Като не се занимават с театралната реформа театралите, мислим си ние, би трябвало да се занимават с театър - очакваме това и от работилница “Сфумато”. Обаче този техен Единствен Спектакъл, течащ вече години, с пореден епизод “Черното руно”, май издава просто един концептуален навик за правене на театър - те вече познават и насън пространството на сцената, с която разполагат, и боравят с нея с лекотата, с която децата прегазват врага в кварталния геймърски клуб. Свикнали са с доста неща - с пространството си, с музиката на личния си композитор Асен Аврамов, със своите концепции за работилница “Сфумато”, със статиите за тях в немската преса. Този никога не свършващ workshop върху нравите и нервите на живеещите по тези земи човеци се опитва да прехвърли навика и върху публиката - успешно. Свикваме да оправдаваме скуката от техните спектакли с международните фестивали. По неведома логика именно този етноцентричен, обърнат към миналото и към фолклора тип театър би трябвало да минава за нещо авангардно и невиждано в шенгенския район.
        Театърът в работилницата взе да се превръща в една статия за концепцията си, а Владимир Пенев в неин пророк. В стремежа си да се придържат стриктно към изследването на причинно-следствените връзки в нашето битие, Иван Добчев и Маргарита Младенова излизат от картината, както Пипи излизаше от листа, за да нарисува коня цял. Дори със самото си заглавие, мислим си ние, “Черното руно” влиза в афишите на европейските театрални фестивали. Не бих се учудил да е точно така - антропологията като хоби явно е хит из културните западноевропейски среди - а и така лесно преглъщаме модни думи като “идентичност”, “толерантност”, “присъединяване” - в крайна сметка за Тях само игра на думи, а за Нас - петнайсет минути слава. Ако си мислите, че ще научите повече за българската душевност от новия премиерен авторски спектакъл на работилница “Сфумато”, то знайте, че ще намерите само предъвкани неща, изкривен до неизползваемост фолклор от балканския регион, позната актьорска игра и скука - така ли трябва да добиваме истината за себе си, театърът информационна банка ли е, антропологията ли е митологичният материал на съвременния театър? Не е ли време да обърнем  изследванията за това “кои сме ние и къде ни е грешката, че съществуваме така гадно сега?” в проекти към бъдещето, за да не излиза, че културата тук се прави само от всекидневниците ни и министерството на културата. Хайде, за катарзис или някакъв такъв ефект не смея да говоря под страх от осмиване, но поне да се развълнуваме малко, може ли - не - от нас се очакват антропологически прозрения и научно хладнокръвие. Нещо лошо ли вече има в това да се наслаждаваме на театъра като на изкуство, а не като на статия. Лесно е да се говори на тесен кръг специалисти-любители-антрополози, достатъчни за  залата на “Сфумато”, и нищо да не стига до ушите на хората извън нея, особено когато става въпрос за изграден навик. Хората се забавляват другаде, а за собствената им дълбоко-исторична загадка, разгадана от майсторите на разгадаването, всъщност не им пука. Това е театър само, защото режисьорите му ни задължават да го гледаме като театър - трябва да повярваме и да гледаме на такива сапунени етно-изследвания точно като на театър, дори и да се чудим дали не сме в час по биология например. Самите каракачани, които са предмет на изследването, гледат безмълвно от няколкото снимки на бял екран и ако това беше Discovery Channel просто бихме прехвърлили на друга програма - явно е, че нито имат какво да ни кажат, нито пък имат желание. Не ги интересува театърът, а пък театърът се интересува от тях, защото неведомо е придобил антропологична съвест, превръщайки се в подотдел на Историческия Музей.

        Нека бъде изненада дали ще има следващ епизод и да пожелаем на Иван Добчев и Маргарита Младенова да се грабнат с Възкресия Вихърова /да ви кажа на моменти “Черното руно” и “Индже” толкова си приличат по всичко, че се чудиш дали плагиатството не е съпътстващо хоби помежду им/ под ръка и да се затичат към следващия шенгенски фестивал, където ще ги залеят почести, ще пишат за тях /тъкмо ще си дооблепят стените на фоайето със статии, както са започнали/ и ще прославят родината до дупка. Май друго не смеем да поискаме от тях, защото току виж сме попаднали в някой от експериментите им като бели мишки.
        А - и ако искате да гледате “Черното руно”, можете да го сторите на обичайното място - театър “Сфумато”, но е добре да побързате, защото скоро ще събарят сградата му. И сигурно мястото ще ви липсва.