1. ИСТОРИЯ НА СЪБИРАНЕТО

Тодор Моллов

web | Песента за Болен Дойчин

Един от първите (и вероятно най-популярен впоследствие) записи на песента за Болен Дойчин е направен през 1815 г. от знаменития Вук Караджич в Срем от неназован босненски търговец, "који се 1815. године - пребегавши 1813. године из Србије - бавио у Карловцима у Срему" (Караџић 1845, № 78). Междувременно през 1842 г. се появява и първият български публикуван вариант, записан от Иван Богоев (по-популярен като Богоров), който не отбелязва мястото на записа, но по всяка вероятност е от Централна България, може би от района на родното му място - Карлово (Богоев 1842, № 2). Трудно може да се твърди със сигурност, че това е най-рано записаният български вариант, защото се знае, че друг запис на същата песен, направен през 40-те години на ХІХ в. присъства в ръкописната сбирка с народни песни на Васил Априлов (вж. по-долу). Днес, 170 години по-късно, вариантите на песента и прозаичните й преразкази, записани в българското етнично землище (публикувани и архивни), вече са 165 - брой, достатъчен за някакъв обобщителен опит за анализ на песента.

Макар героичният епос на балканските народи да е бил винаги една от приоритетните фолклористични траектории, опитите за каталогизиране на песенните мотиви в индекси, прегледи и показалци не са много.

За българските песни първият по-важен индекс на мотивите е известният двутомен "Показалец" на Антон П. Стоилов от 1916-1918 г., в който са представени печатаните песни до Освобождението (1878 г.). В него под общото название "Болен Дойчин" са включени не само познатите дотогава четири записа на класическия епически мотив, но и по един запис на песните за ранен/болен брат и грижовната му сестра (сестра-кукувица или залюбен от змеица), а така също и на т.нар. "Катил Георги" (Стоилов 1/1916, № 408; Стоилов 2/1918, № 428). Както ще стане ясно по-долу, усетът на нашия известен фолклорист за взаимните връзки между тия песни е бил верен, макар че обемът на по-сетнешните записи налага те да се обособят в отделни мотиви.

В "Преглед на българските народни песни", изготвен от студенти-слависти в Софийския университет под редакцията на проф. Стоян Романски, към известните дотогава записи е добавен вариантът от Дебърско, публикуван от Ястребов през 1886 г. (и преиздаден в 1889 г.) (Романски 1925: 58, № 167).

Друг опит за обобщаване на всички известни дотогава текстове за Дойчин е каталогът на Анка Димитрова и Мирослав Янакиев "Предания за исторически лица в българските народни умотворения", където между различни песни, в които се среща името Дойчин, интересуващият ни мотив е описан чрез 25 записа (Димитрова, Янакиев 1948, № 497, № 498, № 500, № 503, № 504).

Един от представителните опити за обобщаване на известните варианти на песента стои в обширна студия за нея на румънският учен Адриан Фоки от 1964 г., която излиза през 1965 г. на немски език в две части, а две по-кратки нейни версии са печатани през 1975 и 1985 г. (пълно издание на румънски вж. в: Fochi 1987: 60-239). Според него песента се е появила в българската епическа традиция, и той очертава две възможни траектории на нейното разпространение на Балканите: 1. от Западна България и Македония² към сърбохърватския ареал, а оттам към Албания; 2. от Северна и Североизточна България към Румъния³ (Fochi 1987: 180, схема 2). Румънският изследовател познава общо 97 варианта на песента на Балканите (от които 72 публикувани и 25 архивни - Fochi 1975: 98-101, № 12; Fochi 1987: 68-78). От тях записаните в българо-македонския ареал са 38 (всички само публикувани⁴ - Fochi 1987: 72-75), от сърбохърватския ареал са 13 (от които 7 публикувани и 6 архивни, най-вече от Босна и Хърватска⁵ - Fochi 1987: 76-77), румънските са 44 (25 публикувани и 19 архивни - Fochi 1987: 68-72), а албанските са 2 (единият е от Вукел, Шкодренско, на границата с Черна гора - Fochi 1987: 78)⁶.

Скоро след излизане на посочената студия се появява представителният том "Български юнашки епос" (СбНУ 53/1971), в който Лиляна Богданова изготвя подробен "Преглед на мотивите". В него под №№ 158-164-а ("Болен Дойчин /други юнаци/ се бият с чер арапин и го погубват") Богданова посочва 45 публикувани варианта.⁷

Към настоящия момент към посочените от Богданова 45 публикувани песни могат да се добавят още 46 публикувани варианта, записани в България и Македония - някои от тях са пропуснати в "Преглед на мотивите", а други са излезли в сборници след 1971 г.

