плавателен, вторият направил преградна стена (т.нар. Анастасиева стена), а третият (с име Константин) обещал да прекара вода от Дунав до Цариград¹¹. Когато приключил съоръжението (това траяло цели 20 години¹²), Константин се явил при братята си и на въпроса къде му е водата, отговорил: "Иде след мене". Водата наистина потекла, но когато той решил да поясни, че тя върви след него "както курва тича подир мъжа", водата моментално се изгубила (Орешков 1915: 89)¹³.

7. Според легенда за крепостните зидове в местн. Куш кая (Птичи камък) край селата Мандра и Караджа кьой, Чаталдженско, те са останки от старинен водопровод. "Някога един брат строил стена около Цариград, а пък сестра му водела реката Луда Яна¹⁴, за да му служи при граденето на стената. Когато вече била към Чаталджанско, братът излязъл да я посрещне, и я попитал: "Водиш ли я?" А тя отговорила: "Водя я, ами, ей я как върви подире ми като уруспия!" И, щом казала това, водата се върнала веднага назад." (Вакарелски 1935: 477, записана в Кючук Сеймен, Силиврийско).

8. Сходна, но силно квазиисторизирана, легенда разказва и Балчо Нейков във "Факийско предание", издадено едва през 1987 г. (Нейков 1987: 18-26). Желанието за въвеждане на повествователни причинно-следствени отношения е довело до смесване на няколко известни фолклорни песенни мотива и топонимични легенди. С оглед на местния топоним "Петров друм" разказът е оформен като историческо предание от времето на българския цар Петър (927-969), което е продукт на по-нова ("учена") квазиисторизация. В разказа са въведени три сестри (Карва, Сара и Яна), от чиито имена се извеждат названията за крепости както в близост до Факия (Карвасара и Саралък), така и в южните подножия на Странджа (вече известното ни градче Яна¹⁵). Под формата на трудна предбрачна задача повествованието въвежда мотива за едновременното прекарване на път и водопровод от Дунав до Карвасара и Яна, а оттам и до Цариград; последната част обаче останала недовършена - изграденият през деня път се ронел през нощта, а водопроводът се пропуквал... В същото време се въвежда и известният мотив за овчаря (в случая брат на трите сестри на име Гуню), който изгубил в Дунав пълната си със злато тояга и тя по-късно се показала в изворите край Яна. С оглед на интересуващата ни топонимична ситуация трябва да добавим още, че Факия и споменатите крепости се намират в близост до основния път през Странджа към Източна Тракия (срвн. Яна), който пресича вододелното било при прохода Железни врата край Ковчаз.

9. В легендарно предание за стария манастир "Свети Никола" (ХІ в.), разположен край с. Манастирец в Македония, се разказва: "Си биле двайца бракя; единио го заватил да го праит манастиро, а другио повел от скрая место една вода, за да течит пред манастир и низ село. За малко работа останала реката, за да дойде пред манастиро. Я остаил да течит пред една спила (естествена остра скала) реката и пошол кай брата си, за да види дали го напраил манастиро. "Море що стори, брате бре, дали го напраи манастиро, али неет още?" "Еве кой го праат, брате", му рекол той; "со Господ напред за бърго ке го биттисам, туку вие що сторифте со реката? дали ке я донесите со Господ по-бърго, али ке се забайте?" "Их, брате, реката кай туку си я водам, како некоя млада невестица." И на той сбор, що рече, за чудо реката се налутила, зер дека й останало атър и пукнала спилата от другата страна, та си протекла, кай що ни манастиро аир да види, нито селото. Кой не веруа за ова прикажуачка, нека пойди и нека види." (Цепенков 1889: 126; също: Цепенков 7/1972: 156, № 621; също: Цепенков 4/2006: 300, № 210).

10. Според Б. Дякович по предание стар водопровод (гериз) тече между селата Оряховица, дн. Ореховица, Плевенско (което местното население наричало Царевец) и Гиген, Никополско (и двете са на десния бряг на р. Искър), където задвижвали водениците на легендарния цар Гиго, владетел на калето край селото (Дякович 1904: 39).

* * *

Последните два текста се отнасят до обекти, отдалечени географски от източните български краища (с местата на първите столици), но ги поместваме и защото са косвено свидетелство за широкото разпространение на легендарните предания от типа на анализираните тук. Обемът на работата не позволи да бъдат включени и анализирани свидетелствата на предания и песни за изграждането на ритуализирани пътища между точки, белязани с присъствието на ерген и мома, на които ще обърнем внимание другаде.

