Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КАРАСТОЯНКАТА

Светослав Тодоров

web

Всяка есен, щом времето се развали и дойде 15 септември, се прибираме в апартамента. Вилата на Траката оставаше празна през есента, след като цяло лято бяхме живели там.

Аз лично прекарвах времето си из двора, играейки и майсторейки причудливи клетки за зайци край стаичката за инструменти. Възрастните - баби и дядо - варяха компоти, консерви, сладки и всякаква зимнина. В тая връзка цяло лято се беряха, печаха, режеха, белеха, тъпчеха, мелеха, сортираха, пълнеха в буркани (големи 0,8 л и малки - за сладко) всевъзможни плодове и веджетабъли. После се стерилизираха в казана на огнището. Събираше 27 буркана - 3 реда по 9. След тая процедура бурканите се складираха в гаража и мазата, откъдето през есента се отнасяха в града (в мазата на апертамента).

За есента говорихме. След като се приберяхме в апартамента и започнеше училището, до вилата почти не се ходеше. Имаше само един основен повод - брането на Ябълката - голямата ябълка - Карастоянката, както понякога я наричаше баба ми.

Тя узряваше последна. Вярно, преди мушмулите, които всъщност не се оставят да зреят, а да позагният леко, да са по-сладки, и след райската ябълка, но такава имаше само съседът и ние нямаше какво да берем, само събирахме плодовете, дето са паднали в нашия двор.

Ябълката се бере събота и неделя, за да са свободни всички, и не трябва да вали, което обаче трудно се предсказва. Та в тая връзка често и не улучвахме и валеше.

Помня, че след едно дъждовно бране на ябълки се спомина дядо ми. Не от дъжда, беше получил мозъчен кръвоизлив още преди години, но тогава за него всичко свърши окончателно.

Ябълката - беше на видима възраст 55, когато бях на 10, значи сега - 65 - преклонно за нейния сорт. Голяма, ама толкова голяма, че ни побираше всичките под короната си. Разположени на две маси, събрани една до друга - стояха баба, леля Ванче, дядо Тодор, баба Веска (на братовчед ми баба му), аз, мама, татко, сестра ми, Благо - братовчед ми, леля Руми, чичо Васко и това е.

Обичах да се катеря по нея. Любими места: клона над пътеката; трона ми - три успоредни клона, на които седях - един за краката, един за седалка и един за облегалка; малкото клонче на върха, до което се добрах веднъж.

Имаше и един клон, на който въобще не можех да се кача.

Обичах да я пощя от имелите, които година след година се рояха. Напоследък дори са задушили някои клони.

Много е стара и съхне. Помня първия сух клон. През лятото - жегите - много ябълки. Той, уж зелен, с листа, и изсъхна. И все така умират - през лятото.

Отдавна ме е страх, че ще умре. Тогава си мислех, че й остават толкова години, колкото са коловете, които чичо ми е опрял в дънера и - бяха 5, а минаха 10 - значи греша.

Ябълката... висока е. Наблюдава се това-онова отгоре надолу. Вижда се морето, двореца (Евксиноград), Галата и други. Мислех я за най-високото дърво, даже по-висока от малките тополи и от бадема на съседа отдолу.

На нея са се качвали много малко хора - имах самотно детство.

Никога не реализирах мечтата си да имам крепост върху дърво, но на ябълката така и не пробвах да направя.

На пролет в кората й имаше изядени бадеми. Веднъж дори я яде кълвач - значи имаше червеи.

Мислех си дали долу в ствола й няма змии - но това доста късно. Въпреки че винаги съм изпитвал респект към пепелянките, колкото и да са къси - метър-метър и двайсе. Един роднина на моите години беше ходил из Африките - Мозамбик и забравих кой си там резерват. Та той казваше, че видял 25 метра змия, отровна, и то кобра. Та пепелянките - малки.

Ябълката... за ябълките. Беряхме ги в щайги - 27 малки, 2 големи и още из разни платнища, чанти и на тавана. Бяха истински много. Баща ми ги слагаше в талаш, за да не гният и прочистваше болните от здравите.

Плодът - червено-зелен. Не е сортова, не е дивачка, но кисела все пак, весела и естествена. Ако случиш на по-зелена, устата ти изтръпва някак. Не можех да ям ябълки, че и круши, защото нямах добра идея за вътрешния им строеж, така че или ги нахапвах със семето, или ги оставях половината неизядени. Затова ми ги режеха, че ми ги и белеха често. Ядях ги, докато учех по разказвателните. Не вървят с друго ядене заради стипчивия си вкус. Въпреки че често ми ги носеха в стаята заедно с парче кекс. Носеха и двете ми домашни баби - т.е. баба ми и сестра й.

Юридически държим 50% идеална част от ябълката, баща ми по-точно, но практически тя е в чичо-Васковата половина на двора и по настоящем той й е владелецът един вид. Пък и тя не е същата - схлупи се и се пропука. Тая година обаче гледам - пак много роди. Добро дърво, щом ражда, не трябва да се сече.

 

 

© Светослав Тодоров, 2001
© Издателство LiterNet, 01. 12. 2002
=============================
Първо издание, електронно.

Разказът е получил поощрителна награда на конкурса по повод 120 г. от рождението на Йовков, организиран от "Литературен клуб" (в. "Бодил").