Отделно от тях в процеса на работата си използвам и 38 песенни варианта от фолклорния Архив на Катедра "Българска литература" към Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" (по-насетне Архив КБЛ-ВТУ). Архивът представя записи на студенти-българисти във ВТУ, събирани в периода между 60-те и 90-те години на ХХ в. (през последните 15 години той усилено се въвежда в електронен вид).

В различните извори се посочват още 35 архивни (но засега недостъпни за мен) варианта на песента: 1. В "Преглед на мотивите" към СбНУ 53/1971 Л. Богданова отбелязва 23 непубликувани песни⁸; 2. В Прегледа на Илия Николич (1976) и Индекса на Бранислав Кръстич (1984) се посочват още 9 архивни варианта от Македония, пазени в Архива на Сръбската академия на науките (САНУ)⁹. Отделно от тези справочници ще посочим още три неотбелязвани досега архивни записа. Първият е посочен от Антон Попстоилов в описа на ръкописната сбирка с народни песни на Васил Априлов (1789-1847), запазена в препис в Архива на Найден Геров¹⁰. Другият е посочен от Антон Попстоилов в СбНУ 36/1926, с. 84, № 287. Третият се указва в бележките към песен № 420 от сборника с песни от Крайдунавска Добруджа (Илиев-Друмева 1991).

Във фолклорната традиция мотивът за Болен Дойчин съществува и под формата на прозаични преразкази със статут на предания - тук използваме 6 публикувани варианта (вж. по-долу).¹¹

Доколкото още след първите публикации на песента за Болен Дойчин тя се разпознава като представителна за българския епос, след Освобождението започва да се препечатва в различни антологии на българските юнашки песни, където се представя само чрез четири варианта (в общо 16 публикации)¹². За съжаление, сред тях не можем да включим опитът на Иван Бурин да представи свой своден антологичен вариант (Бурин 1955: 215), защото представя компилация от два вече публикувани записа - от Горна Оряховица (СбНУ 26/1912: 18, № 3) и Прилеп (Миладиновци 1861, № 154; в бележките обаче Бурин греши номера на песента в сборника и отпраща към № 88)¹³.

Отделно от тези публикации ще посочим единствения познат ни случай на специфична авторизация на песента от страна на известния възрожденски поет и белетрист Никола Козлев, родом от Лясковец, Горнооряховско, който я включва в прозаичната история на своя известен герой Хайдут Сидер (Козлев 1876/1891: 17-33). Независимо от разточителния й обем и често прозрачни авторски намеси (лексикални, граматични и стилистични), можем да твърдим с увереност, че тя възхожда към реално познат на автора (или записан от него) фолклорен оригинал, в който името на героя е Първан.¹⁴ За съжаление, в българската култура липсват сериозни опити за пресъздаване на фолклорния песенен мотив в поезия, белетристика или драматургия¹⁵ - нещо, което наблюдаваме в останалите балкански традиции¹⁶.

За да обобщим, до настоящия момент са ми известни общо 165 записа на фолклорния мотив за Болен Дойчин. От тях 156 са песни, 6 са прозаични преразкази, а 2 текста които очевидно не бива да се привличат за фолклористичен анализ - това са споменатите по-горе редакторска компилация на Иван Бурин и песенната авторизация на Никола Козлев. Без съмнение, извън обхвата на посочените тук записи остават множество неописани архивни текстове в ръкописните сбирки на различни институти (по фолклор, етнография, музикознание и др.) и университетски центрове, а по всяка вероятност и в хранилищата на различни институции в чужбина.

* * *

ХРОНОЛОГИЯ НА ЗАПИСИТЕ.