БЕЛЕЖКИ

1. Доколкото материалът е част от по-обемно изследване, тук ще се ограничим с част от аргументите и библиографските отпратки - някои от тях бяха изложени тезисно на една от срещите на Асоциация "Онгъл" в Русе през май 2004 г. (Моллов 2004). [обратно]

2. Повече за някои от балканските космологични текстове на Дунав като проекция на концепцията за световна ос (световно дърво, световна река) вж. у Иванов, Топоров (1995: 171-173); Цивьян (1999: 167-200). [обратно]

3. Библиографска справка на публикуваните варианти вж. в: СбНУ 60, с. 625, бел. към № 607 - "Понуда за болно либе"; СбНУ 60, с. 650, бел. към № 715 - "Условия за женитба с Виша гъркиня". В работата сме използвали и множество непубликувани варианти от фолклорния Архив на Катедра "Българска литература" към Великотърновския университет (Архив КБЛ-ВТУ). Повече за хронотопа и митопоетичните идеи на посочените песни вж.: Калоянов (2003: 189-191, 200-203); Дживтерева (2006). [обратно]

4. Изпитанието, представено от нас като обобщен израз се среща в различни конфигурации (по-пълни или фрагментарни) - засега са ми известни 25 публикувани варианта и още 75 непубликувани записа от Архив КБЛ-ВТУ. [обратно]

5. Тук не е излишно да отбележим, че една чешма в северната част на Плисковския землен лагер се нарича Дениз чешме - 'морска чешма' (в близост са открити следи от селище и базилика от плисковски тип - вж. Рашев-МКСБД 1995: 256, № 805). Името може да се окаже многозначителен "спомен" от реалното битуване на легендарното предание за довеждане към чешмата на вода от морето. Макар в легендата, фиксирана от Шкорпил, водата да идва от Крива река, в песенните варианти често тя идва от море (респ. Черно море). От друга страна, идеята, че Крива река по някакъв начин е свързана с Дунав (и по този начин чрез нея може да се доведе вода от Дунав), идва от факта, че тя извира от Самуиловските възвишения, до които достигат разклоненията (напр. пресъхващата през лятото Синивирска река) на някога пълноводния Канагьол (днес най-голямото добруджанско суходолие), който се вливал в Дунав близо до Силистра (поради което по-рано се е наричал Дристра). Че днешните суходолия са се схващали като стари корита на Дунав в южна посока личи от забележката на Шкорпил в бележка под линия към изложеното предание: "Подобное предание сохранилось в Добрудже, будто-бы некий царь Абтаатскаго кале (край дн. с. Абрит, Добричко - бел. авт., Т.М.) желал отвести Дунай чрез долину Добруджи прямо в Черное море; поэтому-то и до сего времени эта долина называется "Суха Дунава" (Шкорпил 1905: 324). Прекарването на водопровод към Плиска е засвидетелствено в надпис от времето на хан Маламир, от който става ясно, че е дело на кавхан Исбул - "Кан сюбиги Маламир, от бога архонт: Неговият стар боила, кавханът Исбул, направи този водоскок и го даде на архонта. А архонтът даде на българите много пъти ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи подаръци. Нека бог удостои архонта да проживее заедно с кавхана Исбул сто години." (Бешевлиев 1992: 224-226, № 58). Твърде възможно е този акт с времето и след християнизацията на неговата миторитуална обосновка (срвн. пиршеството като един от най-значимите елементи на ритуала) да е вторично въвлечен в руслото на интересуващото ни легендарно предание. [обратно]

6. В изследването си за Плисковското поле Васил Маринов я излага почти без никаква промяна: край с. Кайкъ кьой, дн. Стоян Михайловски, Новопазарско, има стара каменна кариера Канара алтъ с останки от старинен зид, с който е свързана много разпространена легенда. Според нея, "след като са били построени окопите на първата българска столица Плиска, Царят заповядал да се построи стена (бент) при Канара алтъ, да се запуши реката и събраната вода да се препрати в окопите и Царят казал на реката: "като куче ще тръгнеш подире ми"; но бентът поради големият натиск на водата се пропукал и водата не могла да бъде отведена." (Маринов 1943: 173; за същото вж. и Аврамов 2/1929: 62). [обратно]

7. Според В. В. Бартолд арабите изтълкували погрешно това сведение (в смисъл, че от България през Тракия до Босфора течал водопровод) - той предполага, че в случая под "град Болгар" се визира населеното място Белград в близост до крепостните стени на Цариград. [обратно]

