Защо? Камелия Николова не сънува. Тази въпросителна констатация + принципното ми удоволствие от митовете за времената на експресионизма + преминалата казармена подготовка в редовете на БА + заета свободна спортна стойка ми дават сили да заявя, че книжлето върху експресионизма и езика на тялото не струват.
        То всъщност и цената й не я пише, за да си я слагат книжарите както поискат, но + никаквата коректорска работа + псевдовисокият стил на написване е причина дори самото желание за четене да се изпари в изнервен конденз. За по-нататък: само търпение + озлобление в равно съотношение. Думи, думи, думи - 180 и повече стр. - а защо вторични и третични  фройдистки позовавания и оправдавания  на текста, който ни се стоварва. Защо драматургията на Европа /ако има такава - според мен това е по-нахално твърдение и от “световна литература”/ от “Едип Цар” дотук е промушена и намъчена през любимия на XX век едипов комплекс - контрол. Наистина ли има болен наоколо? Или театралната книга в случая предпочита да си стои на ниво сапунено шарлатанско сладкодумие в стил телевизионно екстрасенство и поради недостиг на собствено мнение да оправдава през модерните медицински практики. Все пак психоаналитичните терапевтични сеанси май продължават да са доста скъпи, а в България май въобще ги няма, така че ако зависеше от мен да водя да лекувам театъра бих го завел на знахар - после едно агне и готово - всички са доволни. Вече май мина достатъчно време, за да може заблудата, че театърът е бил болен и модернистите са дошли да го лекуват да се разсее и да се види достатъчно ясно, че и те са действали като касапи в лазарет, но поне са имали висше касапско образование - не може да се каже същото за Камелия Николова и нейното досадно витизчийско мрънкане.
        Така или иначе как през чичо Фройд да се обясни изцяло това, че експресионистичният театър е преднамерено и съзнателно екстатично домогване на новата форма в джунглата от живот до повечко слънце. Ако си беше направила труда да погледне очите им /примерно тези на Е. Дойч, който е върху корицата/, дори само от тях г-жа Николова можеше да види повече, ако и да изяде наличната си психоаналитична литература - щеше да види нещо като шаманизъм или ако звучи по-добре “монтирана лудост”. За тогавашните течения фройдизмът е дошъл тъкмо навреме и на място, но нима е бил толкова всеобемащ, та да е единствена гледна точка. Ако вземем /макар че и това е безнадеждно изтъркано/ другия емблематичен за времето термин “колективно подсъзнателно” и заместим с него “едипов контрол” резултатът ще е същият - заобикаляне на представката “екс” и заобикаляне на експресията. Психоаналитичните термини обясняват добре собствените си картинки и сладки за буржоазното хипохондрично ухо имена на заболявания, но картинката на експресионизма е много по-наситена халюцинация - защо тогава не вземем, та да го обясним с езика на химичния и биологичния факултети към СУ “Климент Охридски”. Със сигурност ще е по-адекватен от витизчийските празнословия, които са повредили не едно мислене. Фройдизирането пропуска още едно положение - експресионизмът се самоименова, самоопределя се чрез това express - самите му създатели са го сложили в името съвсем тенденциозно и окупиращо. Може да са били луди за връзване, истерици, невротици и евентуални за кушетката, но са дали име на творението си дошло от основанието им въобще да се захванат с него.
        Камелия Николова през цялото време затваря ситуацията с експресионизма, свива контекста - излиза, че цялото /а и не само то/ движение почти няма нищо общо с политика и свят - при това май целият театър така. Все едно има някакъв театрален и сам за себе си контекст, достатъчно обясняващ всичко. Обясняващ, ама като видите как авторката се плете в недотвърдения, особено относно Г. Милев и как се мъчи в тези тесни рамки, направо ще ви досмеши. Всички въпроси и отговори, които експресионизмът и светът са си задавали и връщали, всички кавги и тупаници под кръста с политическата власт и буржоазния манталитет /между впрочем явно винаги завършващи с двусмислено реми във всички времена за всички такива битки/ ги няма в тази книга и по-точно са наврени в измислен-недоизмислен за случая театрален контекст. В книгата има есенция. Това е парфюмът на експресионизма. И този парфюм в ръцете на К. Николова губи целия си аромат - остава едно шишенце с течност. Причината е, че сухият учителски език убива езика на експресионизма - това е експресионизъм в клетка, ето, заповядайте, можете да го разгледате, това е клетката на експресионизма и вече няма опасност да ви ухапе. А той е хапел. Той е имал манифестиращ език и само манифестиращ език може да му бъде достоен съперник. Това, което прави авторката е екскурзоводене в резерват - обидно за предмета на книгата и за четящия тези мънканици. Г. Милев не е имал проблем със самоопределянето - проблем има К. Николова: експресионист, не, май символист с предчувствия за експресионизма, но май по-скоро експресионист, във всеки случай не съм сигурна - това си е натрапения ни комплекс за малоценност и вторичност на нашата култура - ей това със сигурност се нуждае от психоаналитична  терапия. И тук идва вече абсурдно тъпото в книгата - цитирани са по страниците и в библиографията имената на безсмъртно оглупелите преподаватели от ВИТИЗ Н. Тихова - преподавател по бълг. театър в същия от близо 3000 години и Сн. Панова - преподавател в същия по какво ли не от все толкова време, а никъде не е споменато единственото за времето си списание “Кресчендо” - списвано от българските футуристи с дейното участие на Г. Милев. Никъде не е цитиран помнещият много неща К. Кръстев. Защото контекстът по неизвестни причини трябва да бъде стеснен.....
        Книгата започва със стойката: нали сега, видите ли много от младите надежди на BG театъра се занимават с езика на тялото /?!?/ и дай сега да им обясня откъде идва всичко и как да го ползват правилно - откъде идва всичко е прецапано набързо /обема на книгата споменах и за толкова страници могат да се кажат далеч по свързани, без толкова повторения неща/, а за настоящото пожелание към младите надежди...абе май не остана място - ще  го напиша в друга книга. Така и ще стане - защото Камелия Николова вече се очертава като скромен графоман, явно решила, че това особено й помага за издигането по административната стълбица. Всъщност аз май завиждам - та тя наистина се издига и то не по една, а по няколко стълби - дали графоманията й помага или не, е неясно, но за експресионизма и знанието на простосмъртните върху него резултатът е потискащ.
        Предлагам два изхода от ситуацията
        1. Разрушаване на ВИТИЗ до основи.
        2. Вместо да ни се преразказват книги и автори, свързани директно с течението /не само експресионизма/ с цел трупане на йерархични точки, да се преведат повечето от тях - това е адекватно.