Не съм сигурен дали всичко започна така, но все пак трябва да отбележа, че те бяха доста малки.

Бадемът до съседния блок отдавна е цъфнал. Хората са започнали да простират прането си по балконите. Чайката пак мъти до оня необичайно широк комин.

Навън беше студено, така че трябваше да гледам люпенето им през, как да ги нарека, полутръстиковите щори на вечно запарените от гозбите на баба ми кухненски прозорци. Гледах ги през най-левия, който не се затвяряше добре, защото машинките му изпускаха. Свързвах повредата с детството на баща си. Не съм сигурен дали тогава е имало чайки на отсрещния покрив.

Бяха доста малки, сиви и се криеха под майка си. Напомнят на всички ловни истории, които дядо ми Тодор е разказвал, защото са живи. От него съм прихванал сантименталния подход към живата природа.

Чайчетата - както казах, се люпеха в ранната пролет на 80-те и 90-те години. Писукат наистина непрекъснато. Просят храна. Когато родителите им ги хранят, малките кълват с такава ярост от човките им, че съм се боял да не наранят родителите си. Твърде са шумни. Много хора се оплакват от тях. На чичо ми Васко зетя например - чичо Христо, се оплакваше, че много крещят вечер и не се спи. Така казваха и леля ми Валя, като идваха на гости, ама защото са от София и не са свикнали.

Чайките са жестока работа.

Веднъж на площада пред Съвета, дето после го направиха съд, видях една чайка да яде гълъб. Беше много кървав. Беше го убила току-що. Беше горещо. Бяхме с Евтим. Та той каза, че те често го правят. Бях малък. Е, тогава разбрах, че са хищници.

Една пролет, вече се бяхме преместили в голямата спалня, се налюпиха много. На всеки покрив по едно люпило. Много малки, много ядат, храната не стигаше и тия, точно под прозореца ми, майка им ги изяде и трите.

Чайките също страдат.

Винаги, когато с баба ми Василка и дядо Иван ходехме на плаж, на Южния, виждах много малки чайчета до басейна. Събираха се там, на плажа, до морето, всички тия, дето бяха паднали от покривите, а не можеха да летят добре.

Чайките сменят сивия си цвят на втората година. Странно ми се струваше, че през зимата не виждах сиви чайки.

Веднъж една кола смачка една чайка. Вдигна се огромно ято, вдигна се много шум, но тя така си и умря там на асфалта, на спирката, на централната поща на Варна.

Един ден на блока на архитектите някакъв си оправяше антената в сезона на малките. Пак се вдигна шум, тоя път мъжът си изпати. В небето бяха много и се спускаха по една, по две към него. Оня имаше син платнен каскет на главата. И до днеска си спомням сцената като нарисувана от някой етно-импресионист от първата половина на века. Горе - небе, почерняло от чайки, Долу - прашен насмолен покрив с много антени, оранжево нажежена среда, от земята стърчи човек, а от небето се спуска чайка и му взима капата. Всичко това двумерно и обляно в мараня.

Гледах по Дискавери ченъла, че чайките са много разпространени и ходят след хората. Превърнали са се в неделима част от фауната на плоскопокривните градове, въпреки че охотно гнездят и на керемиди. Вече има чайки и там, където няма вода. Аз лично съм ги виждал даже и в София. Там, обаче, не са толкова шумни, живеят инкогнито, те, софиянци така или иначе не ги разбират - чайките, де.

Един ден, когато се качих на тавана и видях безкрайните полета от покриви, огласяни от виковете на птиците, разбрах, че съм открил нов свят - Светът на чайките.

P.S. Нужно е да се направи следното лингвистично уточнение: чайките, за които се говори в текста, всъщност са гларуси, но просто всички така им викат. Истинските чайки, за които аз дълго време само бях чувал, ги няма в града. Виждал съм ги само веднъж в Морската и то преди да направят буните. Не съм свикнал с вида им. Твърде са бели и по-малки от гларусите. Приличат на отшелници. Твърде романтични, не стават за градски живот, а и за главна роля.