Хронологията на записите и тяхното публикуване никога не съвпадат, но в случая с песните за Болен Дойчин (и техните прозаични преразкази) понякога се срещат и сравнително големи разлики във времето. Някои записи, направени между 50-те и 70-те години на ХІХ в. се издават едва през ХХ в. - такава е съдбата на текстовете у Веркович от Сярско-Солунско (записвани в края на 50-те години на ХІХ в., те са издадени от П. Лавров през 1920 г., а по-късно и от К. Пенушлиски през 1985 г.), записите на Христо Недялков, родом от Горна Оряховица, са събирани около 1872 г., а са издадени от Н. Чехларов през 1912 г., някои записи на д-р Стефан Ватев от 1887-1888 г. са издадени през 1942 г., записите на Станко Костич от Малешевско са от 1899 г., а са издадени през 1959 г.; записите на Васил Стоин от Самоковско са от 1926 и 1935 г., а са издадени от Ел. Стоин през 1975 г., и т.н. Все пак може да се очертаят няколко по-отчетливи периода на издаването (без оглед на времето на записите), съгласувани с периодизацията на българската фолклористична дейност. Макар и да не са еднакви по продължителност, тези периоди имат отношение както към важни етнополитически промени, така и към определени доминанти на фолклористичните интереси, вкл. по отношение на епоса.¹⁷ По периоди публикуваните варианти се разпределят, както следва: а) от периода на Възраждането до 1878 г. - 4; б) от 1878 до 1914 г. - 22; в) от 1914 до 1944 г. - 17; г) след 1944 г. - 49.¹⁸

БЕЛЕЖКИ

2. Както е известно, българските епически песни са разпространени в широките рамки на народностното етнично землище; някои от тези територии днес са извън териториалните граници на българската държава. Нека припомним, че според редица изследователи своеобразен "център" на класическата епическа традиция на Балканите е регионът на т.нар. Шоплук - мнение, което се познава и споделя и от Адриан Фоки (Gezeman 1933: 494; Fochi 1987: 195, бел. 55). [обратно]

3. В края на ХІХ и първата половина на ХХ в. все още няколко от румънските информатори посочват, че са научили песните си от български посредник (Fochi 1987: 173). [обратно]

4. Всъщност посочените варианти са 37, но към тях трябва да се прибави и очевидно грешно локализирания като сръбски текст от областта Мариово в днешна Македония (Радовановић 1931: 99-103), т.е. общия брой възлиза на 38. За сравнение, в Индекса на Бранислав Кръстич са посочени 36 записа от България и Македония (Krstić 1984: 609, № 80). [обратно]

5. Всъщност Фоки посочва 9 публикувани записа, но два от тях очевидно са грешка - вариантът у Безсонов, № 1 е препечатка по Вук Караджич, а вариантът от Мариово (у Радовановић 1931: 99-103) е всъщност от територията на днешна Македония. Бранислав Кръстич посочва 24 сърбохърватски варианта (Krstić 1984: 609, № 80). Днес към тях можем да прибавим и записа на Момчило Златанович от района на Враня в Източна Сърбия, район с фолклор, традиционно близък до българския (Златановић 1987: 47-49). [обратно]

6. Към тях може да се отнесе още един вариант от Поморавието (Меровац, западно от Прокупле, Топлички окръг), който Фочи е пропуснал, може би защото е познат в превод на сръбски език (вж.: Ђорђевић 1903: 179-180). [обратно]

7. Всъщност посочените варианти са 47, но по неясни причини два от тях са дублирани - Геров 1852-1856, с. 418-426, № 5 и Безсонов 1/1855, с. 1-18, № 1 са препубликации на варианта у Богоев 1842, а Янков 1908, № 4 е посочен двукратно в "Преглед на мотивите" (вж. Богданова 1971, № 158 и № 164-а). [обратно]

8. Посочените от Богданова архивни варианти са от Архив-ЕИМ (15 записа) и от Архив-ИММ (8 записа). [обратно]

9. Срвн.: Николиќ 1976, № 178, № 179, № 181, № 182, № 1275 и № 2867; Krstić 1984: 609, № 80. [обратно]

10. Във фолклорния архив на Найден Геров освен събираните от него песни има преписи от няколко ръкописни сбирки (Райно Попович, Ст. Тошкович, Никола Геров, Васил Априлов, П. Р. Славейков и Захарий Икономович Круша), които са описани по мотиви в отделна публикация на Антон П. Стоилов. Песента за болен Дойчин е под № 136 в сбирката на В. Априлов, а в обобщителния систематичен опис на песните в архива на Геров тя е под № 213, без указание за мястото на записа, с 99 стиха, размер 4+3, и забележка "юнацка" (Стоилов 1925: 192). Оригиналната сбирка на Априлов е била предадена на Г. С. Раковски по времето, когато подготвя своя "Показалец" - пряко или косвено Раковски свидетелства за това в писма от 1858-1859 г. (Шишманов 1919: 15; Арнаудов 1968: 291). За жалост нямаме информация този вариант от сбирката на В. Априлов да е публикуван от Раковски или Найден Геров приживе... [обратно]