8. И двата топонима са значими в плана на вторичното митологизирано етнично усвоено пространство от периода на Първата българска държава до покръстването, които дълго след това излъчват етнооразличителна специфика (знак за "свое") в българската картина за свят. С името Железни врата обозначават значими точки (от военно-стратегическа гледна точка) по периферията на етничното землище (речни проломи и планински проходи) (срвн. Моллов 2001: 241-247). Второто име (Тахталии) означава 'дървено рало'; съредно с Железни врата то отпраща към идеята за известния преграден вал Голяма Новакова бразда във Влашката низина (западният край на който стига близо до дунавския пролом Железни врата), създаването на който се приписва на главния епически герой в качеството му на Орач (за ранния период едно от имената му е Новак). [обратно]

9. За градчето Ине-хисар, близо до Лозенград, Евлия Челеби отбелязва по друг повод: "Там имало извор, водата на който идела от Дунав, тъй като по времето на Челеби Султан Мехмед хвърлили в Дунав плява и прах от въглища, които се показали в инехисарския извор." (Евлия Челеби 1909: 715). [обратно]

10. По повод легендите, че водата в големите карстови извори край Девня (която задвижвала множество воденици), иде от Дунав, Евлия Челеби отбелязва: "Според както вярват всичките граждани, водата на тези воденици била от Дунав, тъй като няколко пъти тук са уловили дунавски риби." (Евлия Челеби 1909: 671-672). По друг повод той отново се връща към темата за Девненските воденици: "Когато Челеби Султан Мехмед правил Гюргевската крепост срещу Русе, заповядал да хвърлят в Дунава плява и въглища, които се показали в девненските воденици, във водите на Чекмедже и в извора на Ине-хисар. Това е доказано. Затова именно тези воденици никога не остават без вода." (Евлия Челеби 1909: 719). По-късно и Братя Шкорпил твърдят, че по предание водата на изворите от Девня идела от р. Дунав - при Силистра някакъв овчар си изтървал гегата (тоягата), която била пълна със злато (жълтици), а след време я открил закачена до една от девненските воденици (Шкорпил 1921: 81). [обратно]

11. Както е известно, в балканската митопоетична и квазиисторическа традиция името Константин (в случая - за царствения брат) е характерно за редица персонажи с отчетливо фолклорно-митологично наследство, наследници на идеята за умиращо и възкръсващо божество, и като такива - уплътняващи характеристиките на "културния герой". Особена роля в този процес на присвояване на историческа легитимност има фигурата на имп. Константин Велики (324-337), емблематичен идеален християнски владетел и устроител на столицата. Макар прекарването на посочения водопровод да не е отбелязано от неговите съвременници, то му се приписва в едно анонимно византийско съчинение от Х или нач. на ХІ в. (ЛИБИ 5/1964: 322; за него: Орешков 1915: 76 и Гюзелев 2006: 272), когато според българите Странджа вече се схващала като неотделима част от етничното землище. [обратно]

12. През това време синът му, който бил пеленаче, пораснал, и тръгнал да дири баща си; открил го в канала, но съсредоточен в работата си, той го убил с един удар на чука, без да го познае... [обратно]

13. Повече за мястото на началния каптаж и следите на трасето, както и за строителната история на водопровода вж.: Орешков (1915: 76; 1914: 92, бел.). Според Г. п. Аянов на около 4-5 км южно от Малко Търново се виждали развалини от старото селище Делиево (със следи от стар железодобив и аязмо Света Троица) - според местна легенда изворната вода в близката пещера идела откъм река Дунав (Аянов 1939: 12). [обратно]

14. Името Луда Яна отпраща към името на с. Яна (Йена, Йеникьой, Йеньо) в южните подножия на Странджа, близо до Кърк клисия (дн. Лозенград) и Люлебургаз, дн. в Турция; за буйните карстови извори сред селото знае и Раковски: "сред Яна извира студен бистър извор толкова изобилно, щото кара няколко воденици..." (Раковски 4/1988: 427). Братя Шкорпил също отбелязват, че сред местното население се вярва, че има подземен водопровод: "От водоразделът на черноморските и беломорските води, казват, че се захваща един много дълъг водопровод и се свършва чак до градът Яна, който е разположен на пътят между г. Кърк-Клисе и Бунар-Хиссар." (очевидец от с. Алмали, до границата между Източна Румелия и Турция говорел за подземен канал, изработен с тухли, по който вървяла вода към гр. Яна; по тези места вярвали, че има "подземна река, Яна наречена") (Шкорпил 1885: 22). [обратно]

15. Както отбелязва Балчо Нейков, градчето се оформило край хан, дело на момата Яна, която според някои била и "публична", т.е. лека жена (Нейков 1985: 19). Отбелязваме този детайл с оглед на вариантите на легендите, в които отношението към водата, течаща от градчето Яна към Цариград, е като към жена, която тича след мъже (в някои от другите варианти на легендарното предание тя директно е назована "кучка" и "уруспия"). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Аврамов 2/1929: Аврамов, В. Юбилеен сборник Плиска-Преслав. Ч. 2. София, 1929.

