Да си говорим за всички конкретни издънки в българските театри, да мятаме камъни по тях и да се въртим в кръг до транс.
        Направо ще кажа кой е за мен най-големият проблем - това е начинът, по който нашият театър се занимава с произнасянето на текста. Тук се включва подхода към текстовете, чрез който се вади тяхната емоция и се включва подхода към гласа на актьора като инструмент за поднасянето й. Начинът за поднасяне на реплики на българската сцена е повреден. Гние.
        Заразата е във “ВИТИЗ” и това е сигурно, уви - уви се пренася и нататък - сее се по градове и читалища, в кръжоци и после по кръга на обучението се връща до най-големите театри. Народният Театър е най-зле, но това е така равномерно разстлана ентропия, че всъщност рекордите са без значение.
        Странното идва от пълното пренебрегване на болестта, която това и чака, за да прецаква нервните центрове на “da big bg theatre”.

        Голямото Викане е странната концепция за трансмисия на Емоцията от актьорската душа до душата на зрителя - нещо като мутирал патос, който вече безвъзвратно се е сраснал с идеята ни за театрален говор. Може би най-просто казано проблемът е именно в това, че има такова нещо - театрален говор. С всичките свои нюансирани клишета той ни причаква във всяка театрална зала. Ние вече сме автоматизирани да го приемаме наготово - дори се чудим какво има в актьори като Атанас Атанасов например, а то е просто, че той е един от малкото актьори, които владеят болестта вместо тя да го владее. Разбира се всичко виси на косъм и е въпрос той просто да подаде топката и да загуби играта. Нищо - целият актьорски екип на Сфумато например стои срещу него - болен, без да съзнава.

        Днес е 2000-04-19. София. Не че режисьорите не взимат като проблем произнасянето на текста - напротив - това е една от големите им режисьорски задачи. Затова и не са толкова виновни, че не могат да се справят с нея - просто съзнанието им по този въпрос е безнадеждно блокирано на погрешна картинка. Начинът, по който те третират актьорския глас, за да го накарат да предаде Емоцията /или съответно липсата на такава/ бих нарекъл дистортизация и то само за гъзария, иначе бих го казал просто изкривяване. Хубавият, нормален човешки глас, носител на хубавата българска реч, се криви и огъва многопосочно с всичките му интонации, тембри, динамики, височини, мелодии, харизма, докато просто се получи ефекта на Голямото Викане. Актьорите ни предават постоянно този изкривен звук и ни го натрапват като трансмитер на чувства. Ние кимаме съгласително и се съсредоточваме върху идеята на представлението или злорадо търсим разни грешки и заучени положения в играта, в мизансцена, в режисьорската концепция. И не разбираме къде е всъщност проблемът - той е в третирането на актьорския глас. Може би се досещате за какво говоря.

        Както и да се мусят режисьорите, просто не могат да отрекат, че грешат относно произнасянето на текста върху сцената. Днес е 2000-04-19 и е наложително Станиславски да r.i.p. Влезте във ВИТИЗ и веднага ще ви блъсне миризмата на изгнили предварително гласове, неприятно затулена от една “романтична” /още?/ концепция, че това е правилно. За подложка ушите ни трябва да търпят пълната незаинтересованост на всички нива, изразена в предмета “Сценична реч”. Съществуването му днес води до зловредно изумление - как е възможно. Но виж - актьорите се чувстват добре в това уютно клише - чрез начина, по който произнасяш текста си на сцената, ти влизаш в огнището на заразата и после иди се погледни отстрани и познай, че си болен. Просто ще подминеш тази мисъл с презрение - та ти си в учебния процес на великите професори на института и каква тук болест може да те дебне - това е изключено. Освен това /и, уви, най-вече/ ти работиш много над произнасянето на текста и никой няма право да те вини в други грешки, освен в конкретните от упражненията. Процесът заключва своя кръг и предава готовия актьор на театрите за консумация ведно с цялата концепция за произнасяне на репликите. Оттук нататък всичко е: “Възпей, О, Музо...”

        Много се затруднявам как да нарека тази болест, макар че ми е ясно как тя стои някъде около криворазбрания патос и нуждата от фикционализиране на това, което гледаме и чуваме от сцената. Това е основанието на театъра да каже, че има собствен начин на изказване и срещу това аз нямам нищо против. Всяко нещо се нуждае от начина си на изказване, но как театърът ни се изказва през устата на нашите актьори. Станиславски е почнал прочутата си реформа именно раздразнен от патетичната мелодичност и напевност на актьорската школовка отпреди него. Защо ние трябва да се сблъскваме със същото нещо век по-късно и то размножено в хиляди форми от плодоносните фалоси на модернистичните течения - абсурдно въртене в кръг /при това съм сигурен, че не само българската сцена търпи тези гласове - понякога се сблъскваме с очевидни образци като онези англичани, които бяха дошли тук “Розенкранц и Гилдернстерн са мъртви” преди няколко години/. И т.н., и т.н., и т.н., и т.н. - защо трябва така да се зацикля на начин на изказване, видимо изгнил, лазещ по нервите, “театрален”, зациклил, преебан? Така според мен театърът страда от собствената си театралност.

        Това е психомоторен проблем - произнасянето дори на една дума /особено ако е именно една/ от сцената трябва да бъде отдалечено или отклонено от номиналната си житейска стойност. Заблуда е, че човешкият глас има тази универсална сила да пробие дупка във вселената само ако така го поизкривиш, понапънеш. Никой режисьор не се е отрекъл от актьорския глас като изразно средство. Голямото викане е онази амплитуда от змийско съскане до истерично крякане, минаващо през задължителното условие актьорът да артикулира правилно - от Владимир Пенев до отрочетата на Възкресия Вихърова - можеш да покриеш цялата софийска, съответно българска сцена. Тук някъде се намесва и непонятната нужда от отстранено разбиране чрез мъчителни за ухото произнасяния /придружени от мъчителни за пространството физиономии/ - нещо като изсиране през устата. Инерцията стига дотам, че актьорите говорят театрално и когато слязат от сцената - превръщат дистортизацията в номинал. Страхът е, че представлението без този ефект ще изчезне или ще се разпадне или, че просто никакъв ефект няма да постигне.
        Слаба музикална култура.
        exit: спирам дотук, макар че имам още много слюнка - ще предложа изход от тази тъпотия:
        Гласът е номинал - той е интересен в своята основна, ако мога така да я нарека, форма - тази, която използваме, за да обменяме ежедневната си информация, и дори такава тя е безкрайно богата и нюансирана. Вземаме този номинал в неговата непринудена форма и -

        на помощ идва електронната музика. Тя се състои именно от боравене с такива номинали - това са звуци, взети от разични инструменти, от околната среда или синтезирани по електрически път и влизащи в компютъра като основни форми. След това тези номинали, различни по звук, се филтрират - те са интересни примерно само със своя тембър или с честотна специфика, или просто са красиви и нужни на музиканта - но те стават това, което електронната музика е, едва след като се филтрират или обработят. Електронният музикант признава началната сила и въздействие на звука, но той е демиург, когато действа със своите филтри. И най-вече така постига с музиката това, което режисьорите се пънат да постигнат с актьорския глас безуспешно. Признаването на номиналната стойност на гласа би им помогнало много - филтрирането също - макар че тепърва ще трябва да се учат да боравят с филтри. Според мен това е изход.
        Дали някой ме разбра?