11. Те са от Албания (Бобощица, Корчанско - Mazon 1936: 158-160, № 40; кратък коментар - пак у него, p. 256; преразказ на нормализиран български език вж. в: СбНУ 53/1971, Преглед, с. 941, № 262); България (Благоевград - СбНУ 53/1971, Проза, № 189; Баничан, Гоцеделчевско - СбНУ 53/1971, Проза, № 190); Гърция (Старо Ходжово, зап. от преселн. в Ново Ходжово, Санданско - Динчев 1993, с. 109, № 67; Градобор, Солунско - Милојевић 1921: 253-254), и Македония (Битоля - Шапкарев 4/1973, № 161). [обратно]

12. Това са двата записа на Миладиновци 1861 от Струга (в 12 антологии), един запис на Ватев от София, кв. Връбница (в 2 антологии) и един на полк. Янков от Ямболско-неут. (в 2 антологии). Срвн.: 1. Миладиновци 1861, № 88 (=Ангелов-Арнаудов 1/1923: 192, № 15; =Ангелов-Вакарелски 1939, № 34; =БНТ 1/1961, с. 555; =Арнаудов 2/1977: 401; =БНПП 1/1981: 184; =Ђурчинов-Урошевић 1968: 56; =Пенушлиски 1965; =Пенушлиски 1968; =Саздов 1970; =Глигоров-Митревски 1982; =Китевски 2004); 2. Миладиновци 1861, № 154 (=Арнаудов 1938, № 15); 3. СбНУ 43/1942, № 87 (=БНТ 1/1961, с. 562; =БНПП 1/1981: 190); 4. Янков 1908, № 4 (=Караславов 1938, с. 74; =Стубел 1952, с. 119). [обратно]

13. Интересно е, че именно тая компилация е избрана от Ю. И. Смирнов за представителната руска антология на южнославянския епос - срвн. Смирнов 1976, с. 92 - "Больной Дойчин и Черный Арап"). [обратно]

14. Името на героя е Първан в други 9 записа - от Горна Оряховица; Лазарци, Еленско; Жеравна, Котленско; Омарчево, Новозагорско; Енево, Новопазарско; Лесичери, Павликенско; Разградско-неуточн. (Бончев 1884); Добромирка, Севлиевско; Победа, Ямболско. [обратно]

15. Композиторът Никола Атанасов (1886-1969) създава музикалната картина за симфоничен оркестър "Дойчин войвода", Кръстю Велянов (Ян Велян) пише драмата "Дойчин войвода" (1940), а Никола Ракитин има драматургичен опит, наречен "Болен Дойчин". [обратно]

16. Някои от по-значимите интерпретации на мотива в съвременната македонска литература и изкуство са драмите "Ангелина" (1972) и "Болен Дојчин" (1973/1986) от Георги Сталев, драмата "Лепа Ангелина" (1995) от Благоя Ристески-Платнар, операта "Болен Дојчин" (1982) от Ристо Аврамовски /по едноименната драма на Г. Сталев/, цикълът за Черен Арапин и Болен Дойчин на Радован Павловски (вж. Пенушлиски 1969; Стојановић 1982/1983; Јаќоски 1983; Лужина 1994; Петковска 1997, Стојчевски 1997, и др.). В сръбската литература мотивът "Болен Дойчин" също се радва на дълготраен интерес - срвн. драмата "Војвода Дојчин" на Никола Ђурић (1925), стихотворенията "Болани Дојчин" на Бранко Милкович (1960), очерковите размишления "Болани Дојчин" на Емил Петровић (1925) (вж.: Петровић 1925; Хамовић 2001; Стојановић 1982/1983). [обратно]

17. Да припомним неточното (и несправедливо) мнение на руския учен Петр Бессонов от 1855 г., че българите са "заели" своя епос от сърбите (което е обяснимо при малкия брой песни, които познава към този момент) - независимо от редицата опити за корекции от страна на българските фолклористи, то беше окончателно отхвърлено едва след публикуването на обзорния свод "Български юнашки епос" (СбНУ 53) през 1971 г. [обратно]

18. Пълно описание на този раздел вж. в Приложение: 1-1. Хронологията на публикуваните записи. [обратно]

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.12.2015
Тодор Моллов. Песента за Болен Дойчин. Варна: LiterNet, 2015.