Аянов 1939: Аянов, Г. п. Малко-Търново и неговата покрайнина. Антропо-географски и исторически проучвания. Бургас, 1939.

Бартольд 8/1973: Бартольд, В. В. Сочинения. Т. 8. Москва, 1973.

Бешевлиев 1992: Бешевлиев, В. Първобългарски надписи (2 прераб. и доп. издание). София, 1992.

Вакарелски 1935: Вакарелски, Хр. Бит и език на тракийските и малоазийски българи. Ч. І. Бит. (Тракийски. сборник, кн. V). София, 1935.

Гюзелев 1998: Гюзелев, В. Цариград и българите през Средновековието (VII-XV век). // Историческо бъдеще, 1998, № 1.

Гюзелев 2006: Гюзелев, В. Покръстване и християнизация на българите. София, 2006.

Дживтерева 2006: Дживтерева, Св. Овеществяване на хронотопа в две обредни песни. // Проглас (ВТУ), г. ХV, 2006, кн. 1, 97-112. Също и: Електронно списание LiterNet, 28.05.2006, № 5 (78) <https://liternet.bg/publish17/sv_dzhivtereva/oveshtestviavane.htm> (28.03.2009).

Дякович 1904: Дякович, Б. Археологически излет в Крайдунавска България. // СбНУ 20/1904.

Евлия Челеби 1909: Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на ХVІІ век. Прев. Д. Г. Гаджанов. // ПСп., год. ХХІ, св. 9-10. Пловдив, 1909.

Иванов, Топоров 1995: Иванов, В. В., Топоров, В. Н. Дунай. // Славянская мифология: Энциклопедический словарь. Москва, 1995.

Калоянов 2003: Калоянов, А. Старобългарските шамани. Религиозен опит и социални функции (VІІІ-ХІІ в.). София, 2003.

Кузев 1977: Кузев, А. За имената на средновековната крепост на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре. // ИНМ-Вн, 13/28, 1977.

Маринов 1943: Маринов, В. Плисковско (Абобско) поле. Поселищно географско изучаване. (Библиотека "География на България", № 5). София, 1943.

Моллов 2001: Моллов, Т. "Демир капия" ("Железни врата") - произход и място в пространствения модел на българския коледен цикъл. // Култ и обредност (Годишник на Асоциация "Онгъл", т. 2, год. ІІ, 2001). София, 2001. Също и: Електронно списание LiterNet, 09.10.2001, № 10/23 <https://liternet.bg/publish/tmollov/demir.htm> (28.03.2009).

Моллов 2004: Моллов, Т. Цариград и Дунав. // Доклад на Седмите пролетни четения на Асоциация "Онгъл" (Русе, 22-23 май 2004 г.).

Нейков 1987: Нейков, Б. Факийско предание. Сбирки от народния живот. София, 1987.

Орешков 1914: Орешков, П. Н. Българските села в околностите на Цариград. Етноложки бележки. // Сп.БАН, Клон Ист.-филол. и филос.-общ., кн. 8, 1914.

Орешков 1915: Орешков, П. Н. Византийски старини около Цариград. // Сп.БАН, Клон Ист.-филол. и филос.-общ., кн. 10, София, 1915.

Раковски 4/1988: Раковски, Г. С. Съчинения в четири тома. Том 4. Езикознание, етнография, фолклор. София, 1988.

Рашев-МКСДБ 1995: Рашев, Р. (Състав.) Материали за картата на средновековната българска държава (територията на днешна Североизточна България). // Плиска-Преслав, 7, 1995.

Цепенков 1889: Цепенков, М. Предания за лица и места. От Прилеп. (№ 2. Село Манастирец). // СбНУ 1/1889.

Цепенков 4/2006: Цепенков, М. Фолклорно наследство. Т. 4. Легенди и предания. София, 2006.

Цепенков 7/1972: Цепенков, М. Македонски народни умотворби во десет книги. Кн. 7. Преданиjа. Скопjе, 1972.

Цивьян 1999: Цивьян, Т.В. Движение и путь в балканской модели мира. Москва, 1999.

Шкорпил 1885: Шкорпил, Вл. и К. Някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия. Пловдив, 1885.

Шкорпил 1905: Шкорпил, К. Снабжение водой. // ИРАИК 10, 1905.

Шкорпил 1914: Шкорпил, К. Бележки за старата българска столица Преслав. // ИБАД, IV, 1914.

Шкорпил 1921: Шкорпил, К. и Х. 1921 - Двайсетгодишната дейност на Варненското Археологическо Дружество. 1901-1921. // ИВАД, VII, 1921.

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.04.2009, № 4 (113)